Р Е Ш Е Н И Е

 

   241                , гр. Добрич, 12. 10. 2017 г.

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публичното заседание тринадесети септември две хиляди и седемнадесета година, в състав:

 

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА                                                                           ЧЛЕНОВЕ:   ЕВА И.

                                                                                          ЕЛИЦА СТОЯНОВА

                                                                                         

При участието на секретаря Павлина Пенева, разгледа докладваното от Председателя в. гр. д. № 228 по описа на Добричкия окръжен съд за 2017 г. и за да се произнесе, взе следното предвид:

 

Съдебното производство е образувано по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, по въззивна жалба, вх. № 6640/ 20.04.2017 г., подадена от ищцата Е.П.В. ***, пл. „*“ № 5 ет. 10, офис 1008, с ЕГН **********, чрез процесуалния и представител, против решение № 304/ 05.04.2017 г., постановено по гр. д. № 1808/ 2016 г. по описа на РС гр. Добрич, с което е била отхвърлена претенцията и против З.А.И. ***, с ЕГН **********, за признаване на установено, че притежава, по силата на наследствено правоприемство, правото на собственост върху жилищна сграда с площ от 72 кв.м. и идентификатор №**по кад. карта на гр. Добрич, намираща се в гр. Добрич, ул. „*“ № 27, построена в дворно място с площ от 358 кв. м. и идентификатор №**по кад. карта, както и за осъждането на ответницата да и предаде владението върху посочения недвижим имот. Съобразно изложените в жалбата оплаквания, решението е постановено в разрез със съдопроизводствените правила и материалния закон и е необосновано. Съдът не е изложил собствени мотиви по правния спор, а е изложил идентични с тези по гр.. № 3945/ 2013 г. на ДРС, както е извлякъл съображения от определението на ВКС, поради което решението било нищожно. В завещанието, приложено по делото, не се съдържала индивидуализация на къщата, предмет на същото. Липсвали доказателства кога била изградена жилищната сграда. При тълкуване волята на завещателя ставало ясно, че той искал да остави къщата на своята внучка, а не да я прехвърли безвъзмездно на трето лице. През последните години здравословното му състояние е било влошено, което вероятно го е карало да се връща към първоначалните си спомени, когато в имота имало само една жилищна сграда. Решението като порочно следвало да бъде отменено, а исковата претенция – да бъде уважена изцяло от въззивния съд.

Въззиваемата е представила писмен отговор, в който се настоява да се остави в сила решението като правилно, законосъобразно и обосновано.

Препис от решението е било връчено на ищцата чрез процесуалния и представител на 11.04.2017 г. Въззивната жалба, подадена на 20.04.2017 г., попада в срока по чл. 259 ал. 1 от ГПК, изхожда от легитимирано лице и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Първоинстанционното производство е образувано по предявена от Е.П.В. ***, пл.*“ № 5 ет. 10 офис 1008, с ЕГН **********, чрез процесуалния и представител, против З.А.И. ***, с ЕГН **********, за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищцата е собственик по силата на наследствено правоприемство на жилищна сграда с площ от 72 кв. м., с идентификатор **по кад.карта на гр. Добрич, с административен адрес гр. Добрич, ул.*“ № 27, построена в дворно място с площ от 358 кв. м., идентификатор **по кад. карта на града, както и за осъждането на ответницата да и предаде владението върху посочения недвижим имот. Съобразно изложените в исковата молба тдвърдения, ищцата е единствен наследник на своя баща ***, б. ж. на гр. Добрич, починал на 29.08.2013 г. Приживе той притежавал правото на собственост върху горния имот и след смъртта му последното се транслирало в патримонуима на ищцата. Тъй като ответницата оспорвала правото и на собственост върху имота, то за ищцата било наложително да виндицира имота. Настоява за уважаване на претенцията, претендира разноски.

