Решение по Гражданско дело 645/2016г.

Р Е Ш Е Н И Е

№ 115, гр. Добрич, 03. 05. 2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на трети април две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЖЕЧЕВА

ЕЛИЦА СТОЯНОВА

При участието на секретаря С.Д., разгледа докладваното от съдия Елица Стоянова в. гр. д. № 645 по описа на Добричкия окръжен съд за 2016г. и за да се произнесе, взе следното предвид:

Съдебното производство е образувано по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, по въззивна жалба, вх. № 2504/ 04. 11. 2016 г., подадена от Областния управител на област Добрич, в качеството му на пълномощник на ответника Д. чрез М. на р. р. и б., против решение № 119/ 19.10.2016 г., постановено по гр. д. № 291/ 2014 г. по описа на РС гр. Т., с което е било признато за установено по отношение на Д., че ищците Л.К.А., с ЕГН **********,***, и Е.К.Н., с ЕГН **********,***, в качеството им на правоприемници на К.Ж.А., б.ж. на гр. Т., поч. на 11.01.1995 г. и В. С. А., б.ж. на гр. Т., поч. на 17.12.2009 г., са собственици на дворно място, находящо се в гр. Т., ул. „Б.“ № *, представляващо ПИ с идентификатор № *********, с площ от 1 012 кв.м. по кад. карта на гр. Т., както и в частта, с която са били осъдени да заплатят сторените от ищците съдебно – деловодни разноски. Съобразно изложените в жалбата оплаквания, решението е необосновано и неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В разрез със събраните по делото доказателства първоинстанционният съд приел, че процесният имот е собственост на ищците поради изтекла в полза на наследодателя на ищците придобивна давност, считано от 1958 г. Отрекъл правата на Д. към 1949 г. поради липса на вписан в разписните листи акт за държавна собственост, като приел, че съставеният на 05.12.1984 г. такъв не удостоверява възникнало право на собственост в полза на Д.. Тези изводи на Районния съд противоречали на доказателствата, от които можело да се установи, че придобивния давностен срок в полза на наследодателката на ищците не е изтекъл поради забраната на чл. 86 от ЗС. Освен това в представените разписни листи лицето И. К. е отразен като стопанин на имота без документ за собственост. Договорите от 1958 г. не били оформени като нотариален акт, поради което се явявали предварителни, но с тях не настъпвал вещноправен ефект. Това лице /И. К./ също не би могъл да придобие по давност правото на собственост върху имота поради забраната на чл. 86 от ЗС в целия период от 1951 г. – 1996 г. Правото на собственост на ответника е възникнало по силата на чл. 77 от НДИ /отм./. Настоява се за отмяна на решението и отхвърляне по същество на ищцовите претенции от въззивния съд, претендирани са разноски и юрисконсултско възнаграждение.

По реда на чл. 263 ал. 1 от ГПК ответните по въззива страни Л.К.А. и Е.К.Н., чрез процесуалния им представител, са депозирали писмен отговор, в който се противопоставят на възведените в жалбата оплаквания и настояват за потвърждаване на решението. Настоява за присъждане на разноски във въззивното производство.

