Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                                              42

                                             гр. Д., 26.02.2016г.

 

                               В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

Д.кият окръжен съд                                      гражданско отделение

На петнадесети февруари                                      година 2016

В публичното съдебно заседание в следния състав:

 

                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА

                                        ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА НИКОЛОВА

                                                             МАРИНА Г.

 

секретар П.П.

разгледа докладваното от съдията Г.Ханджиева

въззивно гражданско дело           номер 783        по описа за 2015 година

и, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.

Постъпила е жалба от М.М.И. *** срещу решение №91/19.10.2015г. по гр.д.№3228/2014г. на Д.кия районен съд в частта, в която въззивникът е осъден да предаде на М.И.И. и З.Г.И. части от собствения им недвижим имот в гр.Д., ул.“Г.“№*, съставляващ жилище на първия етаж на жилищна сграда с идентификатор ****************. и 1/2 идеална част от правото на строеж върху поземлен имот с идентификатор *****.***.***, а именно:  хол – северозападна стая с размери около 20 кв.м., спалня – североизточна стая с размери около 15 кв.м., баня и тоалетна с размери около 5 кв.м. – изложение източно, коридори с размери около 10 кв.м. и правото на строеж върху дворното място.

Жалбоподателят не е доволен от безусловното му осъждане за предаване на владението, като счита, че има право да задържи имота докато другата страна му заплати извършените от него подобрения. Приетото от първоинстанционния съд за липса на право на задържане в негова полза въззивникът намира за неправилно. Настоява, че противно на приетото от съда, бил упражнявал фактическа власт върху имота, следователно бил негов владелец, а не държател, както и бил подобрявал имота със знанието и съгласието на собствениците. Обратния извод в

обжалваното решение намира за резултат на непълнота на доказателствата и неизяснена фактическа обстановка. Иска осъждането му за предаване на владението да бъде под условие, че му бъдат заплатени подобренията в имота, като му бъде признато правото да го задържи до тогава.

В писмен отговор и в съдебно заседание въззиваемите оспорват жалбата и молят за потвърждаване на решението.

След като провери съобразно чл.269 от ГПК служебно и посоченото в жалбата, въззивният съд намира обжалваното решение за валидно и допустимо, а по същество за правилно.

Решението е постановено по предявените от М.И.И. и З.Г.И. срещу М.М.И. искове по чл.108 от ЗС  - за установяване правото на собственост наищците върху недвижим имот в гр.Д., ул."Г."№**, съставляващ къща за живеене от три стаи, кухня, салонче и маза - масивна сграда на първия етаж на двуетажнажилищна сграда с идентификатор ****************, ведно с 1/2 идеална част от правото на строеж върху дворното място с площ 425кв.м., част от поземлен имот с идентификатор *****.***.***, и за ревандикиране от ответника на част от имота, а именно: хол-северозападна стая, спалня-североизточна стая, баня и тоалетна с източно изложение, коридори и правото на строеж върху дворното място.

С първоинстанционното решение, в необжалваната му и влязла в сила част, правото на собственост на ищците върху недвижимия имот е признато за установено.

На претенциите в осъдителната им част ответникът противопоставил възражение, че бил извършил подобрения в имота и имал право да го задържи докато собствениците му заплатят тяхната стойност.

В първоинстанционното решение възражението е прието за неоснователно и ответникът е осъден да предаде на собствениците владяната от него без основание част от имота им. Нарочен диспозитив за отхвърляне на искането на ответника да му бъде признато правото да задържи имота временно, до заплащане на извършени от него подобрения, не е постановен, но виждането в жалбата за допуснато в тази връзка процесуално нарушение е неоснователно. Възражението за право на задържане е евентуално и се разглежда само, ако искът по чл.108 от ЗС бъде намерен за основателен. Ако и възражението бъде намерено за основателно, съдът осъжда ответника да предаде имота на ищеца под условие - че ищецът му заплати стойността на подобренията, а до тогава на ответника се признава правото на задържи имота. Ако възражението бъде намерено за неоснователно, отхвърлителен диспозитив не се постановява, а ответникът се осъжда за безусловно предаване на владението. Този подход не е в отклонение на чл.298 ал.4 от ГПК и намира опора в цитираната от първоинстанционния съд практика /решение №93/25.06.2015г. по гр.д.№358/2015г. на І ГО на ВКС/.

В настоящия спор първоинстанционният съд е приел, че ответникът няма правото да задържи имота докато ищците му заплатят сумата, с която е увеличил стойността му, защото той е извършвал-строително ремонтни работи в него, първоначално без да е бил владелец, а, когато е придобил това качество - при противопоставяне от страна на ищците.

Ищците по делото са съпрузи, а ответникът е техен син. Установено е, че по-рано ответникът живял със семейството си на друго място. През 2011г. той се разделил със семейството си и заживял в имота на родителите си. През 2014г. при него се нанесла приятелката му - свидетелката Д.Х., като двамата обитавали посочените в исковата молба помещения от жилището, а останалите се обитавали от ищците. Същевременно гласните доказателства по делото потвърждават извършването от ответника на част от посочените от него строително-монтажни работи, довели до увеличаване стойността на имота съгласно заключението на вещото лице с 9 239.30 лева.