По реда на чл. 131 ал. 1 от ГПК ответницата З.А.И., чрез процесуалния си представител, е депозирала писмен отговор, в който се е противопоставила на допустимостта на заявената претенция поради силата на пресъдено нещо, формирана от влязлото в сила решение 2/ 10.12.2014 г. по гр. д. 3945/ 2013 г. по описа на РС гр. Добрич, с което било установено, че завещанието, извършено приживе от *** в полза на З.А.И., било действително, тъй като в него нямало грешки и зачерквания, поправки и допълнителни вписвания, които водят до неясноти в съдържанието му;  било действително, тъй като от съдържанието му можел да се направи извод за това кои точно от постройките се завещават, доколкото къщите в дворното място били повече от завещаните; и най – сетне било действително, тъй като към момента на извършване на завещателното разпореждане завещателят бил в състояние да разбира свойството и значението на своите постъпки и е могъл да ги ръководи. Освен това претенцията била неоснователна, тъй като в цитираното по  - горе решение по гр. д. № 3945/ 2013 г. на ДРС, потвърдителното въззивно решение № 128/ 30.04.2015 г. по в. гр. д. № 93/ 2015 г. на ДОС и определението на ВКС за недопускане на касационно обжалване били обсъждани навежданите от ищцата с настоящата искова молба доводи и било прието за установено, че волята на завещателя е била да прехвърли на ответницата дворното място с всички съществуващи в него сгради. При условията на евентуалност правото на собственост върху спорната сграда било придобито по силата на изтекла в полза на ответницата придобивна давност. В тази връзка се настоява за оставяне без разглеждане, евентуално – отхвърляне на ищцовата претенция, претендирани са разноски.

С оглед релевираните в жалбата оплаквания, доводите и съображенията, развити от страните в процеса и ангажираните по делото доказателства, Добричкият окръжен съд приема за установено от фактическа страна следното:

Ищцата е наследница по закон на ***, б. ж. на гр. Добрич, починал на 23.08.2013 г.

По силата на н. а. за покупко – продажба на недвижим имот № *** г. На нотариус при Толбухинския околийски съд, ****/, родители на ***, са придобили право на собственост върху следния недвижим имот: къща с дворно място от 400 кв. м., находящо се в гр. Добрич, по ул. „*“ № 39, понастоящем № 27. Поземленият имот е заснет в кад. карта на гр. Добрич с идентификатор 72624.609.1419. Страните по делото не спорят, че в поземления имот са били изградени допълнително жилищна постройка и гараж. След смъртта на **/, правото на собственост върху имота преминало в патримонума на наследодателя на ищцатаобстоятелство, за което не се спори между страните.

            По силата на саморъчно завещание от 10.02.2010 г. Същият завещал на ответницата З.А.И. собствения си недвижим имот, находящ се в гр. Добрич, ул. „**“ № 27, представляващ дворно място, ведно с построените в него къща, гараж и натурно помещение.

            Действителността на това завещателно разпореждане била предмет на гр. д. № 3945/ 2013 г. по описа на ДРС, инициирано от настоящата ищца Е.П.В. против З.А.И. за прогласяване нищожността на завещанието, направено от ***, поради това, че в завещанието има грешки и зачерквания, поправки и допълнителни вписвания, които водят до неясноти в съдържанието му; за прогласяване нищожността му поради това, че от съдържанието на завещанието не може да се направи извод за това кои точно от постройките се завещават, доколкото къщите в дворното място били повече от завещаните и – за при евентуалност  за унищожаване на завещателното разпореждане поради това, че към момента на изготвянето му завещателя бил в невъзможност да разбира и да ръководи действията си поради заболяванията, които има.

            По силата на решение № 2/ 10.12.2014 г. по гр. д. № 3945/ 2013 г. на ДРС претенциите на ищцата против З.А.И. са били отхвърлени. Решението е било потвърдено с решение № 128/ 30.04.2015 г. по в. гр. д. № 93/ 2015 г. по описа на ДОС и недопуснато до касационно обжалване с определение № 606/ 30.11.2015 г. По гр.  д. № 4736/ 2015 г. На ВКС, I г. о.

            В рамките на първоинстанционното производство са били ангажирани гласни доказателства, които са еднопосочни, че в дворното място по ул. „*“ № 27, собственост на ***, имало две жилищни постройки и гараж. В предната част на дворното място имало новоизградена къща, в която живеел наследодателят на ищцата. Къщата била стабилна, със салон, кухня, спалня и баня и тоалетна в нея. В тази къща живеела и майката на *** до смъртта си. Зад нея имало стара къща, в която живяла ищцата със семейството си, а след това били пускани наематели. В старата къщи нямало баня и тоалетна, до нея била прилепена външна такава. *** живеел със З.А.И. на съпружески начала. Тя се нанесла там през 2000 г., до смъртта му през 2013 г. двамата живеели в новата, по – голяма къща, а след смъртта му и до м.09.2016 г. ответницата обитавала сама имота.

