Р Е Ш Е Н И Е

№ 187

гр. Добрич, 05.07.2017г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Добричкият окръжен съд гражданско отделение

На двадесет и първи юни година 2017

В публичното съдебно заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА НИКОЛОВА

ЖЕЧКА МАРГЕНОВА

Секретар Павлина Пенева

разгледа докладваното от съдията Г.Ханджиева

въззивно гражданско дело номер 207 по описа за 2017 година

и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК по жалбата на И.Я.И. ***, чрез упълномощения адвокат, срещу решение №184/28.02.2017г. по гр.д.№81/2016г. на ДРС в частите, в които са отхвърлени исковете на въззивника за осъждане на „***“ЕООД – гр.София да му заплати дължими суми за брутни трудови възнаграждения за м.септември, октомври, ноември и декември 2015г., за обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ за неползван платен годишен отпуск, за обезщетение по чл.221 ал.1 от КТ за неспазен срок на предизвестие и е прекратено производството по предявения от въззивника иск за поправка в заповед №4652/30.12.2015г. на правното основание за прекратяване трудовото правоотношение между страните.

Жалбоподателят не е съгласен с приетото от първоинстанционния съд основание за прекратяване на трудовото правоотношение между него и въззиваемия, начина на полагане на труд от жалбоподателя и продължителността на смените, в които е работил, с приетия дължим размер на трудовите му възнаграждения за процесните месеци и с приетото погасяване на вземанията му. Изложени са доводи за допуснати от съда нарушения на процесуалните правила за указване на страните липсата на доказателства за твърдяните от тях факти, за необсъждане на събраните по делото доказателства и неправилен отказ за събиране на допустими и относими такива и на експертизи, необоснованост и несъответност с доказателствата на изводите на съда. Иска се решението в неизгодните за въззивника части да бъде отменено и претенциите му да бъдат удовлетворени.

Жалбата е редовна, подадена е в срок и е допустима.

Въззиваемият „***“ЕООД – гр.София не е изразил становище по жалбата.

След като обсъди съображенията на страните и събраните по делото доказателства съдът намира за установено следното:

Първоинстанционното решение в обжалваната част е постановено по предявените от И.Я.И. срещу на „***“ЕООД искове, както следва: 1. за поправка на вписаното в заповед №4652/30.12.2015г. правно основание за прекратяване на трудовото правоотношение между страните; 2. за осъждане на ответника да заплати на ищеца на осн.чл.221 ал.1 във вр. с чл.327 ал.1 т.2 от КТ обезщетение за срока на предизвестието в размер на 380 лева; 3. за осъждане на ответника да заплати на ищеца на осн.чл.242 от КТ дължими неплатени брутни трудови възнаграждения в размер на 449,72 лева - за месец септември 2015г., 396 лева – за месец октомври 2015г., 394 лева – за месец ноември 2015г. и 429,90 лева – за месец декември 2015г.; 4. да му заплати на осн.чл.224 от КТ обезщетение 7 дни за неизползван платен годишен отпуск в размер на 133 лева.

Установено е, че страните по делото са били в трудово правоотношение, възникнало на основание сключения между тях трудов договор №4652 от 01.09.2015г. По силата на договора ищецът И.Я.И. бил назначен в предприятието на ответника на длъжност „охранител“. Договорът е по чл.70 ал.1 от КТ с шестмесечен срок за изпитване, уговорен в полза на работодателя. Видно от отбелязаното върху договора, ищецът постъпил на работа на 03.09.2015г.

Понастоящем трудовото правоотношение е прекратено, като страните спорят относно основанието за прекратяването му.

Ищецът поддържа, че той е прекратил правоотношението – едностранно и без предизвестие по чл.327 ал.1 т.2 от КТ, защото ответникът не му изплатил трудовите възнаграждения за целия период от сключване на трудовия договор до 30.12.2015г., когато с уведомително писмо ищецът заявил прекратяването.

