Р Е Ш Е Н И Е

№ 267, гр. Д., 02.11.2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Д.КИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публичното заседание на четвърти октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСИСЛАВА НИКОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЖЕЧЕВА

ЕЛИЦА СТОЯНОВА

При участието на секретаря Билсер Мехмедова, разгледа докладваното от съдия Елица Стоянова в. гр. д. № 374 по описа на Д.кия окръжен съд за 2017 г. и за да се произнесе, взе следното предвид:

Съдебното производство е образувано по реда реда на чл. 258 и сл. от ГПК, по въззивна жалба, вх. № 11 855/ 12.07.2017 г., подадена от процесуалния представител на ищцата Ц.Й.С. ***, с ЕГН **********, против решение № 589/ 23.06.2017 г. по гр. д. № 599/ 2017 г. по описа на РС гр. Д., с което е била отхвърлена претенцията и против С.И.С. ***, с ЕГН **********, за осъждането му да заплати следните суми, представляващи предоставени заемни средства по сключени между наследодателя на ищцата И.М.И., с ЕГН **********, поч. на 01.11.2005 г., и ответника С.И.С. договори за заем, както следва: 1 500 лв., остатък по договор за заем за сумата от 5 000 лв., сключен на 06.04.2013 г. със срок за връщане до 30.11.2014 г.; сумата от 3 000 лв., по договор за заем, сключен на 27.04.2013 г. със срок за връщане до 30.11.2014 г.; 2 000 лв., по договор за заем от 20.05.2013 г. със срок за връщане 30.11.2014 г., всяка от сумите ведно със законната лихва, считано от 22.02.2017 г. до окончателното и изплащане, както и в частта му, в която в тежест на ищцата са възложени сторените от ответника разноски. Съобразно изложените в жалбата оплаквания, решението е неправилно като постановено в разрез с материалния закон, немотивирано, необосновано и в противоречие със събраните по делото доказателства. Ищцата установила при условията на пълно и главно доказване, че нейният наследодател е сключил с ответника договор за заем, на което основание са му били предадени сумите, посочени в РКО. Това се установявало с признанието на ответника, че е получил въпросните парични суми, както и на частичното им връщане. Съдът не коментирал, че записът на заповед представлявал обезпечение на каузалното правоотношение между страните и че, макар да не представлява разписка, документира плащането на въпросните суми. Доказателствата по делото сочели, че ответникът взел от И.М., б. ж. на гр. Д., сумата от 10 000 лв., която представлява заемни средства със задължение да я върне, като към настоящия момент не била върната сумата от 6 500 лв. Настоява се за отмяна на решението и уважаване ищцовите претенции. Претендират се разноски в две съдебни инстанции.

По реда на чл. 263 ал. 1 от ГПК ответната по въззива страна С.И.С., чрез процесуалния му представител, е депозирал писмен отговор, в който се противопоставя на възведените в жалбата оплаквания и настоява решението, като валидно, допустимо и правилно, да бъде потвърдено. Претендира разноски за въззивното производство.

Препис от обжалваното решение е било връчено на ищцата чрез процесуалния и представител на 28.06.2017 г. Въззивната жалба, подадена на 12.07.2017 г., попада в срока по чл. 259 ал. 1 от ГПК, изхожда от легитимирано лице и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от Ц.Й.С. ***, с ЕГН **********, чрез процесуалния и представител, против С.И.С. ***, с ЕГН **********, претенции за осъждането му да заплати сумата от 6 500 лв., включваща в себе си следните парични суми: 1 500 лв., представляваща неплатена част по неформален договор за заем от 5 000 лв. от 06.04.2013 г., сумата от 3 000 лв., представлявана неплатена сума по неформален договор за заем от 27.04.2013 г. и сумата от 2 000 лв., представляваща неплатена сума по неформален договор за заем от 20.05.2013 г., ведно със законната лихва върху всяка от посочените суми, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното им изплащане. Съобразно изложените в исковата молба твърдения, Ц.Й.С. е единствен наследник на съпруга си И.М.И., б. ж. на гр. Д., почина на 01.11.2015 г. Същият сключил с ответника С.И.С. три неформални договора за заем, както следва: на 06.04.2013 г. за сумата от 5 000 лв., която последният е следвало да върне през есента на същата година; на 27.04.2013 г. – за сумата от 3 000 лв. за подпомагане на земеделското производство на ответника и на 20.05.2013 г. – за сумата от 2 000 лв. с цел подпомагане близка на ответника да регистрира фирма и да започне собствен бизнес. Въпросните суми са били предадени на ответника с разходни касови ордери от посочените дати. Вземането му било обезпечено със запис на заповед за сумата от 10 000 лв.От общо посочените суми последният върнал сума в общ размер на 3 500 лв. от първия от трите договора, като останал да дължи общо 6 500 лв. С частичното плащане ответникът направил извънсъдебно признание, че дължи въпросните суми, поради което следвало да бъде осъден да ги заплати. Настоява се за уважаване на исковете, претендирани са разноски и адвокатско възнаграждение.