            От заключението на вещото лице по назначената пред Районния съд СТЕ се установява, че в поземлен имот с идентификатор **по кад. карта на гр.. Добрич съществуват следните сгради: с идентификатор .1, представляваща едноетажна жилищна сграда. Според вещото лице сградата е масивна, състои се от осем помещения, ведно с използваемо таванско помещение, тераса, покрита с бетонна плоча върху колонки, оградена с тухлен подпрозоречен парапет и остъкляване над него, включително и нища под част от пода, достъпна отвън, използвана като място за складиране на дърва за отопление. Построена е през 1957 – 1958 г. въз основа на временно разрешително, издадено от ГНС Толбухин /приложение № 4 към заключението/. Съществува, според вещото лице, и сграда с идентификатор .2, която е едноетажна, масивна, построена е върху мястото на закупената през 1950 г. къща /приложение № 2 към СТЕ/ чрез реконструкция и разширение на запазената и част, но на по – малка площ. Няма данни кога точно е бил извършен строежа – между 1995 г. и 2005 г., когато е била нанесена в кадастралната карта. Според вещото лице, сградата има два входа и четири помещения и има данни да е била обитаема. В нея има все още поставени някои мебели, в двете стаи има комини за отопление, които са били ползвани. Обитателите са използвали външна баня – тоалетна, пристроена до северната част на сградата. Вещото лице сочи, че освен горепосочените две сгради на основното застрояване, в имота има и две сгради на допълващото застрояване. Сграда с идентификатор .3 е едноетажна и представлява масивен гараж, построен през 1986 г. въз основа на одобрен проект и разрешение за строеж. Съществува и сграда № 4, която представлява едноетажна масивна пристройка към сграда с идентификатор .1, но ползвана като санитарен възел за сграда .2 Според вещото лице за сгради с №№ 2 и 4 не са налице строителни книжа за изграждането им.

            Вещото лице е дало заключение също така относно съответствието на сградите с идентификатори .1 и .2 на техническите изисквания за жилище. Сграда .1 е построена през 1957 – 1958 г., в съответствие със ЗПИНМ /отм./ и отговаря на изискванията за отстояния от регулационните линии. Не съответства напълно на изискванията на чл. 155 от с. з., тъй като липсва килер и таванско помещение. Сграда с идентификатор .2 е построена без строителни книжа през периода 1995 – 2005 г. за задоволяване на остра жилищна нужда на член на семейството на собственика. По местоположение, съдържание и хигиенно – санитарни условия не отговаря нито на ЗТСУ /отм./ и Правилника за неговото прилагане, нито на действащия ЗУТ.

            При така изложените фактически данни Добричкият окръжен съд достига до следните правни изводи:

            Предявената от Е.П.В. против З.А.И. ревандикационна претенция, черпеща правното си основание от нормата на чл. 108 от ЗС, е процесуално допустима и страните са легитимирани да участват в процеса. Решението е постановено от законен съдебен състав в рамките на предоставените му от ГПК правомощия.

            С оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съгласно която въззивният съд съобразява допустимостта на решението в обжалваната му част, настоящата съдебна инстанция счита, че следва да обсъди възражението на ответницата за процесуална недопустимост на исковата молба поради отвод за пресъдено нещо, позовавайки се на влязлото в сила решение по гр. д. № 3945/ 2013 г. на ДРС. Твърдението на ответната страна е, че както в това решение, но особено във въззивно решение № 128/ 30.04.2015 г. по в. гр. д. № 93/ 2015 г. на ДОС и определение № 606/ 30.11.2015 г. по гр. д. № 4736/ 2015 г. на ВКС са били обсъждани всички твърдения на ищцовата страна, разглеждани в настоящото производство, включително и това какво е обхващала волята на завещателя. Съдилищата са застъпили позиция, че завещателното разпореждане е обхващало дворното място, индивидуализирано по административен адрес и всички построени в него постройки, без изключение сграда с идентификатор .1, правото на собственост върху която се твърди и в настоящото производство да принадлежи на ищцата, тъй като не е била обхваната от волята на завещателя. В тази връзка ответницата счита, че по отношение на този въпрос вече е формирана сила на пресъдено нещо и този въпрос не следва да се пререшава при наличието на влязло в сила решение.