Ответникът е възразил, че трудовото правоотношение е прекратено от негова страна, едностранно и без предизвестие по чл.71 ал.1 от КТ в уговорения в негова полза срок за изпитване, за което издал заповед №4652/30.12.2015г.

1. С оглед поддържаното от него относно основанието по чл.327 ал.1 т.2 от КТ за прекратяване на трудовото правоотношение, ищецът е предявил иск за поправка на вписаното в издадената от ответника заповед №4652/30.12.2015г. основание за прекратяване по чл.71 ал.1 от КТ. Искът е приет от първоинстанционния съд за недопустим и конкретни съображения срещу това във въззивната жалба не са изложени.

За защита на правата си работникът или служителят разполага с предвидените в чл.344 ал.1 от КТ искове; в т.4 е предвидена възможността да се иска поправка на основанието за уволнение, вписано в трудовата книжка или в други документи. Под „други документи“ се имат предвид такива с удостоверителен характер, които работодателят издава. Това са документи, които също като трудовата книжка, отразяват различни обстоятелства от трудовото правоотношение, в т.ч. неговото прекратяване, настъпило от обстоятелства и волеизявления извън тези документи. Заповедта, с която работодателят едностранно прекратява на трудовото правоотношение без предизвестие, е диспозитивен документ. Тя не удостоверява настъпило извън нея прекратяване на трудовото правоотношение, а самата тя обективира волеизявлението, с което правоотношението се прекратява. Да се поправи вписаното в такава заповед основание за прекратяване означава да се поправи волята на работодателя, а това е недопустимо. Волята за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение на работодателя без предизвестие не може да е погрешно вписана в обективиращия я документ; тя е такава, каквато е изразена. Възможно е да е незаконосъобразна и в такъв случай пътят за защита е по чл.344 ал.1 т.1 от КТ срещу уволнителната заповед. Ако ли пък работникът, без да иска отмяна на уволнителната заповед и въпреки нея, счита трудовото правоотношение за прекратено от друг юридически факт /както в случая – от неговото волеизявление по чл.327 ал.1 т.2 от КТ/, то той би могъл да иска поправка на вписаното в трудовата му книжка и евентуално в издадените му други удостоверителни документи. Като краен резултат правилно е приетото от първоинстанционния съд, че иск за поправка на основанието за уволнение в издадената от ответника заповед №4652/30.12.2015г. е недопустим. Недопустимият иск не подлежи на разглеждане по същество и прекратяването на производството по него следва да бъде потвърдено.

2. Независимо от последното, въпросът за основанието, на което е прекратено трудовото правоотношение между страните, е от значение по иска за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение по чл.221 ал.1 от КТ. По този въпрос първоинстанционният съд е приел, че прекратяването е резултат на издадената от работодателя на осн.чл.71 ал.1 от КТ заповед.

На първо място следва да се посочи, че, когато трудовото правоотношение се прекратява без предизвестие, то се счита прекратено от момента на получаване на писменото известие за прекратяване на договора – чл.335 ал.2 т.3 от КТ. Без значение е дали прекратяването е законно, т.е. дали са били налице предпоставките, на които се е позовала съответната страна в правоотношението за неговото прекратяване; липсата на тези предпоставки би породила други отговорности за страната, упражнила прекратяването без основание, но не възпрепятства прекратителния ефект, настъпващ с факта на получаване на уведомлението от насрещната страна в правоотношението.

Следователно в настоящия случай е без значение дали ответникът е бил в забава за плащане на трудовите възнаграждения на ищеца на 30.12.2015г., когато последният е заявил, че на осн.чл.327 ал.1 т.2 от КТ прекратява правоотношението помежду им. Поради това не е необходимо да се обсъжда изложеното във въззивната жалба срещу изводите на първоинстанционния съд по въпроса бил ли е ответникът на 30.12.2015г. в забава за плащането на трудовите възнаграждения на ищеца, за да упражни той надлежно право по чл.327 ал.1 т.2 от КТ.