Препис от обжалваното решение е връчено на ответника Д. чрез процесуалния и представител на 31.10.2016 г. Въззивната жалба е подадена на 03.11.2016 г., видно от пощенското клеймо на плика, с който е изпратена, попада в срока по чл. 259 ал. 1 от ГПК, изхожда от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени Л.К.А. и Е.К.Н. против Д., представлявана от М. на р. р. и б. претенция за признаване на установено, че притежават право на собственост върху дворно място, находящо се в гр. Т., ул. „Б.“ № *, представляващо ПИ с идентификатор № *********, с площ от 1 012 кв.м. по кад. карта на гр. Т.. Съобразно изложените в исковата молба твърдения, ищците са наследници на своите родители К.Ж.А. и В. С. А., като по силата на наследствено правоприемство от баща си и договор за дарение от майка си са придобили собствеността върху масивно жилище, състоящо се от три стаи, кухня с бокс, килер, входно антре и пристройка от лятна кухня, със застроена площ от 86. 70 кв. м., изба със застроена площ от 12. 87 кв. м., полумасивен навес със застроена площ от 17. 04 кв. м., построени върху дворно място, представляващо поземлен имот с идентификатор ********* по кад. карта на гр. Т., с площ от 1 012 кв. м. При извършена справка ищците установили, че за поземления имот ответникът е издал Акт за държавна собственост № 86/ 05.12.1984 г., с който дворно място с площ от 1 200 кв. м., представляващо парцел * в кв. * по ЗРП на гр. Т. е било актувано като държавно на основание чл. 77 от НДИ /отм./. Поземленият имот е записан като държавен в кадастралния регистър за поземлен имот с идентификатор ********** по кад. карта на гр. Т.. Ищците твърдят, че дворното място никога не е било държавно. Още през 1949 г. било записано като собственост на И. К., който го е прехвърлил на С.Н., а последният е праводател на техния баща К.Ж.А.. Баща им придобил правото на собственост върху дворното място на 01.02.1958 г. и живял в него до смъртта си. През 1962 г. заплатил и придаваемата се по регулация част от съседен имот. Техният баща владял имота, а след неговата смърт бил владян от наследниците му, включително ищците до настоящия момент. Поземленият имот не е бил отчуждаван, а изградената в него сграда не е била построена въз основа на отстъпено право на строеж още през 1955 г. Записването в Акта за държавна собственост на имота като държавен било невярно и без основание, тъй като към момента на издаването му собственик на дворното място бил К.Ж.А., неговото право на собственост никога не е било изгубвано. Настоява се за уважаване на установителната претенция, тъй като ищците придобили правото на собственост върху спорния имот по силата на наследствено правоприемство и изтекла в тяхна полза и на техните наследодатели и праводатели придобивна давност, претендирани са разноски.

По реда на чл. 131 ал. 1 от ГПК ответникът Д., представлявана от М. на р. р. и б., чрез пълномощника си Областен управител на област с административен център Добрич, е депозирал писмен отговор, в който се е противопоставил на допустимостта на исковата претенция поради липса на правен интерес, доколкото бил предявен установителен вместо осъдителен иск. Оспорил е основателността на иска, както и на изложените в исковата молба твърдения. Лицето И. К., за когото ищците твърдели, че е първоначален собственик на спорния имот, не притежавал документ за собственост. Твърдените от ищците прехвърлителни сделки: от И. К. в полза на С.Н. и от последния в полза на техния баща К.Ж.А. не били изповядани под формата на нотариален акт и не осъществили вещноправен ефект. Договорите в проста писмена форма притежавали качеството на предварителни такива, доколкото в тях се съдържало изявление за по – късното сключване на окончателни договори. Актът за държавна собственост бил съставен на 05.12.1984 г. на основание чл. 77 от НДИ /отм./, съгласно ал. 1 на която разпоредба за държавните недвижими имоти в границите на регулационните планове на населените места и вилните зони се съставяли актове за държавна собственост, а според ал. 2 на актуване подлежали и всички държавни празни дворни места, както и държавните имоти в границите на регулационните планове на населените места и на вилните зони, използвани като ниви, пасища, градини, лозя и пр. Имотът бил придобит от Д. на основание чл. 77 ал. 2 от НДИ /отм./. Ищците не са придобили право на собственост по силата на изтекла в тяхна полза придобивна давност, тъй като давност не би могла да тече на основание чл. 86 от ЗС по отношение на вещ, социалистическа собственост, а в последствие била наложена забрана за придобиване по давност на държавни и общински имоти. Праводателката на ищците В. С. А. не би могла да придобие имота по давност, съответно не би могла да го прехвърли на ищците. Нотариалният акт по обстоятелствена проверка, с който В. С. А., Л.К.А. и Е.К.Н. се снабдили за право на собственост върху спорния недвижим имот, не отразявал действителното фактически положение. Настоява се за прекратяване на производството по делото, а по същество – за отхвърляне на ищцовата претенция като неоснователна. Претендирани са разноски и юрисконсултско възнаграждение.

