Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                                              № 131

                                             гр. Добрич, 23.05.2017г.

 

                               В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

Добричкият окръжен съд                                      гражданско отделение

На двадесет и четвърти април                              година 2017

В публичното съдебно заседание в следния състав:

 

                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА

                                        ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА НИКОЛОВА

                                                            ЖЕЧКА МАРГЕНОВА

 

Секретар Павлина Пенева

разгледа докладваното от съдията Г.Ханджиева

въззивно гражданско дело           номер 137        по описа за 2017 година

и, за да се произнесе, взе предвид следното:

                       

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК и е образувано по жалба на  В.ф.***– гр.Ш., чрез упълномощения юрисконсулт, срещу решение №115/17.10.2016г. по гр.д.№302/2015г. на Балчишкия районен съд, с което въззивникът е осъден да заплати на Ж.Д.П. сумата от 7 059.44 лева, неизплатено възнаграждение за положен извънреден труд за периода от м.11.2009г. до м.04.2011г., равняващ се на 912 часа, ведно със законната лихва за забава от датата на подаването на исковата молба до окончателното изплащане на главницата, разноските по делото и държавна такса и разноски по сметка на съда.

В жалбата се възразява за необсъждане от страна на първоинстанционния съд на доводите на страната и задължителната съдебна практика по въпроса за правото на служителя да получи възнаграждение за извънреден труд само доколкото не е бил компенсиран с намалено работно време. Възразява се и за неправилно приложение на давностния срок за погасяване правото на служителя за компенсация с намаляване на работното време и на трансформираното право на възнаграждение. Иска решението да бъде отменено и претенцията отхвърлена.

Жалбата е редовна, подадена е в срок и е допустима.

Въззиваемият Ж.Д.П. оспорва жалбата като неоснователна и настоява за потвърждаване решението на районния съд.

Съдът обсъди съображенията на страните и въз основа на събраните по делото доказателства намира за установено следното:

Предявените от Ж.Д.П. осъдителни искове са за заплащане на възнаграждения за работа над установената обща продължителност на служебното време, която до прекратяване на служебното правоотношение на ищеца не е компенсирана с почивка. Претенциите са за месеците ноември и декември 2009г., януари, февруари, април, юни, юли, август, септември, ноември и декември 2010г., януари, март и април 2011г., конкретизирани за всеки месец по продължителност на некомпенсираното отработено над установеното служебно време и по размер на търсеното възнаграждение, първоначално в общ сбор, възлизащ на 6 996.53 лева, а след изменение по реда на чл.214 ал.1 от ГПК на  7 059.44 лева.

Исковете са насочени срещу В.ф.***- гр.Ш., което е надлежният, процесуално легитимиран съобразно чл.60д ал.2 от ЗОВС ответник, срещу когото претенциите са заявени за първи път и са допустими.

Установено е по делото, че ищецът Ж.Д.П. е бил кадрови военнослужещ, назначен на служба при В.ф.***- гр.Ш.. Служебното му правоотношение е прекратено и той е освободен от служба със заповед №906/06.12.2012г. на Министъра на отбраната. Не е спорно между страните, че по време на службата ищецът е давал наряди /дежурства/. Съгласно проверката на вещото лице по икономическата експертиза и даденото от него заключение, в месеците, във връзка с които е спорът, ищецът е давал дежурства, при отчитане на които общата фактическа продължителност на работата му в съответния месец надхвърля нормативно определената продължителност на служебното време. За част от това ищецът е бил компенсиран с намаляване на работното време в следващите месеци - почивки, но за 912 часа /конкретизирани по месеци в приложение към заключението на вещото лице/ ищецът не е бил компенсиран по посочения начин. Изчислено от вещото лице като за извънреден труд, следващото се на 912 часа дежурства, некомпенсирани с почивки, възнаграждение възлиза на 7 059.44 лева.

При тези данни правилно е приетото от първоинстанционния съд, че за фактически отработеното в повече от нормативно установеното и некомпенсирано с почивки при прекратяване на служебното правоотношение време, ищецът има право на възнаграждение като за извънреден труд. Въпросът е трайно и безпротиворечиво разрешен със задължителна практика по чл.290 от ГПК, постановена, както по предходния, така и по сега действащия ЗОВС /решение №165/02.06.2016г. по гр.д.№6064/2015г. на 4-то ГО на ВКС/. Така в разпоредбите на чл.194 ал.1 и 2 от ЗОВС е установена нормалната продължителност на служебното /работното/ време и продължителността на удълженото служебно време, а в чл.194 ал.3 от ЗОВС е предвидено при превишаване на удълженото служебно време на военнослужещия да се заплаща възнаграждение за извънреден труд. Даването на дежурства не съставлява извънреден труд, а работа в удължено служебно време, която се компенсира с почивка при прилагане по аналогия на принципите по чл.136а от КТ. В случай, че до прекратяването на служебното правоотношение военнослужещият не е бил компенсиран с почивки, в съответствие с чл.136а ал.5 от КТ правото му на компенсация с почивки за работата в удълженото служебно време се трансформира в право на възнаграждение като за извънреден труд.