За спора е от значение единствено дали и кога уведомителното писмо на ищеца от 30.12.2015г. е достигнало до знанието на ответника. Още повече при отчитане, че не само ищецът, но и ответникът е извършил волеизявление за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие на друго основание – чл.71 ал.1 от КТ. При така извършените две волеизявления ефектът на прекратяване на правоотношението ще се породи от онова от тях, което първо достигне до насрещната страна.

Ищецът не е представил убедителни доказателства, които да установяват, че уведомителното му писмо за прекратяване на трудовото правоотношение е достигнало до работодателя. Възражението в жалбата, че на ищеца не му било указана липсата на такива доказателства е неоснователно. Съдът има задължение да укаже на страната пълната липса доказателства за релевантните за спора факти, но не и недостатъчността или неубедителността на представените от страната такива. Именно това е налице в случая. Ищецът е представил разписка /л.7/, с която на 30.12.2015г. е предал на куриерската фирма „Спиди“ документи, но пратката не е връчена – в съответната графа липсва име и подпис за получател. Ищецът е представил и известие за доставяне на „Български пощи“ЕАД /л.62/, видно от което на 04.01.2016г. служител на ответника е получил писмо от ищеца. Нито в разписката, нито в известието за доставяне има други отбелязвания, от които да става ясно какви документи ищецът е предал на куриерската фирма за връчване, респ. какво е съдържало връченото от пощите писмо. Ето защо от тези доказателства не може да се направи обоснован извод, че работодателят е получил уведомителното писмо на ищеца за прекратяване на трудовото правоотношение помежду им.

Напротив – безспорно е, че издадената от ответника заповед за прекратяване на трудовото правоотношение е получена от ищеца. Това се е случило на 04.01.2016г., както самият ищец е признал още в исковата молба и после в писмената си защита. Възраженията на въззивника срещу датата 30.12.2016г. на издаване на заповедта, посочената дата 01.01.2016г., от която работодателят заявил прекратяване на правоотношението и вписаната по-късна дата на връчване са ирелевантни. Същественото е, че работодателят е извършил волеизявление за прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие му по чл.71 ал.1 от КТ; това негово волеизявление е достигнало до служителя на 04.01.2016г. и от тази дата е произвело действие. Така трудовото правоотношение е прекратено едностранно от работодателя по чл.71 ал.1 от КТ.

Следователно ищецът няма право на обезщетение по чл.221 ал.1 от КТ, тъй като правоотношението не е прекратено на осн.чл.327 ал.1 т.2 от КТ. Претенцията му за заплащане на такова обезщетение е неоснователна и отхвърлящото я решение на районния съд следва да се потвърди.

3. По иска за плащане на трудови възнаграждения, дължими от ответника на ищеца за м.09.2015г. – м.12.2015г., страните не спорят, че до 04.01.2016г., когато трудовото правоотношение помежду им е прекратено, трудови възнаграждения за посочените месеци не са били платени. Страните не спорят и за това, че на 11.03.2016г. ответникът платил на ищеца с пощенски запис сумата 1 303 лева. Доводът на ищеца, поддържан и във въззивното производство, че не е ясно за какво е платена сумата и какво задължение се погасява с нея е несъстоятелен. С оглед нормата на чл.76 ал.1 изр.първо от ЗЗД и изрично отбелязаното в пощенския запис, ответникът е извършил плащане на трудови възнаграждения за месеците септември, октомври, ноември и декември 2015г. От заключението на вещото лице в първата инстанция се установява, че платената сума 1 303 лева съставлява нетният размер на начислените от ответника брутни трудови възнаграждения на ищеца за четирите месеца.

Спори се за размера на дължимите на ищеца брутни трудови възнаграждения, който според ищеца е по-висок от начисления от ответника, а също и от приетия от първоинстанционния съд. Спорът е предпоставен от противоречие в становищата на страните относно начина, по който ищецът е работил /назначен на осемчасов работен ден при сумарно изчисляване на работното време/.

