Р Е Ш Е Н И Е

№ 285, гр. Добрич, 13.11.2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публичното заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЯКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖЕЧКА МАРГОВА

ЕЛИЦА СТОЯНОВА

При участието на секретаря Павлина Пенева, разгледа докладваното от съдия Елица Стоянова в. гр. д. № 454 по описа на Добричкия окръжен съд за 2017 г. и за да се произнесе, взе следното предвид:

Съдебното производство е образувано по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, по по въззивна жалба, вх. № 2788/31.07.2017 г. /приложена по в. гр. д. № 393/2017 г. на ДОС/, подадена от процесуалния представител на ответника „Т.*Г“ ЕООД със седалище и адрес на управление гр. К., ул. „Г.Г." № **, с ЕИК *********, против решение № 85/ **.07.2017 г. по гр. д. № 2/ 2017 г. по описа на РС гр. К., с което предявените против него искове на Д.Д.Г. ***, с ЕГН **********, са били уважени, като уволнението му е било признато за незаконно и са били отменени Заповед № **/07.11.2016 г., Заповед № ***/ 07.11.2016 г. и Заповед № ***/07.11.2016 г., издадени от работодателя, с които на ищеца е било наложено наказание „дисциплинарно уволнение“ и е прекратено трудовото му правоотношение на основание чл. 330 ал. 2 т. 6 от КТ, ищецът – работник е бил възстановен на длъжността, която е заемал преди уволнението, като работодателят е бил осъден да заплати на работника обезщетение за оставането му без работа в размер на 2 700 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04.01.2017 г. до окончателното му изплащане и в негова тежест е било възложено заплащането на държавна такса и сторени от ищеца разноски. Съобразно изложените във въззивната жалба оплаквания, решението било неправилно, тъй като заповедите за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и за прекратяване на трудовото правоотношение били немотивирани, тъй като не било индивидуализирано дисциплинарното нарушение, извършено от работника. Описанието на нарушението било описано по разбираем за работника начин и изчерпателно. Не бил правилен изводът на първоинстанционния съд, че работодателят не е спазил разпоредбата на чл. 189 ал. 1 от КТ, като не е съобразил тежестта на извършеното нарушение. Настоява се за отмяна на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост и за отхвърляне на ищцовите претенции от въззивния съд. Претендират се разноски пред две съдебни инстанции.

По реда на чл. 263 ал. 1 от ГПК ответната по въззива страна Д.Д.Г., чрез процесуалния си представител, е депозирал писмен отговор, в който се противопоставя на основателността на жалбата.

Препис от решението е било връчено на ответника на 24.07.2017 г. Въззивната жалба, подадена на 28.07.2017 г., видно от пощенското клеймо на плика, с който е изпратена, изхожда от легитимирано лице, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Първоинстанционното производство е било образувано по предявени от Д.Д.Г. ***, с ЕГН **********, чрез процесуалния му представител, против „Т.*Г“ ЕООД със седалище и адрес на управление гр. К., ул. „Г. Г.“ № **, искове за признаване незаконността на уволнението му, извършено със Заповеди с №№ **/ 07.11.2016 г., ***/ 012016 г. и ***/ 07.11.2016 г. и за тяхната отмяна, за възстановяване длъжността, която е заемал преди уволнението и за осъждане на работодателя да му заплати обезщетение за времето, през което е останал без работа порази незаконното уволнение в размер на по 450 лв. месечно. Съобразно изложените в исковата молба твърдения, при сключване на трудовия договор на ищеца не бил връчен екземпляр от него и от длъжностната характеристика. За дните 13. 10. и 14. 10. работникът пуснал молба за ползването на неплатен отпуск в размер на два работни дни. Очаквал, че същият ще бъде одобрен, каквато била нормалната процедура в предприятието. Когато се явил на 17.10.2016 г. /понеделник/ прекият му началник го уведомил, че трябва да напусне работа. Чрез куриер получил уведомление, че неплатеният отпуск не му е бил разрешен. По този начин работодателят превратно упражнил правата си, тъй като преди този момент извършил проверка дали Д.Д.Г. не страда от заболяване, което да предпоставя закрила по КТ. Управителят на дружеството – работодател, комуто били възложени работодателска компетентност да определя броя на заетите в дружеството лица и да назначава и освобождава персонала, бил заличен като такъв в Търговския регистър, поради което не разполагал с правомощия да взима решения за освобождаване на работници и да подписва заповеди за това. Настоява се за пълно удовлетворяване на ищцовите претенции, претеднира разноски и адвокатско възнаграждение.