Основателно е поддържаното от въззивника становище, че горната трансформация настъпва само за онова право на компенсация с почивки, което към момента на прекратяване на служебното правоотношение не е било погасено по давност. Правото на компенсация по чл.136а ал.4 от КТ, като свързано с положен труд, се погасява с тригодишна давност. По общото правило давността започва да тече от деня, в който задължението е станало изискуемо и това е първо число на месеца, следващ този, в който компенсацията с почивки е трябвало да бъде извършена /решение №197/24.112015г. по гр.д.№7210/2014г. на 3-то ГО на ВКС/. В съответствие с чл.136а ал.4 от КТ работодателят е длъжен да компенсира работата в удължено работно време с почивки в срок до четири месеца от полагането й. Ако той не изпълни това в посочения срок, след неговото изтичане работникът сам може да определи времето, през което ще се компенсира по-раншното удължено работно време. Или от разпоредбата следва, че в първите четири месеца след полагане на работата в удължено работно време задължението на работодателя за компенсация трябва да се изпълни, но не е изискуемо. То става изискуемо с безрезултатното изтичане на четиримесечния срок, в който работодателят трябва да извърши компенсацията, едва с което безрезултатно изтичане са поражда правото на работника да иска изпълнение, като сам определи времето за компенсация /решение №176/12.07.2012г. по гр.д.№29/2011г. на 4-то ГО на ВКС, решение №427/03.11.2011г. по гр.д.№503/2010г. на 4-то ГО на ВКС/. Следователно давностният срок  за погасяване правото на компенсация започва да тече от първо число на петия месец след извършване на работата в удълженото работно време, подлежащо на компенсация.

В настоящия спор най-ранните некомпенсирани с почивки дежурства, положени от ищеца, са  тези от м.ноември 2009г. В съответствие с гореизложеното, погасителната давност за правото му на компенсация за тях е започнала да тече през м.април 2010г. и тригодишният срок не е изтекъл до м.декември 2012г., когато е прекратено служебното му правоотношение. Съответно същото е положението и за правото на компенсация на ищеца на дежурствата от м.декември  2009г. и следващите, за които е спорът.

Така към датата на прекратяване на служебното му правоотношение в полза на ищеца е било възникнало право на компенсация с почивки на отработени 912 часа в удължено служебно време по дежурство, което негово право не е било удовлетворено и не е било погасено по давност. С прекратяване на служебното правоотношение това право се е трансформирало в парично вземане за възнаграждение като за извънреден труд. За това вземане тече нова, отделна тригодишна погасителна давност, която до датата на предявяване на исковете /16.07.2015г./ не е изтекла и вземането не е погасено.

Следователно ищецът има вземане за възнаграждение като за извънреден труд за времето на дежурствата над установеното служебно време в процесните месеци, което не е било компенсирано с почивки преди прекратяване на служебното му правоотношение, което възнаграждение възлиза на общия сбор от 7 059.44 лева. Задължен за заплащането на възнаграждението е ответното В.ф. *** - гр.Ш., в което ищецът е служил към датата на освобождаването му от военна служба. Така приетото и постановено от първоинстанционния съд е правилно. Единствената грешка  в първоинстанционното решение е в изписаната първа цифра от номера на Военното формирование, която обаче не се отразява на правилността на съдебния акт, а би могла да се поправи по реда на чл.247 от ГПК.

С оглед изложеното обжалваното решение следва да се потвърди изцяло, вкл. в частите осъждащи ответника за законна лихва върху главното парично задължение, считано от датата на предявяване на исковата молба, разноските по делото и държавната такса.

Съобразно този резултат ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца, възнаграждението, което последният е платил за адвокатска защита във въззивната инстанция, а именно сумата 400 лева.

Водим от горното, съдът

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №115/17.10.2016г. по гр.д.№302/2015г. на Балчишкия районен съд.

ОСЪЖДА В.ф.36 780 – гр.Ш. да заплати на Ж.Д.П. с ЕГН ********** от гр.Варна, кв.“Владислав Варненчик“ бл.21 вх.2 ап.8, сумата 400 лева – адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Решението подлежи на обжалване при условията на чл.280 ал.1 от ГПК пред ВКС в месечен срок от връчването му.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                       ЧЛЕНОВЕ: 1.               2.