Р
Е Ш Е Н И Е
№ 231 , гр. Добрич, 10.10.2017 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в публично заседание на единадесети септември две хиляди и
седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЦА
СТОЯНОВА
разгледа
докладваното от съдията гр. д. № 149 по описа за 2017 г. И за да се произнесе,
взе следното предвид:
Съдебното производство е
образувано по искова молба вх. № 424/ 27.02.2017 г. /приложена по гр. д. № 68/ 2017 г. по описа на РС гр.
ТТ., прекратено с определение № 40/ 07.03.2017 г. и изпратено по подсъдност на
ДОС/, с която Държавата, чрез министъра на земеделието и храните проф. д - р Хр.Б.,
с адрес гр. С. *, бул. „Хр. Б.“ № *, е предявил против Е.М.Н. ***, с ГН **********,
претенция за признаване на установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на Министерство на земеделието и храните по силата на договор
за аренда № ТА – 13/ 14-1-66/ 16.08.2013 г., вписан под № 16 т. III вх. рег. № 1751/ 27.08.2013 г. в СлВп гр. ТТ., сумата
от 97 177. 42 лв., представляваща главница в размер на 96 085. 83
лв., съставляваща остатък от неплатена първа арендна вноска за стопанската
2015/ 2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.11.2016 г.
– датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 417 от ГПК до окончателното и изплащане; сума в размер на 956. 61 лв.,
представляваща законната лихва върху заплатената с просрочие втора арендна
вноска за стопанската 2014/ 2015 г.; сумата от 134. 98 лв., представляваща
законната лихва за заплатената с просрочие част от първата арендна вноска за
стопанската 2015/ 2016 г., както и сумата от 1 943. 55 лв., представляваща
сторените от ищеца разноски в заповедното производство, за които вземания
ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение № 234/ 04.11.2016 г. за незабавно
изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадена по ч. гр. д. №
387/ 2016 г. по описа на РС гр. ТТ..
Съобразно изложените в исковата молба и допълнителната
уточнителна молба твърдения, между страните бил налице сключен договор за
аренда № ТА – 13/ 14-1-66/ 16.08.2013 г., вписан под № 16 т. III вх. рег. № 1751/ 27.08.2013 г. в СлВп гр. ТТ., по
силата на който на ответника било предоставена за временно възмездно ползване
земеделска земя от Държавния поземлен фонд /ДПФ/ в общ размер от 1 551.
394 дка в землищата на селата Б., В., Г., Ж., К. и Н.К., всички в община ТТ..
Земите са били предадени по протокол – опис, подписан от страните и
представляващ неразделна част от него. Договорът бил сключен на основание чл.
47 м ал. 1 от ППЗСПЗЗ и във връзка със Заповед № РД 46 – 107/ 06.03.2013 г. на министъра на
земеделието и храните за откриване на процедура за провеждане на търг за
отдаване под аренда на земеделски земи от ДПФ за 2013/ 2014 г. и Заповед № РД –
07 – 01 – 46/ 07.05.2013 г. на директора на Областна дирекция „Земеделие“ /ОДЗ/
гр. Добрич за провеждане на първа тръжна сесия за стопанската 2013/ 2014 г.
Според клаузите на чл. 4 и чл. 5 от договора,
ответникът Е.М.Н. се задължава да заплаща арендно плащане за предоставените
имоти в размер на 202 171. 66 лв. за всяка стопанска година, платими по
начина и сроковете, визирани в чл. 5 от договора. Ответникът, в качеството му
арендатор, се задължав в срок, не по – късно от 01 – ви октомври на всяка
следваща стопанска година да заплати 50 % от годишната арендна вноска, да
представи на арендодателя запис за на заповед в размер на останалите 50 % от
дължимата арендна вноска с падеж – датата на изтичане на стопанската година /01
– ви октомври/. При неизпълнение на задължението за арендно плащане и на
основание чл. 31 от договора, арендаторът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата. При неизпълнение на договорните задължения
по чл. 5 т. 2 от договора, арендаторът дължи обезщетение в размер на дължимото
арендно плащане на съответната стопанска година.