По реда на чл. 131 ал. 1 от ГПК ответникът „Т.*Г“ ЕООД, чрез процесуалния си представител, е депозирал писмен отговор, в който се противопоставя на основателността на предявените искове с твърденията, че ищецът подал молба за ползване на неплатен отпуск в деня, в който искал неговото ползване. Макар и да липсвало изрично изискване от законодателя, добросъвестността изисквала работникът да уведоми по – рано работодателя за желанието си да ползва отпуск. Самият работодател разполагал с право, но не и със задължение да разреши ползването му, нямал и задължение да уведомява нарочно работника за решението си, тъй като Кодексът на труда не презюмирал съгласие на работодателя. Отказът за ползване на неплатен отпуск бил постановен коректно в деня на постъпване на молбата. Дисциплинарното уволнение на ищеца било законосъобразно, спазени били процесуалните правила на чл. 190 – чл. 194 от КТ. Подписалият заповедта разполагал с работодателска компетентност. Настоява се за отхвърляне на исковете, претендирани са разноски и адвокатско възнаграждение.

С оглед релевираните в жалбата оплаквания, доводите и съображенията, развити от страните в процеса, Добричкият окръжен съд приема за установено от фактическа страна следното:

По силата на трудов договор № **/ 31.05.20** г., сключен с „Т.*Г“ ЕООД, Д.Д.Г. изпълнявал длъжността „електротехник промишлено предприятие“. Основното му месечно възнаграждение е възлизало на 450 лв., с допълнително възнаграждение 0. 6 % от основното възнаграждение за година трудов стаж и професионален опит.

На 13.10.2016 г. работникът депозирал пред работодателя молба за ползване на два работни неплатен отпуск, считано от 13.10. до 14.10.2016 г. Върху молбата е положена резолюция „Не разрешавам“. Уведомлението за липсата на разрешение е било изпратено до работника чрез куриер.

На 17.10.2016 г. управителят на дружеството – работодател е образувал дисциплинарно производство против Д.Д.Г. за това, че на 13.10. и на 14.10.2016 г. не се е явил на работа. От последния били изискани писмени обяснения по реда на чл. 193 ал. 1 от ГПК, в които той посочил, че имал спешна работа и не дължал никому обяснения за личния си живот. Назначената от работодателя комисия по повод образуваното дисциплинарно производство излязла с доклад, с който предлагала на работника да бъде наложена най – тежката дисциплинарна санкция.

На 07.11.2016 г. на Д.Д.Г. били връчени едновременно /в каквато насока е изричното изявление на процесуалния му представител пред въззивния съд/ три заповеди: Заповед № **/ 07.11.2016 г., с която трудовото му правоотношение било прекратено на основание чл. 330 ал. 2 т. 6 от КТ; Заповед № ***/ 07.11.2016 г., издадена на основание чл. 186, вр. чл. 190 ал. 1 т. 2 от КТ, с която и на основание чл. 188 т. 3 от КТ на работника – ищец било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за това, че не се явил на работа в течение на два последователни работни дни – на 13 и 14.10.2016г., и Заповед № ***/ 07.11.2016 г., с която трудовото му правоотношение е било прекратено на основание чл. 330 ал. 2 т. 6 от КТ, за това, че му е било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за отлъчването му от работа в два последователни работни дни и с която заповед и на основание чл. 224 ал. 1 от КТ работодателят е определил обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 7 работни дни. Всяка от заповедите е била издадена и подписана от Б.А.Т., в качеството на търговски пълномощник на дружеството - работодател.

По делото са приложени извършени от дружеството – работодател справки от м. 09. 2016 г. дали Д.Д.Г. страда от заболяване, поради което да ползва закрила по чл. 333 от КТ.