            Така релевираното възражение не се споделя от настоящата съдебна инстанция. Предмет на настоящото производство е правото на собственост върху сграда с идентификатор **по кад. карта на гр. Добрич, построена в поземлен имот с идентификатор 72624.609.1419. Предмет на гр. д. № 3945/ 2013 г. по описа на ДРС е действителността на саморъчното завещание, извършено от *** на 10.02.2010 г. в полза на ответницата. Без значение е факта, че един от исковете по това производство е за прогласяване нищожността на завещанието на основание, тъй като от него не може да се извлече волята на завещателя относно неговия предмет, тъй като в дворното място имало две къщи. Фактическите твърдения по двете производства изглеждат сходни, но не е налице идентитет в техния предмет. По гр. д. № 3945/ 2013 г. по описа на ДРС са били разглеждани единствено въпросите, свързани с действителността на едностранната сделка, но не и с принадлежността на правото на собственост върху недвижимите имоти, описани в завещателното разпореждане. Поради тези съображения въззивната инстанция намира, че настоящото производство не е процесуално недопустимо като заявено като при наличие на влязло съдебно решение между същите страни и същия предмет.

            Относно правилността му, Окръжният съд счита следното:

По предявен иск с правно основание чл. 108 от ЗС в тежест на ищцовата страна при условията на пълно и главно доказване е да установи при условията на кумулативност следните елементи: че притежава право на собственост върху спорния имот, че същият се владее от ответника и че владението на последния е лишено от правно основание.

Не е спорно в настоящото производство, че **, чиято наследница по закон се явява ищцата, е притежавал преди смъртта си правото на собственост върху дворно място с площ от 358 кв. м., идентификатор **по кад. карта на града, с административен адрес гр. Добрич, ул.*“ № 27, ведно с построените в него постройки, четири на брой според заключението на вещото лице и една от които е  жилищна сграда с площ от 72 кв. м., с идентификатор **. Страните по делото не спорят също така, че на 10.02.2010 г. той е изготвил саморъчно завещание. Подледното не страда от пороци, които да водят до неговата абсолютна недействителност или унищожаемост – в тази връзка страните в настоящото производство са обвързани с влязлото в сила решение по гр. д. № 3945/ 2013 г. по описа на ДРС.  Именно поради обвързващата сила на влязлото в сила решение не следва да се преразглеждат в настоящото производство въпроси, свързани с възможността завещателят да не е бил в състояние да разбира свойството и значението на действията си и да ръководи постъпките си, каквито фактически твърдения се излагат във въззивната жалба.

            Спорът в настоящото производство е концентриран около факта дали към момента на изготвяне на завещателното разпореждане *** е имал воля да прехвърли след  смъртта си по силата на едностранната сделка в полза на ответницата и правото на собственост върху жилищната сграда с идентификатор .1. Твърденията на ищцата са, че завещателното разпореждане не е обхванало правото на собственост върху тази постройка, тъй като намеренията му била да бъдат прехвърлени на внучката му, дъщеря на ищцата. Според твърденията и, ако наследодателят и искал да завещае на ответницата и сграда с идентификатор .1, щял да го упомене. Тъй като е посочил единствено, че предмет на завещанието е къща, гараж и натурно помещение, то под къща е имал предвид сграда с идентификатор .2, която съществувала още към момента на закупуването на имота от родителите на ***. Поради множеството си страдания, от които боледувал, в неговото съзнание съществувала представа, че завещава на ответницата старата сграда /с идентификатор .2/.

            Видно от приложеното по делото завещание, волята на *** е била след неговата смърт ответницата да получи собствеността върху дворно място с построените в него постройки - къща,  гараж и натурно помещение. Следователно в настоящото производство следва да се съобрази коя от множеството постройки и в частност дали масивната жилищна сграда с идентификатор .1 или тази с идентификатор .2  представляват къщата, с която наследодателят на ищцата е желаел да се разпореди след смъртта си.

            Според тълковен речник на думите в българския език, „къща“ има значенията на 1. Сграда, постройка, в която живеят хора, обикновено едно семейство; 2. Прен. Жилище, квартира, дом. Следователно може да се приеме, че в обичайния език под къща се разбира тази постройка, която представлява жилище, т. е. сградата, в която едно домакинство, съответно един човек живее.

