Р Е Ш Е Н И Е

№ 38, гр. Добрич, 14. 02. 2017 г.

В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

            ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на тридесети януари две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ДЯКОВА

                                                                                    ЕЛИЦА СТОЯНОВА

При участието на секретаря С.Д., разгледа докладваното от съдия Елица Стоянова в. гр. д. № 669 по описа на Добричкия окръжен съд за 2016 г. и за да се произнесе, взе следното предвид:

            Съдебното производство е образувано по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, по въззивна жалба, вх. № 19471/ 22.11.2016 г., подадена от процесуалния представител на ответника Министерство на вътрешните работи, с адрес гр. С., ул. „Ш. с.“ № *, против решение № 1042/ 24.10.2016 г. по гр. д. № 373/ 2016 г. по описа на РС гр. Добрич, с което е бил осъден да заплати на ищеца Й.Д.Й. ***, с ЕГН **********, сумата от 2 592. 80 лв., представляваща парично обезщетение в размер на две брутни възнаграждения, дължимо при прекратяване на служебното му правоотношение с ответника, в качеството му на главен инспектор, ведно със законната лихва, считано от 11.02.2016 г. до окончателното и изплащане, както и присъдените в полза на ищеца съдебно – деловодни разноски. Съобразно изложените в жалбата оплаквания, решението било незаконосъобразно и неправилно. Първоинстанционният съд не съобразил, че в писмото от Окръжна следствена служба до РДВР гр. Добрич представлявало официален документ, с който решението следвало да бъде съобразено. Настоява се за неговата отмяна, като въззивният съд, по съществото на спора, отхвърли като недоказани по основание и размер заявените претенции.

По реда на чл. 263 ал. 1 от ГПК ответната по въззива страна Й.Д.Й. не е представил писмен отговор. Депозира писмено становище, в което по същество настоява за потвърждаване на решението като валидно, допустимо и правилно.

Третото лице – помагач на ответника Прокуратурата на РБ не е изразила писмено становище. В съдебно заседание прокурорът от ДОП, в качеството му на процесуален представител на подпомагащата страна, изразява становище за неоснователност на жалбата.

            Препис от обжалваното решение е било връчено на ответника на 04. 11. 2016г. Въззивната жалба е подадена на 18.11.2016г., ведно от пощенското клеймо на плика, с който е подадена, попада в срока по чл. 259 ал. 1 от ГПК, подадена е от легитимирано лице срещу съдебен акт в подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

            Първоинстанционното производство е образувано по предявена от Й.Д.Й. против Министерство на вътрешните работи за осъждането му да заплати сумата от 2 592. 80 лв., представляваща парично обезщетение в размер на две брутни възнаграждения, дължимо при прекратяване на служебното му правоотношение с ответника, в качеството му на главен инспектор, ведно със законната лихва, считано от 11.02.2016 г. до окончателното и изплащане, претендирани са разноски. Съобразно изложените в исковата молба твърдения, ищецът е бил назначен като милиционер в „Охрана на обществения ред“ в Първо РУ – НМ гр. Толбухин при ОУ гр. Толбухин на 03.04.1985 г. Със заповед от 08.08.1990 г. бил назначен като районен инспектор в отдел „Охранителен“ към Първо РПУ гр. Добрич към РДВР гр. Добрич. Със заповед № з 59/ 01.02.1994 г. на директора на Националната следствена служба бил назначен на длъжността „следовател“ към ОСС гр. Добрич. Поради обособяването на НСС като самостоятелно юридическо лице в съдебната власт, ищецът бил уволнен от МВР със заповед от 01.02.1995 г., към който момент му били изплатени четири брутни възнаграждения обезщетение. Служебното му правоотношение с ОСС гр. Добрич било прекратено на 01.11.1997 г., като му били изплатени 12 брутни възнаграждения обезщетение. През периода 25.11.1997 г. - 13.12.2013 г.  бил служител на МВР, като при прекратяване на служебното му правоотношение му били изплатени две брутни заплати. Тъй като разпоредбата на чл. 252 ал. 1 от ЗМВР /отм./ е предвиждала, че при прекратяване на служебното правоотношение държавните служители имат право на обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20, а на ищеца са били изплатени общо 18 брутни възнаграждения, настоява ответното министерство да бъде осъдено да му заплати обезщетение, равняващо се на две брутни възнаграждения към момента на прекратяване на правоотношението му с него, в размер на 2 592. 80 лв. Настоява за уважаване на иска, претендира разноски.

            По реда на чл. 131 ал. 1 от ГПК ответникът МВР, чрез процесуалния си представител, е депозирал писмен отговор, в който се е противопоставил на основателността на заявената претенция с възражението, че Й.Д.Й. е получил фактически пълния размер от 20 брутни възнаграждения. Това се установявало от писмо от директора на ОСС гр. Добрич, в което било отразено, че при напускането си ищецът е получил шест брутни възнаграждения в повече поради техническа грешка. Настоява за отхвърляне на исковете, претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.

            С отговора си ответното Министерство е привлякло като подпомагаща страна Прокуратурата на РБ. Третото лице – лице помагач не е изразило становище по иска.