Видно от представената по първоинстанционното производство справка от Търговския регистър, „Т.*Г“ ЕООД се управлява и представлява от управителя О.Ш.. На 15.03.2012 г. едноличният собственик на дружеството е взел решение да освободи Б.А.Т. в качеството му на търговски пълномощник на дружеството. На 31.05.2012 г. управителят на дружеството О.Ш. е упълномощил Б.А.Т. с всички права на търговски пълномощник, предвидени в Търговския закон, включително с всички правомощия на работодателя съгласно Кодекса на труда и останалите нормативни актове, както и самостоятелно да сключва трудови договори, да изменя и да прекратява по всички законови способи така сключените договори, в това число и с правото да упражнява спрямо наетите работници и служители всички дисциплинарни правомощия, предвидени за работодателя съгласно КТ, включително и да образува и води дисциплинарни производство и да определя и да налага всякакви дисциплинарни наказания.

При така изложените фактически данни Добричкият окръжен съд достига до следните правни изводи:

Предявените от Д.Д.Г. против „Т.*Г“ ЕООД гр. К. при условията на обективно съединяване претенции черпят правното си основание от нормата на чл. 357, вр. чл. 344 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, щото по своето естество представляват трудов спор между ищеца – работник, и ответника - работодател, за отмяна на едностранното прекратяване на трудовото правоотношение поради налагането на дисциплинарно наказание „уволнение“, за възстановяване ищеца на длъжността, която е заемал преди уволнението и за осъждането му да заплати на работника обезщетение за времето, през което е останал без работа. Исковата молба е депозирана в рамките на двумесечния срок, визиран в чл. 358 ал. 1 т. 2 от КТ и броим от датата на връчване на уволнителния акт, предвид което подлежи на разглеждане. Всяка от страните е легитимирана да участва в процеса, поради което при извършената служебна проверка въззивният съд счита, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Относно правилността му Окръжният съд намира следното:

За да приеме, че ищцовите претенции са основателни, първоинстанционният съд е приел, че заповедите, с които на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е било прекратено трудовото му правоотношение поради това, не са в достатъчна степен мотивирани. Липсвали техни съществени реквизити по чл. 195 ал.1 от КТ, а именно посочване на нарушител, нарушението и кога е извършено, наказанието и законния текст, въз основа на който се налага. В тази връзка първоинстанционният съд е приел, че едва в рамките на образуваното съдебно производство работодателят мотивирал времето и мястото на извършването на дисциплинарното нарушение. Освен това работодателят не съобразил тежестта на извършеното нарушение и строгостта на наложената дисциплинарна санкция, които били несъответни. При тези съображения първостепенният съд е уважил главния иск за признаване незаконността на уволнението и за отмяна на уволнителния акт и като последица – уважаване на акцесорните претенции по чл. 344 ал. 1 т. 2 и т. 3 от КТ.

Така изложените съображения не се споделят от настоящата съдебна инстанция.

Предмет на образуваното против Д.Д.Г. дисциплинарно производство е извършеното от него дисциплинарно нарушение – неявяване на работа в течение на два последователни работни дни – на 13.10. и на 14.10.2016 г. За това конкретно нарушение на трудовата дисциплина са му били изисквани писмени обяснения и това е съставът на дисциплинарното нарушение, описан в Заповед № ***/ 07.11.2016 г. Със същата се налага наказание „дисциплинарно уволнение“ за това, че не се е явил на работа в течение на два последователни работни дни, което съставлява дисциплинарно нарушение по чл. 190 ал. 1 т. 2 от КТ. Заповедта съдържа всички предвидени от законодателя реквизити, включително посочване времето и мястото на извършване на конкретното нарушение на трудовата дисциплина, нарушителят, законовият текст, под който е подведено конкретното нарушение и наложената дисциплинарна санкция. Следователно изводите за немотивираност на заповедта за дисциплинарно уволнение са незаконосъобразно.