            Гласните доказателства са напълно съвпадащи, че приживе *** е живял в сграда в идентификатор .1  и то от години. Сградата е била изградена, според вещото лице по СТЕ, през периода 1957 г. – 1958 г., т. е. скоро след закупуването на имота, в който е имало изградена стара кирпичена постройка, понастоящем с идентификатор .2. Нито един от свидетелите по делото, включително ангажираните от ищцовата страна, не е твърдял *** да е живял в старата сграда, с идентификатор .2 след построяването на новата .1. Свидетелите твърдят също така, че наследодателят на ищцата и ответницата, след като са заживели на семейни начала през 2000 г., са живели именно в новата къща. Следователно доказателствата по делото сочат, че *** и неговото домакинство винаги са живели в сграда с идентификатор .1, поради което именно същата може да се приеме, че е негово жилище, неговата къща. Според заключението на вещото лице именно тази сграда притежава и техническите характеристики на жилище и е била обитавана.

            Твърденията на ищцата, че волята на нейния наследодател е била да завещае на ответницата сграда с идентификатор .2, която именно е представлявала неговата къща, са неоснователни. Нито едно от доказателствата по делото, включително гласните такива, не сочат, че приживе *** е живял в тази сграда. Вещото лице е категорично, че същата е изградена в рамките на старата сграда, съществувала в имота към момента на неговото закупуване пред 1950 г. Причината, поради което се е налагало да бъде преустроена е била острата жилищна нужда на член на семейството му и то през периода 1995 г. – 2005 г. Свидетелите твърдят, че в сграда .1 е живял не само ***, но и неговата майка до нейната смърт на 22.09.1996 г. Следователно и към този период може да се приеме, че жилището на ищеца е била сграда .1, но не и .2. До момента на ремонта на сграда .2 същата не е била обитавана нито от наследодателя на ищцата, нито от членове на неговото домакинство. В самата сграда .2, според гласните доказателства е живяла в определен период от време ищцата поради жилищна нужда, а след това имало наематели. В тази връзка е и заключението на вещото лице, сграда .2 има данни да е била обитавана поради наличието на някои мебели в нея, ползвани комини и пр. Същата обаче не отговаря на изискванията за жилище. При съвкупната преценка на горните доказателства се налага извода, че сграда с идентификатор .2 не е представлявала жилището на наследодателя на ищцата, не е било неговата къща. Твърде вероятно е волята за завещаване на т. нар. натурно помещение да обхваща именно сграда .2, която към въпросния момент е била необитаема, но този факт е без значение, тъй като предмет на настоящото производство е дали обхваща сграда с идентификатор **, тъй като ако отговорът е положителен, то правото на собственост е била транслирано в патримониума на ответницата при откриване на наследството на ***, а ако е отрицателен, то същото е останало необхванато от завещателното разпореждане, останало е в патримониума му и след неговата смърт е преминало по силата на наследствено правоприемство в патримониума на ищцата.

            При съвкупната преценка на доказателствата по делото, извършена по – горе, настоящият съдебен състав достига до извода, че сграда с идентификатор .1, построена в дворно място с идентификатор **е представлявала жилището, къщата за живеене на ***, поради което е била обхваната от неговата воля при описание предмета на завещателното разпореждане „къща“. Същият се е разпоредил с нея приживе за след смъртта си, поради което тя не е останала в неговия патримониум и не е могла да премине по наследство в полза на ищцата. Следователно към настоящия момент Е.П.В. не се легитимира като собственик по силата на  наследствено правоприемство на спорния недвижим имот. Исковата и претенция е неоснователна и като резултат правилно е била отхвърлена от първоинстанционния съд. Обжалваното решение е правилно като краен резултат, поради което следва да бъде потвърдено.

            В съответствие с изхода на спора и на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК съдът е възложил на ответницата сторените от ищцата разноски по делото. При настоящото разглеждане на спора въззиваемата претедира разноски за адвокатско възнаграждение, каквито, в размер на 900 лв. следва да и бъдат присъдени.

            Водим от горното и на основание чл. 271 и сл. от ГПК, ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД

 

Р Е Ш И :

 

            ПОТВЪРЖДАВА решение № 304/ 05.04.2017 г., постановено по гр. д. № 1808/ 2016 г. по описа на РС гр. Добрич.

            ОСЪЖДА Е.П.В. ***, пл.*“ № 5 ет. 10 офис 1008, с ЕГН **********, да заплати на З.А.И. ***, с ЕГН **********, сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство в размер на деветстотин лева.

            Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280 ал. 1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ.

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                  ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                                 2.