С оглед релевираните в жалбата оплаквания, доводите и съображенията, развити от страните в процеса и ангажираните по делото доказателства, Добричкият окръжен съд приема за установено от фактическа страна следното:

Страните по делото не спорят, че Л.К.А. и Е.К.Н. са наследници на К.Ж.А., и на преживялата му съпруга В. С. А..

От представения разписен лист от действащия регулационен план на гр. Т. през 1949 г. се установява, че И. К. е записан под № * в плана като стопанисващ парцел * в кв. *. Не е посочено наличието на документ, въз основа на който да се легитимира като собственик на имота. Нему е била издадена и скица № 212/ 01.11.1955 г.

На 18.01.1958 г. И. Д. К. е сключил със С.Н. Н. писмен договор, съгласно който И. К. продава и предава в собственост и владение на С.Н. Н. собственото си дворно място, съставляващо парцел *, пл. № *, в кв. * – а по регулационния план на гр. Т., с площ от 950 кв. м. Именно на името на С.Н. Община гр. Т. е издала разрешение за строеж № 31/ 22.07.1955 г. за построяване на жилище от 51. 20 кв. м. в парцел *, кв.* а по плана на гр. Т., протокол № 31/ 22.08.1955 г. за дадена и проверена строителна линия и ниво за жилище и протокол № 20/ 26.06.1957 г. за строителна линия и ниво за навес.

От своя страна С.Н. Н. е сключил с К.Ж.А. договор за покупко продажба на недвижим имот на 01.02.1958 г. С него С.Н. е продал и предал в собственост и владение собственото си дворно място с построената къща в същото дворно място, представляващо парцел *, пл. № *, в кв. * – а по регулационния план на гр. Т. с повърхност от 950 кв. м. и с размери на къщата 9. 30 м. на 7. 80 м. Страните са се договорили, че договорът е временен и продавачът се задължава да снабди продавача с нотариален акт при първа покана след окончателното изплащане на имота. Към договора е приложена разписка за окончателното изплащане на цената на 19.06.1958 г.

Наследниците на К.Ж.А. са се снабдили с нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност № *, т. *, д. № */ *** г. С него В. С. А., Л.К.А. и Е.К.Н. са били признати за собственици по давностно владение на следния недвижим имот: масивно жилище, състоящо се от три стаи, кухня с бокс и килер, вход – антре и пристройка с лятна кухня със застроена площ от 86. 70 кв. м., изба със застроена площ от 12. 87 кв. м. и полумасивен навес със застроена площ от 17.04 кв. м., построени върху държавно дворно място от 1000 кв. м., съставляващо парцел * с пл. № * в кв. * по регулационния план на гр. Т..

На същия ден бил изповядан нотариален акт за дарение на недвижим имот № *, т. *, дело № * от *** г., по силата на който В. С. А. дарила на своите дъщери Л.К.А. и Е.К.Н. собствените си 4/ 6 ид. части, от които 3/ 6 ид. части собствени и 1/ 6 ид. част наследствена от съпруга и К.Ж.А., от правото на собственост върху масивното жилище и постройките, описани по – горе, построени върху описаното държавно дворно място.

Общински народен съвет гр. Т. издал Акт за държавна собственост на недвижим имот № 86/ 05.12.1984 г. на основание чл. 77 от НДИ за дворно място с площ от 1 200 кв. м. В графа „бивш собственик на имота“ е записано името на К.Ж.А., а целият имот, представляващ парцел * с пл. № * в кв. * по регулационния план на гр. Т. е държавна собственост.

По отправено от ищцата Л.К.А. искане Обл. упр. на обл. Д. е отказал отписване от актовите книги за недвижими имоти – частна държавна собственост гореописания имот, с идентификатор ********** по кад. карта на гр. Т..