На 07.11.2016 г. на работника са били връчени едновременно три заповеди. С горецитираната заповед № ***/ 07.11.2016 г. му е било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и поради нейното действие трудовото му правоотношение с работодателя е било прекратено. Работодателят не е бил длъжен да издава други заповеди, с които нарочно да постановява прекратяване на трудовото му правоотношение, тъй като тези заповеди имат оповестителен характер. Действително, представената Заповед № **/ 07.11.2016 г. не съдържа необходимите реквизити относно извършването на нарушението, но фактът, че същата е с поставен по – малък номер не означава, че е била издадена първа, нито че е била връчена първа по ред. Процесуалният представител на ищеца е потвърдил пред въззивния съд, че всички заповеди са били връчени едновременно, следователно работодателят с издаването на трите заповеди: № **, № *** и № *** и трите от 07.11.2016 г., е целял настъпването на резултата – прекратяване на трудовото му правоотношение с работника поради дисциплинарното му уволнение. Следователно трите заповеди следва да бъдат разглеждани едновременно като издадени, за да доведат до целения от работодателя резултат. Именно поради тази причина съдържанието на заповед № ** се допълва от това на заповед № ***/ 012016 г. Разгледани в съвкупност тези две заповеди обявяват прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца на основание чл. 330 ал. 2 т. 6 от КТ, тъй като със заповед № ***/ 07.11.2016 г.

Първоинстанционният съд е обявил уволнението на ищеца за незаконно на формално основание, поради немотивираност на уволнителния акт. Предвид изложените съображения въззивната инстанция не споделя тези мотиви, поради което следва да разгледа, като втора инстанция по същество на спора, всички изложени от ищеца твърдения, водещи до незаконност на неговото уволнение.

Първите, посочени в исковата молба, твърдения, че не е получил екзеплряр от трудовия договор е длъжностна характеристика се опровергават от приложените такива, съдържащи подпис на Д.Д.Г. и неоспорени от него. Тези твърдения обаче не се намират и в пряка връзка с проведеното дисциплинарно производство.

Страните по делото не спорят, че ищецът е отправил до работодателя молба за разрешаване на два дни неплатен отпуск за 13 – ти и 14.10.2016 г. Разрешаването на отпуска е право, а не задължение на работодателя. За да може да ползва отпуск работникът е следвало да бъде сигурен, че такъв му е разрешен писмено от работодателя. „Липсата на писмено разрешение за ползване на отпуск означава, че неявяването на работа на ищцата представлява дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 190 ал. 1 т. 2 от КТ... Няма законова възможност за ползване на отпуск без писмено разрешение от работодателя, нито задължение на последния да уведомява работника или служителя за отказа си да разреши ползването на отпуск за определен период от време.“ – в този смисъл изрично Решение № 127 от 5.03.2007 г. на ВКС по гр. д. № 1102/2004 г., III г. о. Работникът/служителят може да започне ползването на отпуск само след достигането до него на изявление за разрешение на работодателя, изразено писмено, т.е. само след като е узнал за това, до когато той е длъжен да продължава да изпълнява задълженията си по трудовото правоотношение. В закона не е предвидено задължение за работодателя да уведомява работника/служителя за отказа си да удовлетвори искането му за ползване на платен отпуск. Неявяването на работа на работника/служителя в периода, за който е отправил до работодателя искане за отпуск, без такъв да му е бил разрешен по посочения начин, съставлява дисциплинарно нарушение, предвидено в чл. 187 ал. 1 т. 1 от КТ, за каквото може да се наложи и наказание дисциплинарно уволнение с оглед тежестта му, обстоятелствата, при които е извършено, и поведението на работника – вж. Решение № 812 от 27.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 198/2010 г., IV г. о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК.

Издалият и подписал заповедите за уволнение Б.А.Т. е разполагал с работодателска компетентност, включително да образува дисциплинарни производства против работници и служители и да им налага дисциплинарни наказания.

Твърденията за превратно упражняване на власт, тъй щото работодателят е изискал предварително справка относно заболяванията на ищеца и дали страда от такива, предпоставящи закрила по чл. 333 от КТ, са ирелевантни за предмета на спора, тъй като Д.Д.Г. е бил уволнен дисциплинарно за конкретно извършено от него нарушение на трудовата дисциплина.

При така изложените съображения Окръжният съд намира за неоснователни твърденията на ищеца за допуснати в дисциплинарното производство нарушения, които да водят до незаконосъобразност на уволнението му и до отмяна на уволнителния акт.

