Р Е Ш Е Н И Е

№ 278, гр. Д., 08.11.**17 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Д.КИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публичното заседание на четвърти октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЯКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА НИКОЛОВА

ЕЛИЦА СТОЯНОВА

При участието на секретаря Билсер Мехмедова - Юсуф, разгледа докладваното от съдия Елица Стоянова в. гр. д. № 366 по описа на Д.кия окръжен съд за **17 г. и за да се произнесе, взе следното предвид:

Съдебното производство е образувано по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, по въззивна жалба, вх. № 11258/ 03.07.**17 г., подадена от ищеца Б.Б. ***, с ЕГН **********, против решение № 577/ **.06.**17 г., постановено по гр. д. № 1331/ **16 г. по описа на РС гр. Д., в частта му, с която са били отхвърлени претенциите му против „***“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. Д., ул. „***“ № **, ет.*, офис *, рег. с ЕИК ***, за признаване за незаконно уволнението на ищеца, извършено със Заповед№ */ 07.03.**16г. на управителя на ответното дружество и да отмени Заповед№ */07.03.**16г. на управителя на ответното дружество като незаконосъобразна, за възстановяване на длъжността, която е заемал преди уволнението и за осъждането му да заплати на ищеца обезщетение в размер на 5 500 лв. за периода, в който е останал без работа поради уволнението -10.03.**16 г.- 05.05.**16 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба до окончателното му плащане, както и в частта на разноските съобразно отхвърлената част от исковете. Съобразно изложените в жалбата оплаквания, решението било неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Не били правилни изводите на РС, че работодателят изразил съгласие по молбата на ищеца за прекратяване на трудовото правоотношение. Напротив, резолюцията върху молбата сочела на противното. Не било налице основанието, посочено от работодателя, за прекратяване на трудовото правотношение, поради което претенцията по чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ следвало да бъде уважена, а като последица от нея – и тази за възстановяване на длъжността, заемана преди уволнението и за заплащане на обезщетение за периода за оставане без работа.

Ответната по въззивната жалба страна ответника „***“ ЕООД е депозирал писмен отговор, в който се противопоставя на възведените в жалба оплаквания. В обжалваната му част решението било правилно като краен резултат, но по съображения, че жалбата против уволнителния акт била подадена извън срока по чл. 358 ал. 1 т. 2 от КТ. По отношение на иска с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 3 от КТ, то уважаването му зависело пряко от признаване незаконността на уволнението. Ищецът не е доказал, че е останал без работа поради незаконното уволнение. Настоява за потвърждаване на решението за отхвърляне на исковете. Претендирани са разноски и адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

Постъпила е и въззивна жалба, вх. № 11 374/ 04.07.**17 г., подадена от ответника „***“ ЕООД гр. Д. против първоинстанционното решение в частите му, с които дружеството е било осъдено да заплати на ищеца Б.Б. ***, с ЕГН **********, суми, представляващи неизплатено брутно трудово възнаграждение, както следва: 2 880. 80 лв. за м.02.**16г. и 5**. 78 лв. за м.03. **16г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба - 10.05.**16г., до окончателното им изплащане; суми, представляващи обезщетение за командироване в Кралство Швеция, както следва: за м.09.**15 г. -в размер на 51. 57 евро с левова равностойност 100.86 лв.; за м.10.**15 г.- в размер на 92. 42 евро с левова равностойност 180. 76 лв.; за м.11.**15 г.- в размер на 51. 62 евро с левова равностойност 100. 96лв.; за м.02.**16г.- в размер на 567 евро с левова равностойност 1 108.96 лв.; за м.03.**16 г. в размер на 108 евро с левова равностойност 211. **лв.; сумата от 45. ** лв., представляваща обезщетение за забава в плащането на трудовото възнаграждение за м.02.**16 г., начислено в размер на законната лихва, за периода от 29.02.**16 г. до 09.05.**16 г. и сумата от 4. 57 лв., представляваща обезщетение за забава в плащането на трудовото възнаграждение за м.03.**16 г., начислено в размер на законната лихва, за периода от 31.03.**16 г. до 09.05.**16 г. Съобразно изложените в жалба оплаквания, решението в тази му част било неправилно, необосновано и постановено при нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Незаконосъобразен бил извода на първоинстанционния съд, че предявените претенции по чл. 344 от ГПК били процесуално допустими, тъй като били заявени извън сроковете по чл. 358 ал. 1 т. 2 от КТ. Неоснователна и недоказана била исковата претенция за заплащане на трудово възнаграждение за м. 02.**16 г. Предвид неспазеното предизвестие от страна на работника при прекратяване на трудовото правоотношение възнаграждението за този месец му е било удържано, тъй като за следващия – м. 03. **16 г. бил отработил само 4 работни дни. Заповедта била подписана от ищеца и не била оспорена от него. Не се дължали изобщо командировъчни пари, тъй като същите били изплащани своевременно. Правната уредба на командироването в друга държава – членка на ЕС предвиждала, че при такова за повече от 30 календарни дни, минималните условия за работа следвало да бъдат договорени като определените за работниците и служителите в приемащата държава. В Кралство Швеция нямало регламентирана минимална работна заплата. Заплатата на ищеца следвало да бъде не по – малка от заетите в транспортния сектор на приемащата държава, от която се изключват заплатените му пътни, дневни и квартирни пари. На ищеца, доказателствата установявали, че са му били изплащани допълнителни пари, които принципно не следвало да се вклчючват в трудовото му възнаграждение. Настоява се за отмяна решението в обжалваните му части. Претендират се разноски.