Ответникът подал в ОДЗ гр. Добрич молба, вх. № АР – 12
– 68/ 13.10.2015 г. за удължаване срока за плащане на арендните вноски, по
които Министерство на земеделието и храните не изразило съгласие.
Според твърденията на ищеца, към 01.10.2015 г. Е.М.Н.
не изпълнил задължението си за плащане на всички арендни вноски. Към този
момент липсвало постъпило плащане на втората вноска за стопанската 2014/ 2015
г., както и първа вноска за стопанската 2015/ 2016 г. Било му изпратено
уведомление за внасяне на банкова гаранция и уведомление, с което му е бил
предоставен 7 – дневен срок за заплащане на задълженията. Уведомленията са му
били връчени на 20.10., съответно на 27.10.2015 г. Поради неизпълнение на
задълженията в срок му било изпратено едностранно изявление за прекратяване на
договора за аренда. При невъзможност да му бъде връчено лично, изявлението му е
било връчено по реда на чл. 47 от ГПК и след изтичане на срока, в който
ответникът го получи, като редовно връчено е било вписано в СлВп под акт № 120,
т. I, вх. рег. № 308/
24.02.2016 г.
Ответникът извършил частично плащане, както следва:
дължимата от него втора вноска за стопанската 2014/ 2015 г. в размер на
101 085. 83 лв. е била платена на 04.11.2016 г. Начислената лихва за
периода на забавата възлиза на 956. 61 лв.
На 06.01.2016 г. ответникът е внесъл и частично
дължимата от него първа вноска за стопанската 2015/ 2016 г. – 5 000 лв. от
дължимите 101 085. 83 лв. Върху внесената сума начислената лихва за забава
възлиза на 1 091. 59 лв. Невнесеният остатък от първата вноска за
стопанската 2015/ 2016 г. е в размер на 96 085.83 лв.
За дължимите от Е.М.Н. суми по договора в общ размер
на 97 177. 42 лв. ищецът се снабдил със заповед за изпълнение № 234/
04.11.2016 г. за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК,
издадена по ч. гр. д. № 387/ 2016 г. по описа на РС гр. ТТ..
По издадения изпълнителен лист било образувано
изпълнително дело № И 20167370401452 по описа на ЧСИ Л. Тасева с район на
действие ДОС, вписана под № 737 в КЧСИ. На 21.12.2016 г. съдебният изпълнител
залепил уведомление по чл. 47 от ГПК за връчване на поканата за доброволно
изпълнение. На 17.01.2017 г. ответникът подал възражение, вх. № 112/ 20.01.2017
г. на ТРС, по чл. 414 ал. 1 от ГПК, че не дължи изпълнение по издадената
заповед за изпълнение.
С разпореждане № 47/
24.01.2017 г. по ч. гр. д. № 387/ 2016
г. Районен съд гр. ТТ. указал на заявителя, че може да предяви иск относно
вземането си, като довнесе дължимата държавна такса. Съобщението било връчено
на пълномощника му на 01.02.2017 г. На 27.02.2017 г. в ТРС постъпила настоящата
искова молба за установяване вземането на Държавата, представлявана от
министъра на земеделието и храните, против Е.М.Н., по договора за аренда, в общ
размер на 97 177. 42 лв., от които 96 085. 83 лв. главница,
представляваща остатък от неплатена първо арендна вноска за стопанската 2015/
2016 г.; 956. 61 лв., представляваща законна лихва върху заплатената в
просрочие втора арендна вноска за стопанската 2014/ 2015 г.; 134. 98 лв.,
представляваща законната лихва върху платената в просрочие част от 5 000
лв. от първата арендна вноска за стопанската 2015/ 1016 г., ведно със законната
лихва върху сумите, считано от 03.11.2016 г. – датата на подаване на
заявлението, както и направените съдебно – деловодни разноски.
Исковата молба е
процесуално допустима. Претенциите на ищеца черпят правното си основание от
нормите на чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79 ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
При условията и по реда на
чл. 131 ал. 1 от ГПК ответникът Е.М.Н., чрез процесуалния си представител, е
депозирал писмен отговор, в който е изразил становище, че министърът на
земеделието и храните не е надлежно активно процесуално легитимиран. Ответникът
не бил сключвал договор за аренда с него, съответно не му се дължала рента.