В мотивите си Районният съд е приел също така, че работодателят не е извършил необходимата по чл. 189 ал. 1 от КТ проверка относно характера и тежестта на наказанието, съобразени с тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. Тези мотиви не се споделят от настоящия съдебен състав. Самият законодател е предвидил, че за нарушение по чл. 190 ал.1 т. 2 от КТ - неявяване на работа в течение на два последователни работни дни може да се наложи най – тежката дисциплинарна санкция. Следователно конкретното нарушение е в достатъчна степен тежко, за да предопредели именно налагане на наказание „дисциплинарно уволнение“. Факт е, че такова наказание може да бъде наложено и за други нарушения на трудовата дисциплина, които работодателят е приел да са с по - висока от обичайната тежест, но в конкретния случай работодателят е съобразил както тежестта на нарушението и обстоятелствата, при които е извършено, така и поведението на работника, за което може да се съди от обясненията му, дадени по реда на чл. 193 ал. 1 от КТ. Въззивният съд намира, че наложеното дисциплинарно наказание отговаря на тежестта на извършеното нарушение, поради което правилно е било наложено.

При така изложените съображения въззивната инстанция намира предявения от Д.Д.Г. против „Т.*Г“ ЕООД главен иск за признаване незаконността на уволнението му и за отмяна на уволнителните заповеди за неоснователен, който поради тази причина следва да бъде отхвърлен. Като последица от произнасянето по този иск следва да бъдат отхвърлени и акцесорните претенции на ищеца за възстановяване на длъжността, която заема преди уволнението и за осъждане на работодателя да му заплати обезщетение за времето, през което е останал без работа. Първоинстанционното решение е постановено в обратен смисъл, поради което подлежи на цялостна отмяна, включително в частта на дължимата от ответника държавна такса и сторените от него разноски.

Съобразно изхода на спора на последния следва да бъдат присъдени претендираните съдебно – деловодни разноски за две съдебни инстанции. В първата инстанция е платено адвокатско възнаграждение в размер на 2 376 лв., което следва да бъде редуцирано от настоящия съдебен състав съобразно направеното възражение за прекомерност до размер от 700 лв. без ДДС. В настоящото производство са сторени 104 лв. разноски за платена държавна такса, които следва да бъдат присъдени на дружеството – работодател.

При така изложените съображения въззивната жалба, инициирала настоящото производство, е основателна.

Водим от горното и на основание чл. 271 и сл. от ГПК, ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА изцяло решение № 85/ **.07.2017 г. по гр. д. № 2/ 2017 г. по описа на РС гр. К., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от Д.Д.Г. ***, с ЕГН **********, против „Т.*Г“ ЕООД със седалище и адрес на управление гр. К., ул. „Г.Г." № **, с ЕИК *********, искове, както следва: за признаване незаконността на уволнението му и за отмяна на Заповед № **/07.11.2016 г., Заповед № ***/ 07.11.2016 г. и Заповед № ***/07.11.2016 г., издадени от работодателя, с които на Д.Д.Г. е било наложено наказание „дисциплинарно уволнение“ и е прекратено трудовото му правоотношение на основание чл. 330 ал. 2 т. 6 от КТ; за възстановяване на длъжността, която е заемал преди уволнението и за осъждане на „Т.*Г“ ЕООД със седалище и адрес на управление гр. К., ул. „Г.Г." № **, с ЕИК *********, да заплати на Д.Д.Г. ***, с ЕГН **********, сума в размер на 2 700 лв. /две хиляди и седемстотин лева/, представляваща обезщетение за оставането му без работа поради незаконното уволнение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04.01.2017 г. до окончателното му изплащане.

ОСЪЖДА Д.Д.Г. ***, с ЕГН **********, да заплати на „Т.*Г“ ЕООД със седалище и адрес на управление гр. К., ул. „Г.Г." № **, с ЕИК *********, сумата от 804 лв. /осемстотин и четири лева/, представляващи съдебно – деловодни разноски в две съдебни инстанции.

Решението подлежи на обжалване при условията на чл. 280 ал. 1 от ГПК в едномесечен срок от обявяването му на 13.11.2017 г. пред ВКС на РБ.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.