Ответната по тази въззивна жалба страна Б.Б.Б. е представил писмен отговор по реда на чл. 263 ал. 1 от ГПК, в който изразява становище за неоснователност на жалбата относно осъждането на работодателя да заплати на ищеца обезщетение за неспазения срок на предизвестие на основание чл. 2** ал. 1 от КТ. Не било налице основание за отхвърляне на исковете за обявяване незаконността на уволнението, възстановяването на работа и присъждането на обезщетение по чл. 344 ал. 1 т. 3 от КТ. Без значение бил факта, че работникът подписал заповед, че не му се дължат обезщетения. Неоснователни били твърденията, че на ищеца не се дължали командировачни пари, тъй като били договорени минималните изисквания на държавата, в която е бил командирован за повече от 30 дни. Настоява се за потвърждаване на решението в обжалваната от работодателя част, претендират се разноски и адвокатско възнаграждение.

Всяка от жалбите е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 от ГПК, изхождат от легитимирани лица срещу съдебен акт в неизгодни за всяка от страните части, поради което са процесуално допустими. Решението е постановено от законен съдебен състав в рамките на предоставените му от ГПК правомощия, поради което при извършената служебна проверка въззивната инстанция намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Производството по гр. д. № 1331/ **16 г. По описа на РС гр. Д. е образувано по предявени от Б.Б.Б. против „***“ ЕООД гр. Д. претенции, както следва:

- за признаване незаконността на уволнението му, извършено със Заповед№ */ 07.03.**16г . на управителя на ответното дружество, както и за отмяна на уволнителния акт;

- за възстановяване ищеца на заеманата от него преди уволнението длъжност „шофьор товарен автомоби - -международни превози” в дружеството – ответник;

- за осъждане на дружеството – работодател да заплати на ищеца обезщетение в размер на 5 500 лв. за периода, в който е останал без работа поради уволнението -10.03.**16 г.- 05.05.**16 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба до окончателното му изплащане;

- за осъждане на дружеството – работодател да заплати на ищеца суми, представляващи неизплатено трудово възнаграждение, както следва: 2 880. 80 лв. за м. Февруари **16 г., 1 152. 32 лв. за м. Март **16 г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба, до окончателното изплащане на всяко от главните парични задължения;

- за осъждане на дружеството – работодател да заплати на ищеца следните суми в левовата им равностойност, представляващи дължими и неизплатени командировъчни пари за командироване в Кралство Швеция, както следва: за м. Септември **15 г. - равностойността на 594 евро, за м. октомври **15 г. — равностойността на 594 евро, за м. ноември **15 г. - равностойността на 567 евро, за м. декември **15 г.- равностойността на 360 евро, за м. февруари **16 г.- равностойността на 567евро и за м. март **16 г. - 216евро, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба, до окончателното им изплащане;

- за осъждане на дружеството – работодател да заплати на ищеца сумата от 149. 94 лв., представляваща сбор от дължимите суми за лихва за забавено плащане на трудовите възнаграждения, заявени в настоящото производство, както следва: 80. 18 лв.- лихва върху възнаграждението за м. януари **16 г., начислена за периода 31.01.**16 г.- 09.05.**16 г., 56. 93 лв. - лихва върху възнаграждението за м. февруари **16 г., начислена за периода 29.02.**16 г.- 09.05.**16 г., 12. 83 лв.- лихва върху възнаграждението за м. Март **16 г., начислена за периода 31.03.**16 г.- . 09.05.**16 г.;

- за осъждане на дружеството – работодател да заплати на ищеца сумата от 228. 63 лв., представляващи равностойността на 142. 46 евро, съставляваща сбор от дължимите суми за лихва за забавено плащане на претендираните командировъчни суми, както следва: 36. 87 евро върху командировъчните суми за м. септември **15 г. за периода 30.09.**15 г.- 09.05.**16 г., 31. 74 евро върху командировъчните суми за м. октомври **15 г. за периода 31.10.**15 г.- 09.05.**16 г., 25. 57 евро върху командировъчните суми за м. ноември **15 г. за периода 30.11.**15 г.- 09.05.**16 г., 19. 67 евро върху командировъчните суми за м. декември **15 г. за периода 31.12.**15 г.- 09.05.**16 г., 15. 02 евро върху командировъчните суми за м. януари **16 г. за периода 31.01.**16 г.- 09.05.**16 г., 11. 19 евро върху командировъчните суми за м. февруари **16 г. за периода 29.02.**16 г.- 09.05.**16 г., 2. 40 евро върху командировъчните суми за м. март **16 г. за периода 31.03.**16 г.- 09.05.**16 г. Претендира разноски и адвокатско възнаграждение.