Според ответника четиримата охранители, един от които е ищецът, работили на 12 часови дежурства. Това се подкрепя от представените от него утвърдени графици за дежурства в процесните четири месеца, счетоводните записвания, проверени от вещото лице и показанията на свидетеля Ц. Цонков – охранител при него.

От показанията на свидетеля се установява още, че на дежурство охранителите работели с лек автомобил, за приемането на който, за посетените охранявани обекти и за изминатите разстояния се водела „тетрадка“. По искане на ищеца в първоинстанцинното производство ответникът е задължен и е представил посочения документ за периода от 05.10.2015г. до края на годината. Видно е, че са извършвани записвания във всеки ден от периода и за всеки ден първото записване е „АТР гаражи 7.30“ часа, следвано от други записвания на обекти и часове; отбелязани са изминатите километри за деня, име и подпис на шофьор. От анализа на записванията и от показанията на свидетеля Цонков, вкл. при преразпита му във въззивната инстанция, се налага, че при застъпване на смяна съответният охранител е приемал автомобила в 7.30 часа от гаража, записвал е обектите, които е посещавал по време на дежурство и часа на посещението, изминатото разстояние. В нито един ден няма записване за приемане на автомобила в 19.30 часа /12 часа след 7.30 часа/, а няма данни да се счита, че нощната смяна е работила без автомобил; напротив – свидетелят е обяснил, че охранителите са работили на смяна с автомобил и не е правил изключения от това, както и в редица случаи съответният за деня охранител е отбелязал в „тетрадката“ посещения на обекти и след 19.30 часа, дори след полунощ.

Като се съпоставят горните данни, следва, че автомобилът е предаван между охранителите на 24 часа /всяка сутрин в 7.30 часа в гаража/ и дежурствата им са били с такава продължителност. Охранителите са били четирима и съгласно извършените в „тетрадката“ удостоверявания, всеки един от тях е приемал автомобила веднъж на всеки четири дни. Следователно всеки от тях, в т.ч. и ищецът, е работил на 24 часово дежурство, след което е почивал три дни. С твърдение, че е работил по-често и почивал по-малко от удостовереното в документа от охранителите, ищецът е оспорил подписите им. Доказателството обаче е постъпило по делото на 21.11.2016г. и не е оспорено в следващото съдебно заседание на 13.12.2016., с което срокът по чл.193 ал.1 от ГПК за оспорването му е изтекъл.

Следва да се приеме, че в периода 05.10.2015г. – 31.12.2015г. ищецът е работил на 24 часови дежурства в дните, както е следва от обсъденото писмено доказателство. Тъй като ответникът, макар да е бил задължен, не е представил тетрадката за автомобила и за времето м.септември и до 05.10.2015г., на осн.чл.161 от ГПК следва да се приеме, че и в този период ищецът е работил по идентичен начин.

При тези данни вещото лице е изчислило следващото се на ищеца брутно трудово възнаграждение за четирите месеца, а именно – 421.17 лева за м.09.2015г., 448.89 лева за м.10.2015г., 436.78 лева за м.11.2015г. и 459.85 лева за м.12.2015г.

Видно е, че установеното от вещото лице за месеците октомври, ноември и декември е повече от заявеното с исковата молба и допълнителната по чл.129 от ГПК – 396 лева, 394 лева и 429.90 лева, а да се присъди нещо повече от поисканото е недопустимо.

Следователно вземането на ищеца за брутно трудово възнаграждение за м.септември е в установения от вещото лице размер от 421.17 лева, а за следващите три месеца в поискания от ищеца размер от 396 лева, 394 лева и 429.90 лева. Общо за четирите месеца сборът на брутните трудови възнаграждения възлиза на 1 641.07 лева.