Исковата молба не била депозирана в срока по чл. 415 ал. 1 от ГПК. Освен това
исковата претенция била неоснователна. В заявлението, а и в заповедта за
изпълнение, процесното вземане било ненадлежно индивидуализирано, по който
начин предмета на заповедното и на исковото производство се разминавал. Не бил
индивидуализиран срока, за който ищецът претендирал, че не е било заплатено рентното
възнаграждение по предявените искове за сумата от 1 091. 59 лв. По
аргумент на т. 4 от Тълкувателно решение № 1/ 28.12.2005 г. по т. д. № 1/ 2004
г.а на ОСГТК не било допустимо издаването на изпълнителен лист за мораторните
лихви върху главницата за периода от падежа до датата на подаване на молбата за
издаване на изпълнителен лист, тъй като съдът проверявал единствено формалната
доказателствена сила на изпълнителното основание и не можел да се основава на
данни, които стояли извън него. Исковите претенции по същество били
неоснователни. Сам ищецът твърдял, че е прекратил договора за аренда, лишавайки
ответника от правото да ползва недвижимите имоти – земеделски земи. Исковете
били недопустими, респективно неоснователни и следвало да бъдат отхвърлени.
Претендират се разноски.
При съвкупна преценка на
твърденията и възраженията на страните и ангажираните по делото доказателства,
Добричкият окръжен съд приема за установено от фактическа страна следното:
От представения договор за
аренда № ТА – 13/ 14 – 1 – 66 от 16.08.2013 г., сключен на основание чл. 47 м
ал. 1 от ППЗСПЗЗ между Министъра на земеделието и храните, представляван от
пълномощника си – Директора на Областна дирекция „Земеделие“ и Е.М.Н., се
установява, че има за предмет предоставяне на арендатора ответник за временно и
възмездно ползване земеделска земя от Държавния поземлен фонд в размер на 1
551. 394 дка в землищата на селата Б., В., Г., Ж., К., Н.К., Орляк и Сърнец,
всички в общ. ТТ., конкретно описани в договора, срещу поемане на задължение от
страна на арендатора за плащане по реда и в сроковете по договора, а именно:
при сключване на договора и не по – късно от първи октомври на всяка следваща
стопанска година – 50 % от годишната арендна вноска /т. 5.2.1/, която общо за
арендуваните земи възлиза на 202 171. 66 лв. /т. 5.2./ Страните са предвили, че
договорът се прекратява с неизпълнение на договорните задължения по искане на
изправната страна, като при неизпълнение на същите по т. 3.1, т. 5.2 и 23
арендаторът е задължен да заплати обезщетение в размер на дължимото арендно
плащане за съответната стопанска година.
На 13.10.2015 г. Е.М.Н.
отправил до ОД „Земеделие“ гр. Добрич молба за продължаване срока за заплащане
на арендните вноски със срок от един месец, ведно с лихвите за забава. Искането
му е било удовлетворено, видно от писмо, изх. № АР – 12 – 68/ 13.10.2015 г.
С писмо, изх. № АР – 12 –
10/ 11.01.2016 г. Областна дирекция „Земеделие“ гр. Добрич е отправила до Е.М.Н.
едностранно предизвестие на основание чл. 27 ал. 1 т. 2 и чл. 28 от ЗАЗ, вр.
чл. 87 от ЗЗД, за прекратяване на договора за аренда. Съобразно
обстоятелствената част на писмото, от подаването на писмото за отсрочване на
плащането е изтекъл период, по – голям от три месеца, в който плащане не е постъпило.
Дължимото към 01.10.2015 г. арендно плащане в размер на 96 085. 83 лв.,
представляващо остатък от първа вноска за стопанската 2015г./ 2016 г. Не е било
извършено, поради което на ответника бил даден тридневен срок за плащането, в
противен случай изправната страна щяла да пристъпи към едностранно прекратяване
на договора за аренда. Дължима е била и сумата от 101 085. 83 лв.,
представляваща равна на втора арендна вноска за стопанската 2015/ 2016 г. сума,
независимо от възможността за прекратяване на арендния договор, тъй като се
дължи като обезщетение в размер на дължимото арендно плащане на съответната
стопанска година, като се дължи и законната лихва за забавеното плащане на
главното парично задължение.