            С оглед релевираните в жалбата оплаквания, доводите и съображенията, развити от страните в процеса, Добричкият окръжен съд приема за установено от фактическа страна следното:

            Страните по делото не спорят, че през периода от 1985 г. до 2013 г., с прекъсване във времето от 01.02.1995 г., когато Националната следствена служба е изведена от системата на МВР и става част от съдебната система, до 01.11.1997г., т. е. в продължение на 26 години, ищецът е имал качеството на служител в системата на МВР. Със Заповед № К - 3591/ 13.12.2013 г. на Министъра на вътрешните работи, на основание чл. 245 ал. 1 т. 13 от Закона за МВР /отм./, служебното правоотношение на Й.Д.Й. като главен инспектор – началник на група „Отбранително – мобилизационна подготовка” при Областна дирекция на МВР – Д., категория В, е прекратено поради придобиване право на пенсия при условията на чл. 69 от Кодекса за социално осигуряване, считано от датата на връчване на заповедта. В последната изрично е отразено, че на служителя следва да се изплатят полагащите се обезщетения по чл. 247 и по чл. 252 от ЗМВР, действал към момента на прекратяване на правоотношението. Разпоредбата на чл. 252 от ЗМВР /отм./, предвижда, че при прекратяване на служебното правоотношение държавните служители имат право на обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20. Не е спорно между страните по делото, че броят на общо прослужените години в системата на МВР за ищеца са повече от 20, следователно му е дължимо обезщетение на основание чл. 252 от ЗМВР /отм./

            Спорът между страните е колко по размер брутни възнаграждения е получил до този момент, съответно дължимо ли му е допълнително обезщетение в размер на две брутни възнаграждения. Ищецът признава, че е получил следните суми: 4 заплати при девоенизиране през 1995 г.; 12 заплати при напускането му през 1997 г. и 2 заплати при прекратяване на правоотношението поради придобито право на пенсия. В тази връзка са и представените по делото доказателства: декларация от 24.03. 1995 г., в който Й.Д.Й. е декларирал, че е получил обезщетение в размер на 57 840 лв., равняваща се на 4 заплати съгласно ведомост № Я – 1352/ 23.03.1995 г., макар в заключението си вещото лице по назначената от първостепенния съд ССЕ да е посочило, че поради изтичане срока на съхранение на счетоводната документация, същата е унищожена. По време на изпълнение на длъжността „следовател“ в ОСлСл гр. Д., ищецът е получил обезщетение в размер на 12 брутни заплати, в каквато насока е и представения РКО № 697/ 15.12.1997 г. и декларация на ищеца от същата дата. В тази връзка са и представеното писмо от ДОП, изх. № А – 807/ 09.01.2014 г. и служебна бележка от 23.04.2015 г. Към момента на прекратяване на служебното му правоотношение поради навършване на стаж за пенсия, Й.Д.Й. е получил 2 брутни възнаграждения, следователно общият размер на изплатеното му обезщетение по чл. 252 от ЗМВР /отм./ се равнява на 18 брутни заплати.

            Ответникът представя като доказателство писмо, рег. № 598/ 12. 06. 2002 г., изпратено от директора на ОСлСл гр. Д. до Директора на РДВР гр. Добрич, в което е посочено, че ищецът е надвзел шест брутни заплати поради техническа грешка, а именно 4 брутни заплати  при девоенизиране през 1995 г. и 14 брутни  заплати при напускане, т. е. общо 18 брутни заплати.  В жалбата си въззивникът настоява, че въпросното писмо представлява официален документ, разполагащ с обвързваща доказателствена сила. Тези оплаквания не се споделят от настоящата съдебна инстанция. Независимо, че е подписан от директора на ОСлСл гр. Д., документът не е официален, а частен, ерго съдържанието му следва да бъде доказано от страната, която се позовава на него.

Вещото лице по назначената от първостепенния съд ССЕ е дало заключение, че на ищеца са били изплатени общо 18 брутни възнаграждения обезщетение, както следва: поради обособяване на НСлСл, считано от 01. 02. 1995 г. – 4 брутни възнаграждения в размер на 57 840 деном. лева; ОСлСл гр. Д. е начислил на основание чл. 30 ал. 3 от ЗСВ /отм./ 12 брутни възнаграждения, възлизащи на 4 417 020 неденом. лева, като с РКО № 697/ 15.12.1997 г. му е изплатено обезщетение в размер на 4 359 180 лв., представляващо разлика между начисленото обезщетение и удържан д анък от 567 840 лв., ОД на МВР му е изплатило обезщетение на основание чл. 252 ал. 1 от ЗМВР /отм./ в размер на 2 592. 80 лв., равняващо се на две брутни заплати.

            При така изложените съображения се налага извода, че на ищеца са били изплатени общо 18 брутни възнаграждения като обезщетение по чл. 252 от ЗМВР /отм./, следователно му са дължими още две, за да допълнят максималния размер, дължим на ищеца предвид надвишаващия му 20 години стаж в  системата на МВР. С оглед данните за размера на последното му брутно възнаграждение, то претенцията му в размер на 2 592. 80 лв. се явява основателна. В този смисъл е и решението на първостепенния съд, което като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде потвърдено.

            С оглед изхода на спора Районният съд е възложил в тежест на ответника сторените от ищеца разноски. В настоящата съдебна инстанция въззиваемият не е претендирал разноски, които да му се присъждан.

            Водим от горното и на основание чл. 271 и сл. от ГПК, ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД

Р Е Ш И :

            ПОТВЪРЖДАВА решение №  1042/ 24.10.2016 г. по гр. д. № 373/ 2016 г. по описа на РС гр. Добрич.

            На основание чл. 280 ал. 2 от ГПК решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                               ЧЛЕНОВЕ: 1.                           2.