По реда на чл. 131 ал. 1 от ГПК ответникът С.И.С., чрез процесуалния си представител, е депозирал писмен отговор, в който се противопоставил на допустимостта и основателността на заявените претенции. Отношенията между страните по повод дължимостта на сумата от 10 000 лв. били уредени по гр. д. № 1307/ 2016 г. по описа на РС гр. Д., с които претенциите на Ц.Й.С. против същия ответник за признаване на установено вземането и по записа на заповед са били отхвърлени. Освен това исковете били неоснователни, тъй като между наследодателя на ищцата и ответника не съществували заемни правоотношения. Действително приложените три разходни касови ордера удостоверявали плащане на посочените в тях парични суми, но същите удостоверявали плащане за извършената от ответника работа. Най – сетне вземанията били погасени по давност. Настоява се за отхвърляне на исковете, претендират се разноски и адвокатски хонорар.

С оглед релевираните в жалбата оплаквания, доводите и съображенията, развити от страните в процеса и ангажираните по делото доказателства, Д.кият окръжен съд приема за установено от фактическа страна следното:
Като доказателство по делото са приложени три разходни касови ордера: от 06.04.2013 г., издаден от И.М. със задължение да се брои на С.С. от с. Т. сумата от 5 000 лв. оборотни средства за земеделие със задължение за връщането им през есента след продажба на земеделска продукция – зеле, картофи, царевица; от 27.04.2013 г. – за сумата от 3 000 лв. за подпомагане на земеделското производство и от 20.05.2013 г. – за сумата от 2 000 лв. с цел „С. да стане бизснесмен“. В последните два РКО не е посочено връщане на сумите. Представен и приходен касов орден за удръжки в размер на общо 3 500 лв. за периода от 02.02.2015 г. до 30.04.2015 г. от лицето С..

От представеното удостоверение за наследници става ясно, че И.М.И. е починал на 01.11.2015 г. и негов единствено наследник е Ц.Й.С..

По делото е представен запис на заповед за сумата от 10 000 лв., издаден в гр. Д., по силата на който издателят С.И.С. се е задължил да плати на предявяването му на 30.11.2014 г. сумата от 10 000 лв. на поемателя И.М.И.. По този запис на запис на заповед настоящата ищца се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 02.02.2016 г. по ч. гр. д. № 236/ 2016 г. по описа на РС гр. Д.. По подадено от длъжника и настоящ ответник възражение по реда на чл. 414 от ГПК било образувано гр. д. № 1307/ 2016 г. на ДРС, с решение № 10**/ 28.10.2016 г. по което ищцовите претенции за установяване на вземането по записа на заповед били отхвърлени.

Всяка от страните е ангажирала гласни доказателства в подкрепа на своите твърдения.

В показанията си св. О.Д.Д.е заявил, че с И.М. се познавали от 1997 г., той бил управител на „Д.Г.“. Ответникът бил дървосекач, който работел по поръчка на дружеството чрез фирмата на съпругата си. Свидетелят твърди, че е чувал за размяна на парични средства между И.М. и С.С., но дали се касаело за предаване на парични суми в заем или поради друга причина, свидетелят не знаел.