Съобразно изложените в исковата молба твърдения, между страните съществувало трудово правоотношение, по силата на което Б.Б.Б. заемал длъжността „шофьор товарен автомобил - международни превози“. Трудовият договор № **/ 15.07.**15 г. бил сключен за неопределено време с клауза за изпитване в полза на работодателя за срок от шест месеца, при работно време от 8 часа и петдневна работна седмица. Договореното основно трудово възнаграждение на ищеца било 2 600 лв. и допълнително трудово възнаграждение за прослужено време 10. 80 % или 280. 80 лв. На 10.03.**16 г. твърди, че му била връчена Заповед № */ 07.03.**16 г., с която трудовото му правоотношение било прекратено по взаимно съгласие, считано от датата на връчване на заповедта. Б.Б.Б. твърди, че уволнението му било незаконосъобразно, тъй като не е подавал до работодателя молба за прекратяване на трудовия му договор по взаимно съгласие, нито такова предложение изхождало от самия работодател. В първото по делото съдебно заседание е уточнил, че е подал молба за напускане, но работодателят не се съгласил, като поставил резолюция за спазване срока на предизвестието. Освен това заповедта не била подписана от работодателя. В резултат на уволнението работникът останал без работа до 05.05.**16 г., за който период настоява да му бъде изплатено обезщетение по чл. 344 ал. 1 т. 3 от КТ. Претендира да му бъдат изплатени трудовите възнаграждение за месеците февруари и март **16 г., ведно със следващата се върху тях законна лихва. Ищецът твърди, че е бил командирован да изпълнява трудовите си функции в Кралство Швеция за период по – голям от 30 дни, именно 134 дни, за които и на основание чл. 31 ал. 1 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, следвало да му бъдат изплатени следните командировъчни суми: за м. Септември **15, г., за 22 работни дни, за които му се полагат командировъчни суми, в размер на 594 евро /22 работни дни х 27 евро/, за м. Октомври **15 г., за 22 работни дни, за които му се полагат командировъчни суми в размер на 594 евро, за м. Ноември **15 г., за 21 работни дни, за които му се полагат командировъчни суми в размер на 567 евро, за м. Декември **15 г., за ** работни дни, за които му се полагат командировъчни суми в размер на 540 евро, за м. Януари **16 г., за ** работни дни, за които му се полагат командировъчни суми в размер на 540 евро, за м. Февруари **16г., за 21 работни дни, за които му се полагат командировъчни суми в размер на 567 евро и за м. Март **16 г., за 8 работни дни. за които му се полагат командировъчни суми в размер на 216 евро. Общо за периода 01.09.**15 г. -10.03.**16 г. Ищецът претендира общо 3 618 евро командировъчни суми. Поради забава в плащане на трудовото възнаграждение и командировъчните суми, ответникът дължал на ищеца и обезщетение за забава в претендираните размери, изчислено по размер на законната лихва, считано отпадежа на всяко от главните задължения до датата на депозиране на исковата молба в съда, както и съдебно – деловодни разноски.

По реда на чл. 131 ал. 1 от ГПК ответникът „***“ ЕООД е депозирал отговор на исковата молба, в която оспорва основателността на заявените претенции. Действително ищецът работил в ответното дружество като „шофьор товарен автомобил международни превози“. Поради лошо изпълнение на служебните си задължения, на 04 март **16г. Причинил ПТП, увредил новия товарен автомобил и причинил на дружеството и други материални щети, свързани с необходимостта от ползване на пътна помощ за издърпване на камиона. В резултат на допуснатото по него вина ПТП, ищецът подал молба за освобождаване от работа по лични причини. Работодателят поставил резолюция „Да се спази предизвестието“, тъй като трудовият му договор бил безсрочен. На 08 март **16 г. и на 09 март **16 г. Б.Б.Б. не се явил на работа и отказал да изпълнява трудовите си задължения. За установяване на това обстоятелство били съставени от страна на работодателя протоколи, подписани от представляващия дружеството и от един свидетел. В израз на добра воля, както и на това да не бъде вписано в трудовата му книжка дисциплинарно уволнение, трудовото правоотношение ищеца било прекратено по чл. 325 от КТ. Поради неспазеното едномесечно предизвестие на ищеца било удържано едно брутно трудово възнаграждение, с което същият се съгласил и в израз на това съгласие подписал заповедта за прекратяване на трудовото си правоотношение, съгласявайки се, че не му се дължат никакви обезщетения. Заповедта за прекратяване била подписана от лице, разполагащо с представителна власт, включително с делегирани работодателски правомощия във връзка с прекратяване на трудовите правоотношения. Претенцията за обезщетение за оставане без работа била неоснователена, тъй като трудовото правоотношение било прекратено по молба на ищеца. Неоснователни били и исковете за трудови възнаграждения, тъй като през посочените месеци ищецът ползвал неплатен отпуск по негова молба. През м. Март **16 г. Заработил само 4 работни дни, за които не му се дължало възнаграждение поради удръжката за неспазеното предизвестие. Всички дължими командировъчни суми били изплатени по банков път, което се установявало от данните в графа „доплащания“ към брутното трудово възнаграждение. Общият размер на заплатените командировъчни суми по ведомости били в размер на 3 830 лв., изплатени с три броя заповеди - от 24.12.**15 г., от 24.11.**15 г. и от 21.10.**15 г. През м. декември **15 г. Б.Б. бил в платен отпуск, поради и което не му се дължат командировъчни суми. През м. януари **16 г. ищецът бил в неплатен отпуск по негова молба, за което също не се дължало нито трудово възнаграждение, нито командировъчни, тъй като същият не е полагал труд в чужбина. За м. февруари **16 г. Не следвало да му се изплащат нито трудово възнаграждение, нито командировъчни пари, тъй като същите били удържани за неспазения срок на предизвестие. През м. Март **16 г. ищецът е имал отработени само 4 работни дни, поради което исковата му претенция и в тази й част била неоснователна. Неправилно ищецът се позовавал на разпоредбата на чл. 31, ал. 1 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, тъй като тя определя единствено максимален размер на дължимите командировъчни пари с оглед вида на заеманата длъжност. От друга страна, разпоредбата на чл. 32 ал. 1 от същата обвързвала прилагането на така определената единна ставка с пропътуваните километри и други специфични показатели, в която връзка ищецът не установявал основателността на претенцията си от 27 евро дневно командировъчни пари. Със Заповед № */ 09.03.**16 г. на основание чл. 210 , вр. чл. 187 т. 9 от КТ на ищеца било удържано едно брутно трудово възнаграждение заради увреждане на имущество на работодателя и за допълнителни разходи за пътна помощ и ремонт на автомобила. Претенциите на ищеца били неоснователни и следвало да бъдат отхвърлени. Освен това командировъчни пари не му се дължали, тъй като при подписването и сключването на трудовото правоотношение лицето било уведомено, че ще работи извън страната и по конкретно в Швеция и че на това основание както и на чл. 121 от КТ размера на трудовото му възнаграждение ще бъде определено на 2 600 лв. с оглед осигуряване на заплащане, не по - малко от минималното в приемащата държава. Така, командировъчни пари не се дължали, защото пътуването с и в превозното средство е мястото на работа на шофьорите, което следва от характера на работата им съгласно чл. 66, ал. 3, предл. 2 КТ. Възнаграждението по трудовия договор на Б.Б. било в размер на максималния осигурителен доход, осигурявало дори и повече от минималната основна заплата в транспортния сектор в Швеция. Освен осигуреното минимално заплащане дружеството съгласно писмена заповед е доплатило съгласно начисленията по ведомостите допълнителни суми под формата на дневни пари на лицето, въпреки че в случай на осигурено минимално заплащане на труда в приемащата държава не следвало да се заплащат допълнителни разходи, които не са документално доказани, следователно не се дължало изплащането им на работника. Настоява се за отхвърляне на исковете, претендирани са разноски и адвокатско възнаграждение.