В съответствие с чл.272 ал.1 т.3 от КТ, чл.6 от КСО, чл.40 ал.1 т.1 от ЗЗО от начисленото брутно трудово възнаграждение работодателят удържа дължимите от работника или служителя суми за социално и здравно осигуряване /общо 12.9%/. На осн.чл.18 от ЗДДФЛ и поради 80% инвалидност на ищеца /л.60/ удръжки за данък върху доходите от него не се следват.

Следователно нетният размер на следващото му се брутно трудово възнаграждение от 1 641.07 лева за четирите месеца възлиза на 1 429.37.

Той е получил от ищеца 1 303 лева, с което са погасени изцяло вземанията му за м.септември, м.октомври и м.ноември и част от това за м.декември. Останала е непогасена част от вземането му за брутно трудово възнаграждение за м.декември в размер на 145.07 лева с нетен размер от 126.37 лева.

С първоинстанционното решение на ищеца е присъден нетният размер от 36.79 лева на брутно възнаграждение за м.декември от 42.23 лева. Следва да му се присъди брутно трудово възнаграждение за м.декември 2015г. още 102.84 лева с нетен размер от 89.58 лева.

Вземането следва да се присъди, ведно с обезщетение по чл.86 ал.1 от ЗЗД за забава в размер на законната лихва върху него, считано от датата на предявяване на исковата молба 15.01.2016г. до окончателното му погасяване. Иск за обезщетение за забава за периода преди подаване на исковата молба /мораторна лихва/ не е предявен.

В останалата част, отхвърляща иска за трудови възнаграждения, обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

4. Последната претенция, предмет на разглеждане, е за обезщетение по чл.224 от КТ за 7 дни за неизползван платен годишен отпуск, полагащ се на ищеца за отработеното в 2015г. време.

Първоинстанционният съд е приел, че ищецът е имал право на платен годишен отпуск от 7 дни, но го е ползвал и затова няма право на обезщетение. Посоченото срещу това във въззивната жалба е неоснователно. С молба /л.47/ ищецът е поискал да му бъде разрешено ползването на отпуска, считано от 12.11.2015г. и със заповед /л.42/ това му е разрешено. Не се твърди молбата да не е подадена от ищеца, няма и обяснение за подаването й при твърдяно ходене на работа. Дори в гореобсъдената „тетрадка“ за приемане на автомобила, на която ищецът се позовава, е видно, че в периода 12.11. – 22.11.2015г. ищецът не е приемал автомобила, следователно не е бил на работа. Правилно е приетото, че ищецът е ползвал полагащият му се за 2015г. отпуск и няма право на обезщетение, поради което решението за отхвърляне на претенцията по чл.224 от КТ следва да се потвърди.

Разноските на ищеца за водене да делото в двете инстанции се свеждат до платеното от него в производството пред районния съд адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева. Възнаграждението е платено при предявяване на исковата молба и, тъй като друго в договора за правна помощ не е посочено, сумата следва да се отнесе в равни части от по 100 лева за защита по всеки един от четирите предявени иска.

В съответствие с чл.78 ал.1 от ГПК ищецът има право да получи от ответника разходите, които е сторил за водене на делото във всяка инстанция, съразмерно на изгодния за него резултат. По три от исковете /за поправка в уволнителната заповед, за обезщетение по чл.224 от КТ и за обезщетение по чл.221 ал.1 от КТ/ резултатът е изцяло неизгоден за ищеца и той няма право да получи от другата страна платените за воденето на тези три иска 300 лева на адвоката.

По иска за трудови възнаграждения, предявен в размер общо на 1 669.62 лева, изгодният за ищеца краен резултат от производството в двете инстанции е за 145.07 лева неплатено брутно трудово възнаграждение за м.12.2015г.

Следва да се отчете основателното възражение в жалбата, че, макар да е платил останалата част от трудовите възнаграждения за процесните месеци и в резултат искът е отхвърлен, ответникът е сторил това след завеждане на делото и с поведението си е дал повод за воденето му. Това обаче е относимо само към задължението за трудово възнаграждение за м.септември 2015г.