Св. М.Й. С. – Щ., счетоводител на „Д.Г.“ е посочила, че ответникът работел като дървосекач през фирма „С.“, която била на жената, с която живеел на съпружески начала. Обикновено посредством РКО се оформяли авансово дадени парични суми, но самите документи били издавани от „Д.Г.“. Според свидетелката били налице лични взаимоотношения между И.М. и ответника, тъй като в един период от време първият заявил да се удържат по 100 лв. от плащанията на С.И.С., но свидетелката не е могла да посочи на какво основание са били дължими тези суми.

Св. С.А.И.е жената, с която С.И.С. живее на семейни начала и управител на „С. **“. Според показанията и, плащанията от „Д.Г.“ на фирмите, занимаващи се със сечене на дървесина, се извършвали с РКО и после с фактури. Между И.М. и ответника не били налице лични отношения по повод плащането на парични суми.

При така изложените фактически данни, Д.кият окръжен съд достига до следните правни изводи:

Предявената от Ц.Й.С. против С.И.С. претенция, черпеща правното си основание от нормите на чл. 79 ал. 1, вр. чл. 240 от ЗЗД, е процесуално допустима и страните са легитимирани да участват в процеса. Решението е постановено от законен съдебен състав в рамките на предоставените му от ГПК правомощия, поради което при извършената проверка въззивната инстанция намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Относно правилността му Окръжният съд намира следното:

За да отхвърли изцяло ищцовата претенция, първоинстанционният съд е приел, че носещата доказателствената тежест в процеса ищцова страна не е ангажирала доказателства, установяващи,че сумите по представените разходни касови ордери са дадени като заем, предадени са на ответника и той ги е приел като заем със задължение за връщането им.

Тези изводи на Районния съд са правилни, но единствено касателно вторият и третият от приложените към исковата молба ордери: този от 27.04.2013 г. – за сумата от 3 000 лв. с основание „за подпомагане на земеделското производство“ и от 20.05.2013 г. – за сумата от 2 000 лв. с основание „С. да стане бизснесмен“.

Същите безспорно установяват предаването на сумите от наследодателя на ищцата в полза на ответника, но самото им съставяне не удостоверява сключването на договор за заем между тях. В този смисъл оплакванията на въззивницата в жалбата са неоснователни. Именно в тази посока е и постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 240 от 26.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 922/2016 г., IV г. о., съгласно което наличието на разписка или друг документ, удостоверяващ плащане не освобождава платеца от законовите ограничения да докаже твърдяното от него основание със свидетелски показания. Ако в разписката не е посочено основанието на плащането, по иск за връщане на даденото без основание в тежест на ответника е да докаже основанието, на което е получил или има право да задържи полученото. С всички доказателствени средства той може да доказва какви правни и фактически действия са извършили страните във връзка с извършеното плащане (в т. ч. направени признания за факти или за обвързаност). Същото важи и по иск за връщане на заета сума - в тежест на ищеца е да докаже не само получаването на заема (или съществуването на старо задължение при новация), но също и постигнатото съгласие за връщането й, чрез всякакви доказателствени средства за правните и фактически действия на страните.

Видно от съдържанието на двата касови ордера от 27.04.2013 г. и от 02.05.2013 г., в тях не се съдържа каквото и да е изявление от страна на ответника, че се задължава да върне получените суми. Следователно ищцата не е установила, че тези суми са предадени от наследодателя и в полза на С.И.С. по силата на сключен между тях договор за заем.

В производството по иск с правно основание  чл. 240 ал. 1 от ЗЗД в случай, че предаването на паричната сума е установено - налице е писмен документ за предаване на сумата, но липсват данни, на какво основание е направено това, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания – в този смисъл изрично решение № 82 от 12.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5122/2014 г., III г. о. Ангажираните от ищцовата страна гласни доказателства посредством разпита на свидетелите О.Д.Д.и М.Й. С. – Щ. не сочат категорично наличието на заемно правоотношение между И.М. и С.С.. Напротив, и двамата твърдят, че са чували за наличието на лични отношения между тях, но от какво естество са тези отношения и дали се касае за заем, свидетелите твърдят, че не знаят.