В указания от арендодателя
срок ответникът не извършил плащане. На 03.02.2016 г. Върху информационното
табло в сградата на ОбСЗ гр. ТТ. е било изнесено съобщение до ответника за
прекратяване на договора за аренда.
На 24.02.2016 г.
Директорът на Областна служба „Земеделие“ гр. Добрич е подал в СлВп гр. ТТ.
заявление за едностранно прекратяване на договор за аренда ТА – 13/ 14 – 1 – 66
от 16.08.2013 г.
На 03.11.2016 г.
Министърът на земеделието и храните е депозирал в РС гр. ТТ. заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, по което било образувано
ч. гр. д. № 387/ 2016 г. По описа на РС гр. ТТ.. По същото била издадена
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК № 234/ 04.11.2016 г., по
силата на която Е.М.Н. бил задължен да заплати на заявителя следните парични
суми: в размер на 96 085. 83 лв., представляваща неплатена част от главница по
горепосочения договор за аренда, остатък
от първа вноска за стопанската 2015/ 2016 г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от датата на подаване на заявлението 03.11.2016 г. До окончателното и
изплащане; сумата от 1 091. 59 лв., представляваща лихва за забава по втората
внесена със закъснение вноска за стопанската 2014/ 2015 г., натрупана от
02.10.2015 г. До 04.11.2015 г. И първата заплатена частично вноска за
стопанската 2015/ 2016 г., натрупана за периода от 02.10.2015 г. До 06.01.2016
г., както и направените съдебно – деловодни разноски в размер на 1 943. 55 лв.
По издадения по заповедното производство изпълнителен лист било образувано изп.
д. № 20167370401452 по описа на ЧСИ Л. Тасева с район на действие ДОС, вписана
под № 737 на КЧСИ, длъжникът получил покана за доброволно изпълнение на
13.01.2017 г., като на 20.01.2017 г. Подал възражение по реда на чл. 414 ал. 1
от ГПК, че не дължи изпълнение по издадената заповед за изпълнение. В тази
връзка с разпореждане № 67/ 24.01.2017 г. Заповедният съд указал на заявителя
да предяви иск относно вземането си, връчено му на 01.02.2017 г. Исковата
претенция била заявена на 27.02.2017 г.
Пред РС гр. ТТ., по която било образувано гр. д. № 68/ 2017 г., прекратено и
изпратено на родово компетентния Окръжен съд.
При така изложените
фактически данни Добричкият окръжен съд достига до следните правни изводи:
Установителната претенция,
черпеща правното си основание от нормата на чл. 422 от ГПК е принципно процесуално
допустима. Искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен
срокът по чл. 415 ал. 1 от ГПК. Срокът за подаване на възражение по реда на чл.
414 ал. 1 от ГПК в производството по издаване на заповед за незабавно
изпълнение започва броенето си от датата на уведомяване на длъжника посредством
връчването на покана от доброволно изпълнение от съдебния изпълнител, пред
когото е бил представен изпълнителния лист, издаден заедно със заповедта за
незабавно изпълнение. В процесния случай ЧСИ Л. Тасева с район на действие ДОС,
вписана под № 737 на КЧСИ е образувала изп. д. № 20167370401452, по което
връчването на поканата за доброволно изпълнение е станало по реда на чл. 47 от
ГПК, чрез залепването на уведомление на 21.12.2016 г., в което е било
отбелязано, че длъжникът разполага с двуседмичен срок, в който да получи
книжата от съдебния изпълнител. Срокът е изтекъл на 04.01.2017 г. От тази дата
е започнало течението на срока по чл. 414 ал. 2 от ГПК, който би изтекъл на
18.01.2017 г. Възражението по чл. 414 ал. 1 от ГПК е подадено на 17.01.2017 г.,
видно от пощенското клеймо на плика, с който е изпратено, следователно в съответствие
с разпоредбата на чл. 415 от ГПК заповедният съд е указал на ищеца на предяви
претенция за установяване на вземането си. Уведомлението е било връчено на
пълномощник на заявителя на 01.02.2017 г., а исковата претенция е предявена на
27.02.2017 г. Следователно искът е предявен в срока по чл. 415 ал. 1 от ГПК.