Под вх. № 11966/ 08.07.**16 г. дружеството – ответник е навело възражение за прихващане на сумите, претендирани от ищеца, със сумата по имуществената му отговорност по чл. 210 от КТ. Възражението за прихващане не е било прието за съвместно разглеждане в първоинстанционното производство, определението за това не е било обжалвано пред по – горен съд и е влязло в законна сила.

С оглед релевираните в жалбата оплаквания, доводите и съображенията, развити от страните в процеса и ангажираните по делото доказателства, Д.кият окръжен съд приема за установено от фактическа страна следното:

По силата на трудов договор № **/ 15.07.**15 г., сключен между Б.Б.Б. и „***“ ЕООД, първият е изпълнявал длъжността „Шофьор товарен автомобил – международни превози“ в дружеството – работодател. Договорено е било работно време от 8 часа при петдневна работна седмица и основно трудово възнаграждение в размер на 2 600 лв. и 10 . 80 % начисления за прослужено време. Страните по делото не спорят, че със Заповед от 30.08.**15 г. работодателят е командировал ищеца в Кралство Швеция за периода от 01.09.**15 г. до 31.08.**17 г. В подкрепа на твърденията си, че е заплатил командировъчни пари, работодателят е представил издадени на основание чл. 31 ал. 6 от Наредбата за командировките и специализациите в чужбина заповеди от 21. 10. **15 г., 24.11.**15 г. и 24.12.**15 г., с които е разпоредено на ищеца да се изплатят допълнителни суми дневни дни в размер на 1 1** лв. за м. ноември **15 г., 500 лв. за м. декември **15 г., 1090 лв. за октомври **15 г. и 11** за м. септември **15г.

На 07.03.**16 г. Б.Б.Б. подал до работодателя молба да бъде освободен от работа по лични причини, считано от 07.03.**16 г. Резолюцията на работодателя е в смисъл предизвестието да бъде спазено. От приложените протоколи от 08 – ми и 09.03.**16 г. става ясно, че ищецът не е присъствал на работното си място и не е полагал труд в тези дни. От приложената справка от ТД на НАП е видно, че не е работил от 10.03.**16 г.до 05.05.**16 г.

По силата на Заповед № */ 07.03.**16 г. трудовото правоотношение на ищеца е било прекратено на основание чл. 325 ал. 1 т. 1 от КТ, считано от датата на връчване на заповедта на 09.03.**16 г. Заповедта е била подписана от Т.В.Д., който е упълномощен с нотариално заверено пълномощно от управителя на ответното дружество да извършва от имено и за сметка на дружеството всички правни действия, както и да ръководи работата и зялостната организация на дейнсостта във всички търговски и производствени обекти на предприятието на дружеството.

Със Заповед № */ 09.03.**16 г., издадена от управителя на дружеството – работодател от ищеца е било удържано едно брутно трудово възнаграждение на основание чл. 210 ал. 1 от КТ, поради увреждане на лизингово имущество на работодателя при виновно причинено от работните ПТП. От приложената куриерска товарителница става ясно, че тази заповед е връчена на ищеца чрез неговата съпруга на 21.05.**16 г.

Страните по делото не спорят, че ищецът е работил 134 дни в чужбина, както следва: м. септември **15 г. - 22 работни дни, м. октомври **15 г. - 22 работни дни, м. ноември **15 г. - 21 работи дни, м. декември **15 г. - ** работни дни, м. януари **16 г. - ** работни дни, м. февруари **16 г. - 21 работни дни и м. март **16 г. - 8 работни дни.

От заключението на вещото лице по назначената от първоинстанционния съд ССЕ, прието като обективно и компетентно изготвено, се установява, че през м. февруари **16 г. ищецът е отработил 21 работни дни и брутното му трудово възнаграждение възлиза на 2 600 лв. и допълнително 280. 80 лв. за трудов стаж и професионален опит. За м. март **16 г. е отработил 4 работни дни, за които дължимото му брутно трудово възнаграждение възлиза на 5**. 78 лв., включващо основно трудово възнаграждение в размер на 472. 73 лв. и допълнително такова за трудов стаж и професионален опит в размер на 51. 05 лв. Според вещото лице тези трудови възнаграждения не са били изплатени на ищеца, тъй като са били удържани от работодателя като удръжка в размер на едно брутно трудово възнаграждение за неспазено предизвестие. Вещото лице е дало заключение относно размера на дължимите командировъчни пари на ищеца съгласно чл. 31 ал. 1 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, както следва:

- за м. септември **15 г., за отработени 21 дни по 27 евро на ден, общо в размер на 567 евро, с левова равностойност 1 108. 96 лв.;

- за м. октомври **15 г., за отработени 22 дни по 27 евро на ден, общо в размер на 594 евро, с левова равностойност 1 161. 76 лв.;

- за м. ноември **15 г., за отработени 21 дни по 27 евро на ден, общо в размер на 567 евро, с левова равностойност 1 108.96 лв.;

- за м. декември **15 г., за отработени 8 дни по 27 евро на ден, общо в размер на 216 евро, с левова равностойност 422. 46 лв;

- за м. февруари **16 г., за отработени 21 дни по 27 евро на ден, общо в размер на 567 евро, с левова равностойност 1 108. 96 лв. и

- за м. март **16 г., за отработени 4 дни по 27 евро на ден, в размер на 108 евро , с левова равностойност 211. 13 лв.

Така вещото лице е дало заключение, че дължимите командировъчни пари на ищеца за периода от м. септември **15 г. до м.март **16 г. са в размер на общо 5 122. 32 лв., от които са платени 3 447. 10 лв. Неизплатени суми за командировки са в общ размер на 1 675. 22 лв., формирани като разлика между неизплатени суми за командировки в размер на 1 702. 76 лв. и изплатени в повече 27. 54 лв.,от които дължими за:

- за м. септември **15 г. в размер на 51. 57 евро, с левова равностойност 100. 86 лв.;

- за м. октомври **15 г. в размер на 92. 42 евро, с левова равностойност 180. 76 лв.;

- за м. ноември **15 г. в размер на 51. 62 евро с левова равностойност 100. 96 лв.;

- за м. февруари **16 г. в размер на 567 евро, с левова равностойност 1 108. 96 лв. и

- за м. март **16 г. в размер на 108 евро, с левова равностойност 211. ** лв.

Вещото лице е изчислило размерите на лихвите за забава върху неизплатените трудови възнаграждения, както и върху неизплатените командировъчни суми. Посочило е, че последният пълен отработен месец от ищеца и този на м. февруари **16 г., през който брутното му трудово възнаграждение е възлизало на 2 880. 80 лв.

При така изложените фактически данни Д.кият окръжен съд достига до следните правни изводи:

Предявените от Б.Б.Б. против „***“ ЕООД претенции с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 1у 2 и 3 от КТ, и с правно основание чл. чл. 242, вр. чл. 128, т. 2 от КТ, чл. 221, ал. 1 от КТ и с правно основание чл. 215 ал. 1от КТ, както и по чл. 86 от ЗЗД, са процесуално допустими и страните са легитимирани да участват в процеса.

Окръжният съд не споделя изразеното в жалбата на работодателя становище за недопустимост на съдебното решение поради произнасянето по недопустими искове, които са предявени извън сроковете по чл. 358 от КТ. Тази разпоредба е именована „Давност“, т. е. законодателят е свързал изтичането на конкретно посочените срокове с погасяване на правото на иск, а не на самото материално право. По изричната воля на законодателя сроковете за предявяване на иск по трудови спорове са давностни, а не преклузивни. Това от една страна означава, че за тях съдът не следи служебно, а следва да се занимае с правопогасяващото възражение единствено и само в случаите, когато същото е редовно заявено в съдебния процес. От друга страна това означава, че произнасянето по погасен по давност иск без да е наведено възражение за това не касае неговата допустимост, а основателността му. След като срока за предявяването на трудовите претенции е давностен, а не преклузивен и съдът за него не следи служебно, то правопогасяващото възражение следва да бъде надлежно заявено по реда и в срока по чл. 131 ал. 1 от ГПК. В противен случай настъпва процесуална преклузия и съгласно чл. 133 за по – късното му заявяване в процеса, в този смисъл и т. 4 от Тълкувателно решение № 1/ 09.12.**13 г. по т. д. № 1/ **13 г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Правопогасяващото възражение работодателят не е направил в първоинстанционното производство и в срока за отговор на исковата молба. Същото е въведено за първи път във въззивната му жалба, поради което, като преклудирано, не следва да бъде разглеждано.

Първоинстанционното решение е постановено от законен съдебен състав, в рамките на предоставените му от ГПК правомощия, поради което въззивната инстанция при извършената служебна проверка го намира за валидно и допустимо.

Досежно правилността му Окръжният съд намира следното, което в съгласие с чл. 269 от ГПК следва да бъде структурирано спрямо всяка от подадените от страните въззивни жалби:

По подадената от Б.Б.Б. въззивна жалба с вх. № 11 258/ 03.07.**17 г.

Жалбата на ищеца – работник е насочена срещу първоинстанционното решение в частта му, с която Районният съд е отхвърлил предявените от него искове с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ. Приел е, че ищецът е отправил писмено искане по чл. 325 ал. 1 от ГПК до работодателя за прекратяване на трудовото му правоотношение по взаимно съгласие, което е било възприето от работодателя, който посредством надлежно упълномощено лице е изразил съгласие трудовото правоотношение между него и ищеца да бъде прекратено на това основание. Заповедта била подписана от лице, което разполага с работодателска компетентност, поради което главната ищцова претенция с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ била неоснователна, а като последица от нея били неоснователни и претенциите за възстановяване на длъжността, която е заемана преди уволнението, както и за осъждането на дружеството – работодател да заплати обезщетение за времето, през което работникът е останал без работа.

Въззивникът е изложил оплаквания за неправилност изводите на първоинстанционния съд, че била налице съвпадане на насрещните волеизявления на страните по трудовото правоотношение за неговото прекратяване, тъй като върху молбата за прекратяване на трудовото правоотношение е била поставена резолюция от работодателя да се спази срока на предизвестие, което представлявало изрично несъгласие с предложението на работника за прекратяване на трудовото му правоотношение.