Не се възприемат от въззивния съд оплакванията в жалбата, че сумите по РКО установявали заемното правоотношение между И.М. и С.С. за обезпечаване на което вземане последният подписал запис на заповед на 16.06.2014 г. При предявяване на иска за установяване на вземането по менителничния ефект не са били въведени твърдения относно каузалното правоотношение, което е обезпечено с абстрактната сделка. Пряка връзка между двете не е установена, а и да беше, претенцията за установяване на вземането по записа на заповед е отхвърлена с влязло в сила решение. Нередовен запис на заповед, в който не е посочено основание за предаване на парична сума, а само е поето безусловно задължение за плащането й на определено лице и е определена дата, не установява сам по себе си наличието на договор за заем – вж. решение № 24 от 3.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 998/2011 г., I т. о.

Не може да се споделят оплакванията в жалбата, че плащането от страна на ответника на суми в общ размер от 3 500 лв. представлявало извънсъдебно признание за дължимостта на посочените парични суми. Това е така, защото, на първо място, самата ищца излага твърдения, че плащанията касаят договора, плащането по който е отразено в РКО от 06.04.2013 г., но не и по останалите РКО. Освен това не е налице плащане от страна на С.И.С., а удръжки на различни суми, оформени с ПКО, които удръжки се отнасят за периода 02.02.2015 г. – 30.04.2015г. По никакъв начин не е установено, че удръжките по този ПКО се отнасят именно за процесните парични суми по двата разходни касови ордера.

При тези съображения исковете на Ц.Й.С. за осъждане на С.И.С. да и заплати сумата от 5 000 лв. по два касови ордера: от 27.04.2013 г. – за сумата от 3 000 лв. и от 20.05.2013 г. – за сумата от 2 000 лв., са неоснователни и правилно са били отхвърлени от първоинстанционния съд. В тази му част решението на Районния съд е правилно и следва да бъде потвърдено.

По отношение на иска за присъждане на сумата от 1 500 лв., остатък неплатена част от сумата от 5 000 лв., за която наследодателят на ищцата и ответникът са сключили неформален договор за заем, установяващ се от РКО от 06.04.2013 г. , то същият е основателен, предвид следното:

Елементите от фактическия състав на договора за заем се установяват в разпоредбата на  чл. 240 ал. 1 от ЗЗД, която съдържа определение на този вид съглашение. От даденото в тази разпоредба определение е видно, че договорът за заем е реален договор. Реален е договорът, чийто фактически състав включва освен съгласие на страните и предаване на вещите, които са негов предмет. Следователно елементите от фактическия състав на договора заем са първо, съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума и второ, предаване на тази сума от заемодателя на заемателя.

С представения РКО от 06.04.2013 г. са установени всички елементи от договора за заем: че И.М. е предал в полза на С.С. сумата от 5 000 лв., която последният се е задължил да върне на определен, условно определен падеж - през есента, и след сбъдването на отлагателното условия – продажба на земеделската продукция. В самия РКО не е посочена дата 30.04.2014 г. като падеж на вземането на наследодателя на ищцата. Това е датата, посочена в записа на заповед, но този извод на Районния съд е неправилен, доколкото не е установена категоричната връзка между каузалната сделка и менителничния ефект. В самия разходен касов ордер е посочен падеж, макар и под отлагателно условие и същият следва да бъде зачетен като договорен между страните.

В производството по иск с правно основание по  чл. 240 ал. 1 от ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените възражения.

Доказателства, че конкретното плащане на сумата от 5 000 лв. е било по повод дърводобив и съставлява плащане на извършена работа ответникът не е представил. Показанията на св. С.А.И., които съдът цени в съгласие с чл. 172 от ГПК като живуща на съпружески начала с ответника, не установяват, че сумата от 5 000 лв. е била предадена на последния на основание, различно от договор за заем. Съдът приема въз основа на твърдението на ищцовата страна за неизгоден за нея факт, че е получила връщане на сумата от 3 500 лв., част от 5 000 лв. по РКО от 06.04.2013 г. Следователно разликата от 1 500 лв. продължава да бъде дължима. Ответникът не установява, че я е платил на ищцата или на нейния наследодател. Правопогасяващото му възражение за изтекла погасителна давност е неоснователно, тъй като се касае за право на вземане, което се погасява с изтичането на общия погасителен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. Считано от условия падеж на задължението, описан в този РКО – есента на 2013 г., до датата на предявяване на иска на 22.02.2017 г., е изтекъл период, по – малък от 5 години, поради което възражението за погасяване на правото на вземане по давност е неоснователно.