При предявяване на иска е довнесена необходимата държавна такса по реда на ал.
2 на чл. 415 ал. 2 от ГПК, предвид което Окръжният съд намира възраженията на
ответника в тази насока за неоснователни.
По отношение основното
възражение от страна на ответника, че не е налице идентитет между заявителя в
заповедното производство и ищеца в исковото, то това възражение се цени от
Окръжния съд като неоснователно, предвид следното:
Заявител в заповедното
производство е Министъра на земеделието и храните. Това е така, тъй като същият
е страна по договора за аренда № ТА – 13/ 14 – 1 – 66 от 16.0.2013 г. Договорът
е сключен на основание чл. 47 м ал. 1 от ППЗСПЗЗ. Разпоредбата на чл. 47 ал. 1
от ППЗСПЗЗ предвижда, че министърът на земеделието, храните и горите упражнява
правата на собственика на земите от държавния поземлен фонд, който обхваща
земеделските земи – държавна собственост, включително такива, които са
застроени или представляват прилежащи площи към стопански постройки, като ги
отдава под наем или под аренда, учредява ограничени вещни права върху тях,
извършва продажба чрез търг и замяна, доколкото друго не е предвидено в ЗСПЗЗ и
в правилника за неговото прилагане.
Разпоредбата на чл. 47 б
ал. 1 от ППЗСПЗЗ предвижда, че свободните земи от държавния поземлен фонд се
отдават под наем или аренда чрез търг или конкурс, като началната тръжна или
конкурсна цена и размерът на депозита за участие се определят със заповед на
министъра на земеделието, храните и горите. Именно в резултат на такава
процедура е бил сключен процесния договор с Е.М.Н.. Систематичното тълкуване на чл. 47 и сл. от ППЗСПЗЗ дава
основание да се приеме, че министърът на земеделието и храните притежава
материалноправна компетентност да представлява собственика на земите от
държавния поземлен фонд, а именно Държавата. Като особен правен субект
Държавата действа чрез своите органи, като касателно земеделските земи, по
отношение на които притежава право на собственост, материалноправно легитимиран
да я представлява е министъра на земеделието и храните. Процесуалноправната
легитимация следва материалноправната и израз на този общ принцип е нормата на
чл. 24 ал. 12 от ЗСПЗЗ, съгласно която по дела, които се отнасят до земи от държавния
поземлен фонд, държавата се представлява пред съда от министъра на земеделието,
храните и горите. Именно поради тези съображения Окръжният съд не намира за
основателни възраженията на ответника, че е налице различие между заявителя в
заповедното производство и ищецът в настоящото производство. И в двата случая
това е Държавата, представлявана по силата на закона от представителя си –
министъра на земеделието и храните. Действително, в заявлението за издаване на
заповедта за незабавно изпълнение е налице неточност при посочване на
заявителя, но с оглед гореизложените обстоятелства тази неточност не оказва
влиянието върху допустимостта на заявената претенция. В този смисъл
възраженията на ответника са неоснователни.
Както в отговора на
исковата молба, така и в хода на устните състезания процесуалният представител
на ответника е възразил относно допустимостта на исковата претенция касателно
мораторните лихви за забава на главното парично задължение, позовавайки се на ТР № 4/ 2013 г. от
18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/ 2013 г. по ТД № 4/ 2013 г.
На ОСГТК на ВКС. Така релевираното възражение Окръжният съд намира за
основателно, предвид следното:
Съгласно постановките на
т. 4 а от горецитираното Тълкувателно решение, по смисъла на чл. 417 ГПК може
да се издаде заповед за незабавно изпълнение и за акцесорни вземания, каквото е
обезщетението за вреди от неточно изпълнение на главното вземане, стига
основанието на тези вземания да е предвидено в документа /уговорена неустойка
или лихва/, а размерът да е определен в самия документ или определяем по
посочен в него начин /например като процент/. Такива вземания се основават на
посочените в чл. 417 т. 2 и 3 ГПК документи, тъй като не се установяват въз
основа на данни, стоящи вън от изпълнителното основание.