Така изложените оплаквания не се споделят от въззивната инстанция.

Доказателствата по делото сочат, че на 07.03.**16 г. Б.Б.Б. е подал до работодателя молба за освобождаване от работа по лични причини, считано от 09.03.**16 г. В самата молба не се съдържат обстоятелства относно причините за освобождаване, но предвид датата, от която ищецът настоява трудовото му правоотношение да бъде прекратено, очевидно е, че се стреми не към такова с предизвестие, нито пък поради наличието на предпоставките по чл. 327 от КТ. Следователно е целял да мотивира работодателя да изрази съгласие да прекрати трудовия му договор, поради което въззивната инстанция намира, че независимо, че не е изрично отбелязано, работникът е настоявал да се прекрати трудовото му правоотношение по взаимно съгласие. При общите основания по чл. 325 ал. 1 т. 1 от КТ прекратяването на трудовото правоотношение не се извършва само по волята на една от страните, както е при другите основания, а то е резултат от съгласуваната им воля - в момента на прекратяването на трудовия договор или още при неговото сключване. Други от тези основания изразяват юридически събития или други обстоятелства, които правят прекратяването неминуемо и за двете страни. По тази причина страните не си дължат и предизвестие. Неговото изявление е достигнало до работодателя на 07.03.**16 г., който от своя страна е поставил резолюция „Да спази предизвестието“. На първо място, това не представлява изявление за неприемане на предложеното прекратяване на трудовия договор. Всъщност работодателят е поставил настъпването на ефекта на уволнение в бъдеще, след изтичането на предвидения от законодателя срок на предизвестие. Но дори и да се приеме, че той не се съгласява с предложеното от работника уреждане на трудовоправните им отношения, за да настъпи ефекта на неприемане на предложението, съответно да е налице продължаване на трудовото правоотношение, то това изявление е следвало да достигне до предлагащия работник. Причината за това е предвиденото от законодателя изискване съгласно чл. 325 ал. 1 т. 1 от КТ, страната, към която е отправено предложението, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му. С последващото издаване на Заповед № 1/ 09.03.**16 г. от страна на работодателя, с която трудовото правоотношение с Б.Б.Б. е било прекратено по взаимно съгласие всъщност това първоначално становище е било оттеглено от работодателя, като е заменено със съгласие и приемане на отправеното от работника предложение. Основанието по чл. 325 ал. 1 т. 1 от КТ е взаимно съгласие на страните. Взаимното съгласие означава, че и двете страни желаят сключеният между тях трудов договор да престане да съществува. Взаимното съгласие се отнася и до датата, от която трудовият договор се прекратява. Несъвпадането на волята на страните относно датата на прекратяването на трудовия договор означава липса на взаимно съгласие. Страната, към която е направено предложението за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, трябва да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в седемдневен срок от получаването му. Ако това не бъде направено се смята, че предложението не е прието. Съгласието на работодателя може да се изразява и без отделно уведомяване на работника или служителя, ако в седемдневен срок е издал заповед за прекратяване на трудовия договор – в този смисъл Решение № 4 от 21.02.**12 г. на ВКС по гр. д. № 278/**11 г., IV г. о.

Следователно, издавайки заповед № */ 09.03.**16 г. за прекратяване на трудовото правоотношение с работника, дружеството – работодател е приело неговото предложение. Налице е взаимно съгласие на страните и съвпадане на техните волеизявления, поради което е настъпил ефекта на прекратяване на трудовия договор. Налице е законосъобразност на уволнението, което води до неоснователност на ищцовата претенция за обявяване на неговата незаконосъобразност и за отмяна на уволнителния акт, поради което първоинстанционното решение е правилно досежно отхвърляне на иска с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ. Като последица от отхвърлянето на главния иск е налице основание за отхвърляне поради неоснователност и на акцесорните претенции с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 2 и т. 3 от КТ, поради което и в тази му част първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно и подлежи на потвърждаване. Жалбата, подадена от Б.Б.Б. е неоснователна.

По подадената от „***“ ЕООД въззивна жалба с вх. № 11347/ 04.07.**17 г.:

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство против неизгодните за него части на първоинстанционното решение, с което е бил осъден да заплати на ищеца суми за неплатено брутно трудово възнаграждение в размер на 2 880. 80 лв. за м.02.**16г. и 5**. 78 лв. за м.03. **16г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба - 10.05.**16г., до окончателното им изплащане; както и суми, представляващи обезщетение за командироване в Кралство Швеция, както следва: за м.09.**15 г. - в размер на 51. 57 евро с левова равностойност 100.86 лв.; за м.10.**15 г.- в размер на 92. 42 евро с левова равностойност 180. 76 лв.; за м.11.**15 г.- в размер на 51. 62 евро с левова равностойност 100. 96лв.; за м.02.**16г.- в размер на 567 евро с левова равностойност 1 108.96 лв.; за м.03.**16 г. в размер на 108 евро с левова равностойност 211. **лв.; сумата от 45. ** лв., представляваща обезщетение за забава в плащането на трудовото възнаграждение за м.02.**16 г., начислено в размер на законната лихва, за периода от 29.02.**16 г. до 09.05.**16 г. и сумата от 4. 57 лв., представляваща обезщетение за забава в плащането на трудовото възнаграждение за м.03.**16 г., начислено в размер на законната лихва, за периода от 31.03.**16 г. до 09.05.**16 г.