При така изложените съображения се налага извода, че относно сумата от 1 500 лв., неплатена част от сумата от 5 000 лв., дължима по договор за заем, обективиран в РКО от 06.04.2013 г., ищцовата претенция е основателна и следва да бъде уважена, ведно с претендираната законна лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното и изплащане. В тази му част първоинстанционното решение, като неправилно, следва да бъде отменено, като въззивният съд по съществото на спора, уважи иска.

Съобразно изхода на спора Районният съд е възложил изцяло в тежест на ищцата сторените от ответника разноски. Съобразно разрешението на въззивната инстанция и в съответствие с уважената и отхвърлената част от исковете, на ответника се дължат разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 533. 33 лв., а на ищцата – 233. 33 лв., както и сумата от 86. 66 лв. от платената държавна такса. Във въззивното производство и се следват разноски в размер на 43. 33 лв. държавна такса, няма данни за платено адвокатско възнаграждение във второинстанционното производство. Въззиваемият е претендирал разноски за адвокатски хонорар, какъвто в размер на 266. 66 лв. следва да му бъдат присъдени.

Водим от горното и на основание чл. 271 и сл. от ГПК, Д.КИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА решение № 589/ 23.06.2017 г. по гр. д. № 599/ 2017 г. по описа на РС гр. Д., в частта му, с която са били отхвърлени претенциите на Ц.Й.С. ***, с ЕГН **********, против С.И.С. ***, с ЕГН **********, за осъждането му да заплати сумата от 1 500 лв., остатък по договор за заем за сумата от 5 000 лв., сключен на 06.04.2013 г. със срок за връщане до 30.11.2014 г., представляваща предоставени заемни средства по сключен между наследодателя на ищцата И.М.И., с ЕГН **********, поч. на 01.11.2005 г., и ответника С.И.С. договор за заем, както следва: като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА С.И.С. ***, с ЕГН **********, да заплати на Ц.Й.С. ***, с ЕГН **********, в качеството и на наследник на И.М.И., б. ж. на гр. Д., починал на 01.11.2015 г., сумата от 1 500 лв. /хиляда и петстотин лева/, представляваща неизплатен остатък от сумата от 5 000 лв. /пет хиляди лева/ по сключен между И.М.И. и С.И.С. договор за заем от 06.04.2013 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 22.02.2017 г. до окончателното изплащане

ОТМЕНЯВА решение № 589/ 23.06.2017 г. по гр. д. № 599/ 2017 г. по описа на РС гр. Д., в частта му, с която Ц.Й.С. ***, с ЕГН **********, е била осъдена да заплати на С.И.С. ***, с ЕГН **********, за сумата от 266. 66 лв. /двеста шестдесет и шест лева и шестдесет и шест стотинки/, представляваща разлика над определената от въззивната инстанция сума от 533. 33 лв. /петстотин тридесет и три лева и тридесет и три стотинки/ до сумата от 800 лв. /осемстотин лева/, присъдено от Районния съд адвокатско възнаграждение.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 589/ 23.06.2017 г. по гр. д. № 599/ 2017 г. по описа на РС гр. Д. в останалите му части.

ОСЪЖДА С.И.С. ***, с ЕГН **********, да заплати на Ц.Й.С. ***, с ЕГН **********, съдебно – деловодни разноски в две съдебни инстанции в размер на 363. 32 лв. /триста шестдесет и три лева и тридесет и две стотинки/.

ОСЪЖДА Ц.Й.С. ***, с ЕГН **********, да заплати на С.И.С. ***, с ЕГН **********, сумата от 266. 66 лв. /двеста шестдесет и шест лева и шестдесет и шест стотинки/, платено адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

На основание чл. 280 ал. 3 от ГПК решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.