Видно от заявлението за
издаване на незабавно изпълнение, заявителят е претендирал общо дължима лихва
за просрочие в размер на 1 091. 59 лв., представляваща сбор от формираната
върху внесената със закъснение втора вноска за стопанската 2014/ 2015 г. в
размер на 956. 61 лв. и формираната лихва върху внесената част от първата
вноска за стопанската 2015/ 2016 г. От приложения документ, въз основа на който
се издава заповедта за незабавно изпълнение, не може да се установи размера на
обезщетителната лихва, дължима от неизправната страна. Същата би била
определена по размер на законната лихва за периода на забавата – от датата на
падежа до датата на подаване на заявлението за издаване на незабавно изпълнение,
но не е изрично регламентирана в самия документ по чл. 417 от ГПК, въз основа
на който се издава заповедта за изпълнение, за да се приеме, че е определена
или поне определяема. Следователно и по силата на т. 4 а от ТР № 4/ 2013 г.
За законната лихва върху вземането за
периода от датата на падежа до подаване на заявлението заповед за незабавно
изпълнение не може да бъде издадена, по аргумент от т. 4 от ТР № 1/ 28.12.2005
г. по тълк. д. № 1/ 2004 г. на ОСТК на ВКС. Според дадените в това тълкувателно
решение разяснения, които са запазили своята актуалност, не е допустимо
издаване на изпълнителен лист за мораторните лихви върху сумата по записа на
заповед (в случая – документа по чл. 417 от ГПК) за периода от падежа до датата
на подаване на молбата за издаване на изпълнителния лист, тъй като в това
производство съдът проверява само формалната доказателствена сила на
изпълнителното основание и не може да се основава на данни, които стоят извън
изпълнителното основание. Следователно исковата молба касателно вземането за
мораторни лихви е процесуално недопустима, доколкото касае незаконосъобразно
включено в заповедта за незабавно изпълнение вземане. Тъй като, независимо, че
разполага с изпълнителна сила заповедта за незабавно изпълнение не се ползва
със сила на пресъдено нещо, то съдът по същество може да съобрази нейната
законосъобразност. Тъй като издаването и относно мораторните лихви е
незаконосъобразно, то ищецът е лишен от право на иск за установяване на
вземането си за същите, поради което в тази му част исковото производство, като
процесуално недопустимо, следва да бъде прекратено.
Видно от посоченото в
абзац трети от петитума на исковата молба, изречение последно, ищецът настоява
да бъде съдебно установено вземането му за сумата от 1 943. 55 лв.,
представляваща направените в заповедното производство съдебно – деловодни
разноски.
В тази му част исковото
производство е процесуално недопустимо и подлежи на прекратяване. Съобразно
постановките на т. 10 в от ТР № 4/ 2013
от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, предмет на делото по
установителния иск е съществуването на вземането по заповедта за изпълнение,
издадена за парична сума, за заместима вещ или за предаване на вещ – чл. 410,
ал. 1 ГПК. Вземането на кредитора съответства на задължението, което длъжникът
трябва да изпълни, посочено в заповедта съгласно чл. 412 т. 6 от ГПК. Разноските в заповедното производство
представляват последица от уважаване на заявлението и са изрично разграничени
от задължението на длъжника в съдържанието на заповедта за изпълнение – чл. 412
т. 6 от ГПК. В исковия процес разпределението на отговорността за разноски няма
характер на самостоятелно съдебно предявено притезание и не се включва във
формиране размера на цената на иска.
Следователно ищецът не
притежава право на иск за установяване
по реда на чл. 422 от ГПК вземането си за разноски, сторени в
заповедното производство. В тази му част исковата молба е процесуално
недопустима, следва да бъде оставена без разглеждане, като производството по
нея бъде прекратено.
При така изложените
фактически данни Добричкият окъжен съд достига до извода, че исковата
претенция, предмет на настоящото производство е допустима извън посочените по
горе вземания за лихви за забава на главните парични задължения, както и за
сторените в заповедното производство съдебно – деловодни разноски. По отношение
на тези части исковото производство следва да бъде прекратено като недопустимо.