По отношение на първата от претенциите, предявена от Б.Б.Б., за осъждане на дружеството – работодател да му заплати брутно трудово възнаграждение за целия месец февруари **16 г. и за месец март с. г. съобразно отработените дни, то от заключението на вещото лице по назначената ССЕ се установява, че за въпросните месеци трудово възнаграждение на ищеца не е било изплатено. Този факт не се и спори от дружеството – ответник, като релевираното от него възражение е, че има право да не изплати така определяемите суми, тъй щото ги задържа като обезщетение за неспазеното от работника предизвестие при прекратяване на трудовото правоотношение. Това възражение не се споделя от въззивния съд. Сам работодателят е приел предложението на работника да прекрати трудовия му договор на основание чл. 325 ал. 1 т. 1 от КТ, по взаимно съгласие, а не по реда на чл. 326 от ГПК, при подадено от работника предизвестие, което не е спазено по негова вина. При общото основание по чл. 325 ал. 1 т. 1 от КТ прекратяването на трудовото правоотношение се извършва само по съгласуваната воля на работника и на работодателя, поради което страните не си дължат предизвестие, а от там – и обезщетение за неспазения срок на предизвестие. В този смисъл възражението на ответника – работодател, че не дължи плащане на работника на брутното му трудово възнаграждение в размер на 2 880 лв. за м.02.**16 г. и в размер на 5**. 78 лв. за м.03.**16 г. поради извъсъдебното му прихващане му с вземането му срещу работника за неспазено предизвестие, е неоснователно. Ищцовата претенция се явява доказана по основание и по размер съгласно заключението на вещото лице по назначената ССЕ, поради което правилно е била уважена от първоинстанционния съд. В тази му част решението е правилно и не подлежи на отмяна.

Основателността на претенцията за заплащане на трудово възнаграждение предпоставя основателност и на акцесорните искове по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД. Трудовото възнаграждение е с падеж, като от деня, следващ падежа длъжникът – работодател изпада в забава, поради което дължи обезщетение за забавеното му плащане за периода на забавата, изчислен по размер на законната лихва. Претедендираната от ищеца законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното и изплащане също е основателна.

По отношение на искането за заплащане на командировъчни пари, то от заключението на експерта се установява дължимите за конкретните периоди суми, които не са били изплатени на ищеца.

На първо място въззивният съд намира за необходимо да отбележи, че командировъчните пари не представляват обезщетение. Съгласно чл. 35 ал. 1 от Наредбата на служебните командировки и специализации в чужбина средствата за командировки и специализации се утвърждават от ръководителя на предприятието, като екземпляр от сметката се предоставя на командированото лице /ал. 2 на с. чл./. Следователно тези суми за командировки не представляват обезщетение, което да се дължи на работника. От друга страна, не представляват и част от трудовото възнаграждение, нямат постоянен или периодичен характер и не се изплащат поради престирането на работна сила, а поради командироването, т. е. изпращането за извършване на конкретна служебна работа в друго населено място.

Размерът на дължимите суми за командировка, определени със заключението на вещото лице по ССЕ, не се спори между страните. Спорно е самото им задължение за плащане, наведено от страна на работодателя – ответник.

На първо място, твърденията му са, че ищецът е бил командирован в Кралство Швеция за повече от 30 календарни дни. Още при сключване на трудовия договор било ясно, че работникът ще изпълнява трудовите си функции извън България. Освен това, по силата на вторичното общностно право, работодателят е бил длъжен да осигури на работника минималните условия на труд и работна заплата, предвидени за същата категория работници в приемащата държава.

Така наведените възражения не се споделят от настоящия съдебен състав, предвид следното:

Видно от трудовия договор между страните, не е предвидено място на работа извън България, посочено е, че местоработата е „съгласно договори, сключени с дружеството“. Това твърдение на работодателя не отговаря на обективните факти. Именно поради това уреждане на местоработата на ищеца, със Заповед от 30.08.**15 г. последният е бил командирован в Кралство Швеция за период от 01.09.**15 г. до 31.08.**17 г.

От цитираното от работодателя вторично право пряко приложение има единствено Регламент (ЕО) № 883/ **04 г. за координация за системите за социална сигурност. Материалният му обхват обаче, съгласно чл. 3, предвижда, че регламентът се прилага към всички законодателства относно следните клонове на социално осигуряване: обезщетения за болест, за гледане на малко дете, за инвалидност, за старост, обезщетения за преживели лица, обезщетения за трудови злополуки и професионални болести, при смърт, за безработица, предпенсионни обезщетения и семейни обезщетения. Следователно цитираният от ответника регламент не е приложил към конкретните факти по настоящото производство. Цитираните директиви нямат пряко действие. Същите се транспонират в съответните законодателства на държавите – членки и едва при липса на вътрешно законодателство е допустимо прякото им позоваване. В настоящото производство работодателят не е посочил необходимостта от пряко позоваване на конкретни разпоредби от цитираните директиви.

По отношение изискването на работника, командирован в друга държава – членка на ЕС, за период по – голям от 30 дни да бъдат осигурени условия на труд и минимална ставка за трудово възнаграждение като на работниците в приемащата – държава членка, то твърденията на работодателя, то страните не спорят, че договорената заплата на Б.Б.Б. е отговаряла на изискванията на приемащата държава. Твърденията му, че законодателството на Кралство Швеция не предвижда командировъчни пари, е останало недоказано, а най – сетне тези правила се отнасят до работниците – граждани на Швеция, командировани в страната или в чужбина, а не до работници, сключили трудов договор според българското законодателство и командировани пак съгласно същото.

Второто наведено от работодателя възражение е за извънсъдебно прихващане на командировъчните пари, дължими на работника от неговия работодател с вземането на последния, определено по размер на едно брутно трудово възнаграждение, за ограничената имуществена отговорност на ищеца – работник.