Първоинстанционният съд назначил СТЕ, от заключението по която се установява, че по първия регулационен план за гр. Т. от 1949 г. процесният имот е определен като парцел * – * в кв. *, записан в разписния лист на името на И. К., с измерена от плана площ от 950 кв. м., като с поред вещото лице скица № 212/ 01.11.1955, с която И. К. се е снабдил, не отговаря по площ от конфигурация на този план. По ЗРП от 1969 г. процесният имот е определен като парцел * – *, кв. *, записан в разписния лист на К.Ж.А., с измерена от плана площ от 770 кв. м. От същия планоснимачен № * 390 кв. м. са отредени за парцел *. Според вещото лице, по ДРП от 1983 г. процесният имот е определен като парцел * – * в кв. *, записан в разписния лист на името на К.Ж.А., но с измерена площ от 550 кв. м. От същия планоснимачен номер * са отредени 465 кв. м. за парцел * общински, без отреждане за тип застрояване. През 1963 г. К. А. заплаща 153 кв. м. за урегулиране парцела на Д. С. Д., собственик на имот с пл. № *, в съседство от изток. Вещото лице не е констатирало отчуждаване на част или в цялост на имота през 1984 г.

При така изложените фактически данни Добричкият окръжен съд достига до следните правни изводи:

Предявената от Л.К.А. и Е.К.Н. против Д., представлявана от М. на р. р. и б., претенция за установяване правото им на собственост върху недвижим имот е процесуално допустима. С оглед разрешението по Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/ 2012 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, ищците разполагат с правен интерес да предявят установителен иск за правото им на собственост, а не осъдителен такъв. Страните са легитимирани да участват в процеса, решението е постановено от законен съдебен състав в рамките на предоставените му от ГПК правомощия, поради което при извършената служебна проверка въззивната инстанция намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Относно правилността му Окръжният съд намира следното:

За да удовлетвори ищцовата претенция, Районният съд е приел, че Актът за държавна собственост не е прехождал датата, на която наследодателят на ищците К.Ж.А. е сключил предварителния договор със С.Н. Н. и е влязъл във владение на имота. Считано от 01.02.1958 г. наследодателят на ищците е владял имота повече от десет години недобросъвестно владение, поради което е придобил правото на собственост върху него на оригинерно основание, а след смъртта си това право е преминало в патримониума на неговите наследници, включително валидно преживялата му съпруга В. С. А. е прехвърлила собствените си идеални части на своите деца, настоящи ищци. От своя страна ответникът не установил, че към записването на имота в разписния лист към първия РП на гр. Т. от 1949 г. на името на И. К. е разполагал с надлежен акт за държавна собственост. Последният имал единствено констативно действие и вписването в него, че е издаден на основание чл. 77 от НДИ /отм./ не сочела основанието, на което Д. твърди да е придобила право на собственост върху имота. Тъй като тя не е провела отчуждителна процедура, няма данни за заплащане на обезщетение на собственика, то не е и придобила собствеността върху имота предвид отпадналото действие на отчуждаването и на основание § 6 ал. 2 от ПЗР на ЗУТ.

Тези съображения не се споделят от настоящата съдебна инстанция.

Предявеният иск е положителен установителен за право на собственост. Разпоредбата на чл. 77 от ЗС предвижда изрично способите за придобиване право на собственост: по силата на правна сделка, по давност или по други начини, предвидени от закона.

Ищците са посочили алтернативни основания за придобиване правото на собственост върху спорния поземлен имот: по силата на наследствено правоприемство от баща си К.Ж.А. и сделка, извършена от майка им В. С. А. след неговата смърт със собствените и идеални части; и по силата на придобивна давност в полза на техния наследодател, който необезпокоявано и явно владял имота в период, по – дълъг от 10 години, считано от 01.02.1958 г.

Тези твърдения са оспорени от ответника като неоснователни с насрещните твърдения, че наследодателят на ищците К.Ж.А. не би могъл да придобие правото на собственост на деривативно основание, тъй като неговите праводатели не са притежавали такова право. Алтернативно не би могъл да го придобие и на оригинерно основание, тъй като имотът е бил държавна собственост, по отношение на която действа забрана за течение на придобивен давностен срок.

При разпределението на доказателствената тежест и в съгласие с чл. 154 от ГПК всяка от страните носи тежестта да докаже своите твърдения. Ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да установи всички релевантни за спора факти, от които черпи своите права.