При тези данни несъмнено е, че ответникът е упражнявал фактическа власт върху имота на ищците. Посоченото по този въпрос във въззивната жалба е основателно, но то не означава неправилност на приетото от първоинстанционния съд, че ответникът не е бил владелец.    Фактическата власт е белег както на владението, така и на държането на чуждата вещ. Владението е фактическа власт и намерение за своене, съзнание на собственик, отричащ правата на действителния собственик - чл.68 ал.1 от ЗС. Фактическа власт без съзнание и намерение за своене е държане - чл.68 ал.2 от ЗС.

Следователно, за да може да се приеме ответникът за владелец, необходимо е да се установи, че той е упражнявал фактическата власт върху имота за себе си, като се е считал за собственик и е отричал правата на ищците. Че това не е така, се установява от посоченото от самия ответник в отговора му по исковата молба, в допълнителната му молба и от обясненията му в съдебно заседание, съгласно които през 2011г. той се настанил в имота на родителите си с тяхното изрично съгласие, като дори те му посочили, стаите в които да живее. Макар ищците да отричали твърденията на ответника в тази насока, на свидетеля Н.Ж. ищецът споделил, че ответникът дошъл да живее при тях уж временно, докато се устрои, но така и останал.

Съпоставката на твърдяното от самия ответник относно начина, по който е заживял в имота на родителите си с показанията на свидетеля, налага, че това е станало със съгласието на собствениците, които са го допуснали в имота си. Това изключва приложението на презумпцията по чл.69 от ЗС, защото то недвусмислено показва, че, като е установил през 2011г. фактическа власт върху част от имота на родителите си, той го е сторил, защото те са били съгласни, като се е съобразявал с правата им и без да счита себе си за собственик.

Не следва друг извод от твърдяното от ответника постигнато между него и брат му споразумение за разпределяне имуществото на родителите им, съпроводено с плащане на парична сума от ответника на брат му и виждането на ответника, "че къщата ще остане изцяло" за него /л.114/. Наличието на такова споразумение не е категорично доказано от ответника, като отказът на брат му да свидетелства по делото е оправдан от разпоредбата на чл.166 ал.1 т.2 от ГПК и не може да бъде третиран в подкрепа твърденията на която и да било от страните. Но дори и да е вярно, че братята са се разбрали, съобразно твърдяното от ответника, то означава, че той е имал очакване за бъдещо /след смъртта на родителите/ придобиване на имота само от него, каквото очакване за бъдещо придобиване следва и от самата форма на обясненията в съдебно заседание. Очакването за бъдещо придобиване означава, че ответникът не е имал съзнание на собственик, а е зачитал, че такива са неговите родители.

Следователно той се е настанил и е започнал да упражнява фактическа власт върху имота на ищците като държател по смисъла на чл.68 ал.2 от ЗС.

Разбира се, няма пречка в последствие държателят да промени намеренията си и да завладее имота за себе си. Именно това се е осъществило в настоящия спор. През 2014г. ответникът заживял със свидетелката Х., започнали дрязги и скандали между него и ищците, той започнал да изявява претенции срещу тях по отношение на имота. Същевременно продължавал да предприема строително-монтажни работи. За тях ищците знаели, но не били съгласни с извършването им. Свидетелката Х. обяснила, как докато ответникът бил за материали ищецът сменял патрона на вратата, което означава, че собственикът се е противопоставял на извършваното от ответника.         Правото на задържане на имота до заплащане на сумата, с която е увеличил стойността му, е дадено на добросъвестния владелец и на онзи недобросъвестен владелец, който е извършил подобренията със знанието и без противопоставянето на собственика - чл.72 ал.3 и чл.74 ал.2 от ЗС. В настоящия спор до 2014г. ответникът е имал качеството на държател, а доколкото е подобрявал ищцовия имот през 2014г., когато е придобил качеството на недобросъвестен владелец, той е правил това със знанието, но при противопоставянето на собствениците.

За извършеното от него в имота им той има право да бъде възмезден по чл.59 от ЗЗД и чл.74 ал.1 от ЗС, но няма право да задържи имота до тогава, а дължи безусловно да предаде владението му. Така приетото и постановено от първоинстанционния съд е правилно и решението в обжалваната част следва да бъде потвърдено.

С оглед този резултат и на осн.чл.78 ал.3 от ГПК на въззиваемия М.И.И. следва да се присъди сумата 400 лева, съставляваща платеното от него адвокатско възнаграждение на въззивното производство.

Водим от горното, съдът

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №91/19.10.2015г. по гр.д.№3228/2014г. на Д.кия районен съд в обжалваната част, в която М.М.И. е осъден да предаде на М.И.И. и З.Г.И. части от собствения им недвижим имот в гр.Д., ул.“Г.“№*, съставляващ жилище на първия етаж на жилищна сграда с идентификатор ****************. и 1/2 идеална част от правото на строеж върху поземлен имот с идентификатор *****.***.***, а именно:  хол – северозападна стая с размери около 20 кв.м., спалня – североизточна стая с размери около 15 кв.м., баня и тоалетна с размери около 5 кв.м. – изложение източно, коридори с размери около 10 кв.м. и правото на строеж върху дворното място, без на ответника да е признато правото да задържи имота, докато ищците му заплатят подобренията, които той е направил в него.

ОСЪЖДА М.М.И. с ЕГН ********** ***, да заплати на М.И.И. с ЕГН ********** ***, сумата 400 лева, съставляваща платеното адвокатско възнаграждение на въззивното производство.

Решението подлежи на обжалване при условията на чл.280 ал.1 от ГПК пред ВКС в месечен срок от връчването му на страните.

 

  ПРЕДСЕДАТЕЛ:                       ЧЛЕНОВЕ: 1.                      2.