В останалите му части
ищецът разполага с право на иск, претенциите му са редовно заявени и следва да
бъдат разгледани.
В тази връзка Окръжният
съд намира следното:
Между страните има сключен
договор за аренда № ТА –13/ 14 – 1 – 66 от 16.08.2013 г. Независимо, че обект
на арендния договор са земеделската земя и/или недвижимите и движимите вещи за
земеделско производство /чл. 1 ал. 3 от ЗАЗ/, Окръжният съд счита, че
процесният договор се подчинява не на правилата на ЗАЗ, а на ЗСПЗЗ и Правилника
за неговото прилагане, доколкото касае земеделски земи от държавния поземлен
фонд, собственост на Държавата. В процесния случай, след надлежно проведена
тръжна процедура ответникът е бил избран за арендатор, с когото Държавата,
представлявана от законния си представител министъра на земеделието и храните
да сключи договора за аренда. По силата на договорените между страните клаузи
/чл. 5 от договора/ арендаторът – ответник следва да заплати арендни плащания
за арендуваните земи в размер общо на 202 171. 66 лв. от които 50 % при
сключването на договора и към 01.10. на всяка следваща стопанска година, като
представи и запис на заповед в размер на остатъка от 50 % от дължимата арендна
вноска с падеж – края на стопанската година. По силата на чл. 33.6 от договора
арендодателят може да прекрати договора при неизпълнение на договорните
задължения от страна на арендатора, включително относно арендните плащания,
като в този случай последният дължи обезщетение в размер на дължимото арендно
плащане за стопанската година.
Страните по делото не
спорят, че дължимата от ответника втора вноска за стопанската 2014/ 2015 г. в
размер на 101 085. 83 лв. е била платена на 04.11.2016 г., а на а 06.01.2016 г.
е внесъл и частично дължимата от него първа вноска за стопанската 2015/ 2016 г.
– 5 000 лв. от дължимите 101 085. 83 лв.
Ищецът е заявил, че
ответникът не е изпълнил задължението си да заплати остатъкът от неплатената
първа арендна вноска за 2015/ 2016 г. в размер на 96 085. 83 лв. Съгласно
разпределението на доказателствената тежест ищецът е представил доказателства,
от които да се направи обоснован извод, че между него и Е.М.Н. е налице
договорно правоотношение, по силата на което последният е имал задължение да
заплати горната парична сума. Съгласно разпоредбата на чл. 154 от ГПК
ответникът е носил тежестта да установи при условията на пълно и главно
доказване, че въпросната сума е недължима било поради изпълнение, било поради
погасяване, поради изключване правото на ищеца или по друг способ. Такива
доказателства не са представени от ответника. Нито в отговора на исковата
молба, нито при уточняване предмета на спора Е.М.Н. е твърдял, че въпросната
сума е недължима на някое основание, било, че я е платил, било, че вземането на
ищеца е погасено или правоизключено на друго основание. Най – сетне същият не
оспорва и размера на вземането на арендодателя – ищец.
Въведените от него
възражения за недължимост са по повод предприетото от ищеца едностранно
прекратяване на арендния договор. Към момента, към който Държавата е отправила
едностранно предизвестие за прекратяване на договора въпросната сума е била
дължима и то именно като арендно плащане. Едва след прекратяване на договора
същата по размер сума би била дължима като обезщетение по смисъла на чл. 33.6
от договора. Ищецът претендира сумата от 96 085. 83 лв. като арендно плащане,
каквото е установено по размер и по основание. Ответникът не е установил
изпълнение на задължението си за плащане, поради което ищцовата претенция се
явява доказана по основание и размер, поради което следва да бъде уважена.
Като последица от
уважаването на иска и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца следва да бъдат
присъдени сторените от него изцяло в заповедното производство разноски,
редуцирани с тези, съобразени с искането за издаване на заповед за незабавно
изпълнение за мораторните лихви, т. е. в размер на 1 921. 72 лв. В исковото
производство е претендирано юрисконсултско възнаграждение, определено на
основание чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 25 ал. 2, вр. ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ в размер на 450 лв. Тъй като
исковото производство се прекратява по две от претенциите, то искането за
присъждането на разноски от страна на ищеца следва да бъде съобразено с
уважената част от исковете и възлиза в размер на 2 366. 66 лв.