По отношение твърденията за придобиване право на собственост на деривативно основание:

В исковата молба Л.К.А. и Е.К.Н. твърдят, че баща им К.Ж.А. е придобил правото на собственост върху спорния имот С.Н. Н., който от своя страна го е придобил от И. Д. К. – последният записан като собственик на парцел * – * в кв. * в разписния лист на първия регулационен план на гр. Т. от 1949 г. Видно от приложената извадка, действително И. Д. К. е бил записан като стопанисващ въпросния парцел, но срещу неговото име не е отбелязано наличието на акт за собственост или друго основание, въз основа на което е бил намерен в имота. Записването в разписния лист няма конститутивно действие, нито удостоверява надлежно възникнало право на собственост в полза на лицето, вписано в него като стопанин. Други доказателства, които да установяват, че И. Д. К. е притежавал собствеността върху парцел * – * в кв. * по РП на гр. Т. от 1949 г., не са представени, поради което не може да бъде прието за доказано, че последният е притежавал право на собственост. При липса на такова право И. К. не би могъл да го прехвърли другиму. Твърденията на ищците, че 18.01.1958 г. същият е прехвърлил правото на собственост върху имота в полза на С.Н. Н. са неоснователни не само, защото самият прехвърлител не е разполагал с това право в своя патримониум, а защото договорът, сключен между двамата, е в проста писмена форма. Сделката между тях е недействителна, тъй като не е спазена установената от ЗЗД форма за изповядването и под формата на нотариален акт. Следователно право на собственост върху процесния имот не е преминало в патримониума на С.Н.. Поради тази причина и той не би могъл да го прехвърли валидно в полза на К.Ж.А. с писмения договор от 01.02.1958 г., още повече, че последният съдържа изявление на продавача да снабди купувача с нотариален акт. Следователно страните по този договор са знаели, че той не прехвърля собствеността върху имота, а представлява по естеството си предварителен договор, при сключването на който на праводателя на ищците е предадено единствено владението. Следователно К.Ж.А. не е могъл да придобие на деривативно основание право на собственост върху недвижимия имот. По делото липсват доказателства дали към момента на сключване на договора от 01.02.1958 г. същият е бил в брак с В. С. А., което в настоящия случай е без значение, тъй като самият наследодател на ищците не е придобил правото на собственост върху имота по силата на правна сделка.

По отношение твърденията за придобиване право на собственост на оригинерно основание:

Ищците са посочили в исковата молба, че техният наследодател К.Ж.А. е придобил правото на собственост върху спорния имот по силата на изтекла в негова полза десетгодишна давност и на основание чл. 79 ал. 1 от ЗС, считано от датата, на която е получил владението на имота – 01.02.1958 г. Според твърденията на ищците той е владял необезпокоявано и явно имота, живял е в него до смъртта си.