От приложените по делото доказателства става ясно, че управляваният от Б.Б.Б. товарен автомобил претърпява ПТП, което е довело до повреди както по превозното средство, така и разходи във връзка с ползването на пътна помощ, които разходи са сторени от работодателя. В тази връзка последният е издал заповед № */ 09.03.**16 г., с която и по реда на чл. 210 ал. 1 от КТ е определил основанието за реализирането на ограничената имуществена отговорност на работника – причиняване на ПТП, както и размера на отговорността – едно брутно трудово възнаграждение, което сочи не на конкретен, но на определяем размер. Заповедта е била връчена на ищеца на 21.05.**16 г., поради което едномесечният срок за писмено възражение съгласно чл. 210 ал. 3 от КТ е изтекъл на 21.06.**16 г. – вторник. Подаденото от Б.Б.Б. възражение, макар върху него да е поставена дата 06.06.**16 г., е подадено на 22.06.**16 г., когато е датата на пощенското клеймо на плика, с който е изпратено. Следователно работникът е упражнил правото си да възрази против основанието и/ или размера на ограничената му имуществена отговорност след изтичане на преклузивния срок по чл. 210 ал. 3 от КТ, което от своя страна е довело до стабилизиране на заповед № 2/ 09.03.**16 г. След като работодателят разполага с ликвидно вземане против работника, то направеното от него извънсъдебно прихващане е допустимо, като се отбележи отново, че командировъчните пари не представляват трудово възнаграждение, поради което не попадат в обхвата на несеквестируемите вземания.

При тези съображения се налага извода, че направените от работодателя удръжки от командировъчните пари на работника, които, сумирано отговорят на размера на неговата ограничена имуществена отговорност, са законосъобразни, следователно удържаната от ответника разлика от всяко от сумите за командировка, както следва: за м.09.**15 г. - в размер на 51. 57 евро с левова равностойност 100.86 лв.; за м.10.**15 г.- в размер на 92. 42 евро с левова равностойност 180. 76 лв.; за м.11.**15 г.- в размер на 51. 62 евро с левова равностойност 100. 96лв.; за м.02.**16г.- в размер на 567 евро с левова равностойност 1 108.96 лв.; за м.03.**16 г. в размер на 108 евро с левова равностойност 211. **лв. не следва да бъде изплащана на ищеца. В този смисъл искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Първоинстанционното решение в тази му част е незаконосъобразно и неправилно и следва да бъде отменено, като въззивният по съществото на спора, отхвърли ищцовата претенция.

Районният съд е възложил на ответника – работодател плащането на държавна такса за иска за командировъчни пари, в размер на 68. 11 лв. Съобразно изхода на спора в тази му част решението следва да бъде отменено.

При настоящото разглеждане на спора всяка от страните е претендирала разноски. На ищеца – работник не му се следват, доколкото подадената от него въззивна жалба е оставена без уважение. На ответника – работодател се дължат такива в размер на 54. 86 лв. платена държавна такса за иска за командировъчни суми и **0. 04 лв. адвокатско възнаграждение съобразно отхвърлената част от иска и уважената част от въззивната жалба.

Предвид всички изложени съображения въззивната инстанция намира подадената от Б.Б.Б. въззивна жалба за неоснователна, а тази, депозирана от „Т.Т.“ ЕООД, за частично основателна.

Водим от горното и на основание чл. 271 и сл. от ГПК, Д.КИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА решение № 577/ **.06.**17 г., постановено по гр. д. № 1331/ **16 г. по описа на РС гр. Д., в частта му, с която „***“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. Д., ул. „***“ № **, ет.*, офис *, рег. с ЕИК ***, е било осъдено да заплати на Б.Б. ***, с ЕГН **********, командировъчни пари за командироване на Б.Б.Б. в Кралство Швеция, както следва: за м.09.**15 г. -в размер на 51. 57 евро с левова равностойност 100.86 лв.; за м.10.**15 г.- в размер на 92. 42 евро с левова равностойност 180. 76 лв.; за м.11.**15 г.- в размер на 51. 62 евро с левова равностойност 100. 96лв.; за м.02.**16г.- в размер на 567 евро с левова равностойност 1 108.96 лв.; за м.03.**16 г. в размер на 108 евро с левова равностойност 211. **лв.; както и в частта, с която ***“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. Д., ул. „***“ № **, ет.*, офис *, рег. с ЕИК ***, е осъдено да заплати държавна такса върху този иск в размер на 68. 11 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Б.Б. ***, с ЕГН **********, против „***“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. Д., ул. „***“ № **, ет.*, офис *, рег. с ЕИК ***, иск за осъждане на дружеството за му заплати командировъчни пари за командироване на Б.Б.Б. в Кралство Швеция, както следва: за м.09.**15 г. -в размер на 51. 57 евро с левова равностойност 100.86 лв.; за м.10.**15 г.- в размер на 92. 42 евро с левова равностойност 180. 76 лв.; за м.11.**15 г.- в размер на 51. 62 евро с левова равностойност 100. 96лв.; за м.02.**16г.- в размер на 567 евро с левова равностойност 1 108.96 лв.; за м.03.**16 г. в размер на 108 евро с левова равностойност 211. **лв.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 577/ **.06.**17 г., постановено по гр. д. № 1331/ **16 г. по описа на РС гр. Д., в останалите му обжалвани части.

ОСЪЖДА Б.Б. ***, с ЕГН **********, да заплати на „***“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. Д., ул. „***“ № **, ет.*, офис *, рег. с ЕИК ***, съдебно – деловодни разноски във въззивното производство в размер на 254. 90 лв.

Решението подлежи на обжалване при условията на чл. 280 ал. 1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.