Така съгласно чл.6 от трудовия договор ответникът е бил длъжен да плаща трудовото възнаграждение за съответния месец в края на втория месец след месеца, за който то се отнася, но не по-късно от последния ден на третия месец, след месеца, в който е изработено. Първоинстанционният съд е обявил клаузата за недействителна и в тази част, като необжалвано, решението му е влязло в сила. Съобразно разпоредбата на чл.74 ал.5 от КТ обаче страните могат да се позовават на недействителността едва след нейното обявяване и тя действа занапред. Щом като ищецът е бил добросъвестен /друго не се твърди и не се установява от данните по делото/, отношенията между страните до обявяването на недействителността се уреждат като при действителен трудов договор /решение №57/06.03.2015г. по гр.д.№2584/2014г. на 4-то ГО на ВКС, решение 252/24.06.2011г. по гр.д.№1743/2010г. на 3-то ГО на ВКС/. Ето защо, противно на поддържаното в жалбата, преценката дали ответникът е бил в забава на плащането на трудовите възнаграждения на ищеца за месеците септември, октомври, ноември и декември 2015г. следва да се направи при съобразяване на уговореното в чл.6 от договора.

При отчитане на изложеното, следва, че към датата на предявяване на иска 15.01.2016г. ответникът е бил в забава само за задължението за брутно трудово възнаграждение за м.септември 2015г. в размер на 421.17 лева, но не и за брутните трудови възнаграждения за останалите три месеца.

Ето защо от платените 100 лева за адвокатска защита по иска за 1 669.62 лева за трудови възнаграждения, на ищеца се следва част, съразмерна на 493.21 лева и тя възлиза на 29.55 лева.

С първоинстанционното решение на ищеца му е присъдена част в размер на 281.90 лева от платеното от него адвокатско възнаграждение, което значително надхвърля следващото му се такова. Това не може да бъде поправено /положението на въззивника не може да се влошава, а ответникът не е искал изменение на решението в тази част, нито го е обжалвал/, но други суми на ищеца не могат да се присъждат.

На осн.чл.78 ал.3 от ГПК решението на районния съд, осъждащо ищеца да плати разноски на ответника, следва да бъде отменено в размера над 13 лева.

На осн.чл.78 ал.6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на районния съд държавна такса още 50 лева и разноски за вещо лице още 30 лева, а по сметка на въззивния съд държавна такса от 25 лева и разноски за вещо лице 54 лева.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №184/28.02.2017г. по гр.д.№81/2016г. на Добричкия районен съд в частта, в която е отхвърлен предявеният от И.Я.И. срещу „***” ЕООД иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 102.84 лева – брутно трудово възнаграждение за м.декември 2015г., като

ОСЪЖДА „***” ЕООД - гр.с.”№1А, да заплати на И.Я.И., ЕГН ********** ***, сумата от 89.58 лева, съставляваща нетно трудово възнаграждение /брутно 102.84 лева/ за м.декември 2015г., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба – 15.01.2016г. до окончателното погасяване на задължението.

ОТМЕНЯ решение №184/28.02.2017г. по гр.д.№81/2016г. на Добричкия районен съд в частта, в която И.Я.И. е осъден да заплати на „***” ЕООД разноски по делото за размера над 13 лева.

ПОТВЪРЖДАВА решение №184/28.02.2017г. по гр.д.№81/2016г. на Добричкия районен съд в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА „***” ЕООД - гр.с.”№1А, да заплати по сметка на Добричкия районен съд държавна такса още 50 лева и разноски за вещо лице още 30 лева, а по сметка на Добричкия окръжен съд - държавна такса от 25 лева и разноски за вещо лице 54 лева.

На осн.чл.280 ал.2 т.3 от ГПК решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.