Тези твърдения на ищците въззивната инстанция намира за неоснователни, тъй като в нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност № *, т. *, д. № */ *** г. наследниците на К.Ж.А. са били признати за собственици по давностно владение единствено по отношение сградите, построени върху държавно дворно място от 1000 кв. м., съставляващо парцел * с пл. № * в кв. * по регулационния план на гр. Т., който парцел, съгласно заключението на вещото лице, ответства на парцел * – * в кв. * по РП на гр. Т. от 1949 г. Следователно сами ищците са признали, че до този момент владение по отношение на дворното място не е било осъществявано. Липсва друг акт, който да сочи, че те или техният наследодател приживе се е позовал на изтекла в негова полза придобивна давност през 29.12.1995 г. Така и в нотариалния акт за дарение, сключен между настоящите ищци и тяхната майка В. С. А., е посочено, че се прехвърля собствеността единствено върху сградите, построени в държавно дворно място. С тези два нотариални акта ищците са признали и зачели правото на собственост на Д. върху поземления имот, поради което съдът счита, че осъществяваната от техния наследодател фактическа власт върху имота, придобита на 01.02.1958 г., е представлявала държане, а не владение. Затова през нейното времетраене той не би могъл да придобие правото на собственост върху имота. Дори хипотетично да се приеме, че К.Ж.А. е държал имота с намерение да го свои, каквито доказателства по делото ищците не са ангажирали, то същият е следвало да се позове на нея. Позоваването на придобивна давност не представлява елемент от фактическия състав за придобиването на право на собственост на оригинерно основание, но би установило, че записването в нотариалните актове от 29.12.1995 г., че дворното място е държавна собственост е невярно и не отразява действителните права на страните. Това не е сторено. След като ищците са зачели правото на собственост на Д. на 29.12.1995 г., владение биха могли да осъществяват едва от този момент нататък. Към този момент Д. се е легитимирала като собственик на спорния имот с Акт за държавна собственост № 86/ 05.12.1984 г. През този период е действала забраната на чл. 86 от ЗС в редакцията и (Изм. - ДВ, бр. 31 от 1990 г.), че не може да се придобие имот, който е държавна или общинска собственост. Разпоредбата на чл. 7 ал. 3 от ЗДС (Обн., ДВ, бр. 44 от 21.05.1996 г., в сила от 1.06.1996 г.) допуска придобиването по давност на имоти, частна държавна собственост, но с § 1 от Закона за допълнение на ЗС , (ДВ, бр. 46 от 2006 г., в сила от 1.06.2006 г., изм., бр. 105 от 2006 г., бр. 113 от 2007 г., в сила от 31.12.2007 г., бр. 109 от 2008 г., в сила от 31.12.2008 г., бр. 105 от 2011 г., в сила от 31.12.2011 г., изм. и доп., бр. 107 от 2014 г., в сила от 31.12.2014 г.) давността за имоти, частна държавна или общинска собственост, спира да тече до 31.12.2017 г. Следователно придобивен давностен срок в полза на самите ищци не би могъл да тече. Горните съображения налагат извода, че нито наследодателят на ищците К.Ж.А., нито самите ищци са придобили правото на собственост на оригинерно основание.

При така изложените съображения Окръжният съд намира, че ищците не са установили при условията на пълно и главно доказване в процеса, че притежават право на собственост върху спорния имот, следователно претенцията им е неоснователна и следва да бъде отхвърлена без съдът да се занимава с въпроса дали ответникът притежава права върху същия имот и ако да, на какво основание са придобити. Първоинстанционното решение е в противния смисъл, поради което като неправилно следва да бъде отменено, а въззивният съд по съществото на спора отхвърли предявения иск.

С оглед горното разрешение съдебният акт следва да бъде отменен и в частта му относно произнасянето по разноските. Ответникът, сега въззивник, е претендирал разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение, поради следва да му бъдат присъдени по 300 лв. юрисконсултско възнаграждение за всяка съдебна инстанция, изчислени съобразно чл. 78 ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 ал. 1 от ЗПП, вр. чл. 25 ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, както и сумата от 34. 57 лв. платена държавна такса за въззивното производство.

Районният съд не е постановил вписване на решението по реда на чл. 115 от ЗС, което следва да бъде сторени след влизането на решението в законна сила.

Водим от горното и на основание чл. 271 и сл. от ГПК, ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА изцяло решение № 119/ 19.10.2016 г., постановено по гр. д. № 291/ 2014 г. по описа на РС гр. Т., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Л.К.А., с ЕГН **********,***, и Е.К.Н., с ЕГН **********,***, против Р.Б.., представлявана от М. на р. р. и б., иск за установяване правото им на собственост върху дворно място, находящо се в гр. Т., ул. „Б.“ № *, представляващо поземлен имот с идентификатор № *********, с площ от 1 012 кв.м. по кад. карта на гр. Т., по силата на наследствено правоприемство от К.Ж.А., б.ж. на гр. Т., поч. на 11.01.1995 г. и по силата на изтекла придобивна давност като неоснователен.

ОСЪЖДА Л.К.А., с ЕГН **********,***, и Е.К.Н., с ЕГН **********,***, да заплатят на Р.Б.., представлявана от М. на р. р. и б., чрез пълномощника и Обл. Упр. на област с административен център Д. сторените разноски в две съдебни инстанции в общ размер на 634. 57 лв. /шестстотин тридесет и четири лева и петдесет и седем стотинки/.

Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280 ал. 1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.