Ответната страна също е
претендирала разноски. От представения договор за правна защита и съдействие
става ясно, че е договорено възнаграждение в размер на 3 500 лв., от които са
платени хиляда лева в брой, няма данни за други плащания в кеш или по банков път.
Следователно възстановими са действително сторените от ответника разноски
съобразно исковете, по отношение на които производството е прекратено. Следва
да му бъдат присъдени разноски в размер на 31. 23 лв.
Водим от горното,
Добричкият окръжен съд
Р
Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като
процесуално недопустими, предявените от Република България, представлявана от
Министъра на земеделието, храните и горите, с адрес гр. С. *, бул. „Хр. Б.“ № *, чрез
пълномощника му, против Е.М.Н. ***, с ЕГН **********,
претенции за признаване на установено в отношенията между страните, че Е.М.Н. ***,
с ЕГН **********, дължи на Република България по силата на договор за аренда №
ТА – 13/ 14-1-66/ 16.08.2013 г., сключен между министъра на земеделието и
храните и ответника, вписан под № 16 т. III вх. рег. № 1751/ 27.08.2013 г. в СлВп гр. ТТ., сума в
размер на 956. 61 лв. /деветстотин петдесет и шест лева и шестдесет и една
стотинки/, представляваща законната лихва върху заплатената с просрочие втора
арендна вноска за стопанската 2014/ 2015 г.; сумата от 134. 98 лв. /сто
тридесет и четири лева и деветдесет и осем стотинки/, представляваща законната
лихва за заплатената с просрочие част от първата арендна вноска за стопанската
2015/ 2016 г., както и сумата от 1 943. 55 лв. /хиляда деветстотин
четиридесет и три лева и петдесет и пет стотинки/, представляваща сторените от
ищеца разноски в заповедното производство, за които вземания ищецът се е
снабдил със заповед за изпълнение № 234/ 04.11.2016 г. за незабавно изпълнение
въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 387/ 2016 г.
по описа на РС гр. ТТ., като ПРЕКРАТЯВА производството по тях.
ОСЪЖДА Е.М.Н. ***, с ГН **********,
да заплати на Република България, представлявана от Министъра на земеделието, храните и горите, с
адрес гр. С. *, бул. „Хр. Б.“ № *, чрез пълномощника му, следните парични суми:
- в размер на 96 085. 83 лв. /деветдесет и шест
хиляди и осемдесет и пет лева и осемдесет и три стотинки/, съставляваща остатък
от неплатена първа арендна вноска за стопанската 2015/ 2016 г., по силата на
договор за аренда № ТА – 13/ 14-1-66/ 16.08.2013 г., вписан под № 16 т. III вх. рег. № 1751/ 27.08.2013 г. в СлВп гр. ТТ., ведно
със законната лихва върху сумата, считано от 03.11.2016 г. – датата на
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от
ГПК до окончателното и изплащане; за което вземане ищецът се е снабдил със
заповед за изпълнение № 234/ 04.11.2016 г. за незабавно изпълнение въз основа
на документ по чл. 417 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 387/ 2016 г. по описа на
РС гр. ТТ.;
- в размер на 1 921.
72 лв. /хиляда деветстотин двадесет и един лева и седемдесет и две
стотинки/, представляващи сторените в заповедното производство съдебно –
деловодни разноски;
-
в размер на 2 366. 66 лв. /две хиляди триста шестдесет и шест лева и шестдесет
и шест стотинки/, представляващи сторени в първоинстанционното производство
разноски съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА Република България,
представлявана от Министъра на
земеделието, храните и горите, с адрес гр. С. *, бул. „Хр. Б.“ № * да заплати
на Е.М.Н. ***, с ЕГН **********, сторените от него съдебно – деловодни разноски
за адвокатско възнаграждение съобразно исковете, производството по които е
прекратено, в размер на 31. 23 лв. /тридесет и един лева и двадесет и три
стотинки/.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен
срок от връчването му на страните пред Апелативен съд гр. Варна.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: