Р Е Ш Е Н И Е
№ 195
гр. Добрич, 24.11.2017 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в публично заседание на втори
ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АДРИАНА ПАНАЙОТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВА ИВАНОВА
ГЕОРГИ ПАВЛОВ
при участието на секретар БИЛСЕР МЕХМЕДОВА-ЮСУФ разгледа докладваното от СЪДИЯ ГЕОРГИ ПАВЛОВ в. т. д. № 243/2017 г. по описа на Добричкия окръжен
съд.
Въззивно
търговско дело № 243/2017 г. по описа на Добричкия окръжен съд е образувано по
въззивна жалба на „***“ ЕАД гр. София
срещу Решение № 83/16.06.2017 г. по гр. д. № 215/2016 г. по описа на Балчишкия
районен съд.
С
атакувания съдебен акт, първостепенният съд е отхвърлил предявените от „***“
ЕАД гр. София срещу Т.С.Г. искови
претенции с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК за установяване съществуването на вземания,
установени със заповед № 536/07.12.2012 г. за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от същата дата,
издадени по ч. гр. д. № 785/2012 г. на Балчишкия районен съд, както следва: 8
253.28 лв., представляваща главница по договор за заместване на длъжник от
трето лице по договор за кредит за текущо потребление от 17.11.2010 г. и
договор за поръчителство от 17.11.2010 г., ведно със законната лихва от датата
на подаването на заявлението – 30.11.2012 г. до окончателното изплащане на
сумата; 598.01 лв. представляваща договорна лихва за периода 29.06.2012 г. –
30.11.2012 г.; 118.05 лв., представляваща неустойка за периода 29.06.2012 г. –
30.11.2012 г.; 60.00 лв., представляваща неплатена такса. Първостепенният съд е отхвърли и предявените
от „***“ ЕАД гр. София срещу Т.С.Г.
искови претенции с правно основание с чл. 99, ал. 4 във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД
за плащане на горепосочените суми.
Недоволен
от така постановения съдебен акт, ищецът го обжалва с оплаквания за нарушение
на материалния закон и на съдопроизводствените правила, като претендира отмяна
на атакувания съдебен акт и решаване на правния спор от въззивната инстанция по
същество, която да уважи исковите претенции.
Въззиваемата
страна изразява становище за правилност и законосъобразност на атакувания
съдъбен акт, като моли за неговото потвърждаване от въззивната инстанция.
ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, на
осн. чл. 258 и сл. ГПК, като прецени доказателствата по делото и доводите на
страните, приема за установена следната ФАКТИЧЕСКА
ОБСТАНОВКА:
Безспорно
установено е по делото, че на 25.02.2008 г. между „***“ ЕАД гр. София от една
страна като кредитор и Р.Г.Г. от друга страна като кредитополучател е сключен
Договор за кредит за текущо потребление, по силата на който банката е предоставила на
кредитополучателя парична сума в размер на 10 000.00 лв., която
кредитополучателят се е задължил да ползва съобразно уговореното и да я върне
след изтичането на срока – чл. 1 от Договора. Срокът за издължаване на кредита
е 120 месеца, считано от датата на усвояването му – чл. 2 от Договора.
Кредитът
е обезпечен с поръчителство от страна на Т.С.Г. - чл. 9 от Договора.
Банката
е изпълнила своето задължение да предостави уговорената заемна сума, като на 25.02.2008 г. е превела по разплащателната
сметка на Г. в сума в размер на 10 000.00 лв. Паричните средства са усвоени от
кредитополучателя Г. на 25.02.2008 г. В тази насока са доказателствата по
делото, в т. ч. и заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза.
На 03.01.2010
г. кредитополучателят Р.Г.е починала, като видно от удостоверение за наследници
изх. № 462/27.09.2010 г., изд. от Община Балчик, е оставила за наследници по закон
следните лица: Г.К.С.– дъщеря, М.К.Д.– дъщеря и С.К.М.– дъщеря.
На
04.11.2010 г. наследникът Г.К.С.е подала до банката молба с искане да замести в
дълг своя наследодател.
На 17.11.2010 г. между „***“ ЕАД гр. София от една страна като
„кредитор“ и Г.К.С.от друга страна като „нов длъжник“ е сключен договор за
заместване на длъжник от трето лице по договор за кредит за текущо потребление 11/15172543
от 25.02.2008 г. , по силата на който Г.К.С.поема задълженията на наследодателя
си Р.Г., произтичащи от договора за кредит за текущо потребление – чл. 2.2. от
Договора. Към датата на сключването на договора, остатъкът от дълга възлиза на
сумата от 9 135.28 лв. Срокът на издължаване на кредита се променя на 96
месеца, считано от датата на подписването на договора – чл. 3.2. от Договора,
като се определя крайна падежна дата на окончателно издължаване17.11.2018 г. –
чл. 3.3. от Договора. Договорен е нов гратисен период по главницата за срок от
шест месеца. Лихвеният процент по кредита е в размер на 14.95 % към датата на
сключване на договора – чл. 4 от Договора. Запазва се приетото по основния
договор обезпечение – поръчителство на Т.С.Г. – чл. 5 от Договора.
На
17.11.2010 г. между „***“ ЕАД гр. София от
една страна като кредитор и Т.С.Г. от друга страна като поръчител е сключен
договор за поръчителство, по силата на
който поръчителят обезпечава изпълнението на задълженията на длъжника С.,
произтичащи от договора за текущо потребление.
С оглед
неизпълнение на задълженията на длъжника С. е настъпила предсрочната
изискуемост на дълга, като банката е уведомила длъжника за това обстоятелство с
писмо с обратна разписка, получено от длъжника на 22.10.2012 г.
„***“ ЕАД гр. София е подала до Районен съд –
Балчик заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК рег. №
5106/30.11.2012 г. срещу длъжниците Г.К.С.( кредитополучател ) и Т.С.Г. (
поръчител ) за сумата от 8 253.28 лв., представляваща главница за периода
17.11.2010 г. – 30.11.2012 г.; 598.01 лв.,
представляваща договорна лихва за периода 29.06.2012 г. – 30.11.2012
г.; 118.50 лв., представляваща
наказателна лихва за периода 29.06.2012 г. – 30.11.2012 г. и 60.00 лв.,
представляваща неплатена заемна такса. Банката претендира присъждане на
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението,
както и разноски по делото в размер на сумата от 180.59 лв. и юрисконсултско
възнаграждение в размер на сумата от 410.88 лв. В т. 12 от заявлението, като
документи от които произтича вземането са посочени договор за заместване на
длъжник от трето лице по договор за кредит за текущо потребление от 17.11.2010
г., договор за поръчителство от 17.11.2010 г., извлечение от счетоводните
книги, с което се установява вземането на банката поради предсрочната
изискуемост на дълга. В т. 14 от
заявлението е посочено, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на
основание т. 19.2 от Общите условия към договора за кредит.
По
повод подаденото от банката заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК, в Районен съд – Балчик е образувано ч. гр. д. № 785 по описа за
В
закрито съдебно заседание по ч. гр. д. № 785/2012 г., проведено на 07.12.2012
г., Районен съд – Балчик е издал Заповед
№ 536/07.12.2012 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 ГПК, по силата на която е разпоредил длъжниците Г.К.С.и Т.С.Г. да заплатят солидарно на
кредитора „***“ ЕАД следните суми: 8 253.28 лв., представляваща главница по
договор за заместване на длъжник от трето лице по договор за текущо потребление
от 17.11.2010 г. и договор за поръчителство от 17.11.2010 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението – 30.11.2012 г. - до окончателното изплащане на сумата; 598.01
лв., представляваща договорна лихва за
периода 29.06.2012 г. – 30.11.2012 г.;
118.50 лв., представляваща наказателна лихва за периода 29.06.2012 г. –
30.11.2012 г.; 60.00 лв., представляваща неплатена заемна такса; разноски по
делото в размер на сумата от 180.59 лв. и юрисконсултско възнаграждение в
размер на сумата от 410.88 лв.
Видно
от доказателствата по ч. гр. д. № 785/2012 г. по описа на РС – Балчик – покани
за доброволно изпълнение до Г.К.С.и Т.С.Г. – частен съдебен изпълнител Слави
Сербезов, рег. № 739 на КЧСИ, район на действие ОС – Добрич, е връчил на
длъжниците покани за доброволно изпълнение по изп. дело № 20157390400390. По
делото липсват доказателства за датата, на която е връчена поканата за
доброволно изпълнение на длъжника Г.К.С.. Поканата за доброволно изпълнение е
връчена на длъжника Т.С.Г. на 19.11.2015 г.
Длъжникът
Т.С.Г. е подала възражение на основание чл. 414 ГПК на 27.11.2015 г. ( датата
на пощенското клеймо ), регистрирано в регистратурата на РС – Балчик на
02.12.2015 г.
Длъжникът
Т.С.Г. е подала и частна жалба на основание чл. 419 ГПК срещу разпореждането за
незабавно изпълнение рег. № 3768/07.12.2015 г., с дата на пощенското клеймо
03.12.2015 г. По повод подадената от длъжника частна жалба по чл. 419 ГПК, в
Окръжен съд – Добрич е образувано в. ч. гр. д. № 10 по описа за
С
определение № 543/04.12.2015 г. по ч. гр. д. № 785/2012 г. и на основание чл.
415 ГПК, РС – Балчик е указал на кредитора, че може да предяви иск срещу
възразилия длъжник относно вземането си в едномесечен срок, като довнесе
дължимата държавна такса.
Съобщението
е връчено на кредитора на 11.12.2015 г.
От
доказателствата по делото – молба рег. № 106/12.01.2016 г., с дата на
пощенското клеймо 11.01.2016 г. от „*** **“ ЕАД
- се установява, че по силата на
договор за покупко-продажба на вземания ( цесия ) от 13.02.2013 г. , сключен
между „***“ ЕАД ( цедент ) и „*** **“
ЕАД ( цесионер ), „*** **“ ЕАД е
придобила процесното вземане срещу длъжниците Г.К.С.и Т.С.Г., заедно с всичките
му привилегии, обезпечения и принадлежности.
В
качеството си на частен правоприемник, цесионерът предявява пред РС – Варна
срещу възразилия длъжник Т.С.Г. при условията на евентуалност следните искови
претенции: иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК за установяване съществуването на вземания,
установени със заповед № 536/07.12.2012 г. за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от същата дата,
издадени по ч. гр. д. № 785/2012 г. на Балчишкия районен съд, както следва: 8
253.28 лв., представляваща главница по договор за заместване на длъжник от
трето лице по договор за кредит за текущо потребление от 17.11.2010 г. и договор
за поръчителство от 17.11.2010 г., ведно със законната лихва от датата на
подаването на заявлението – 30.11.2012 г. до окончателното изплащане на сумата;
598.01 лв. представляваща договорна лихва за периода 29.06.2012 г. – 30.11.2012
г.; 118.05 лв., представляваща неустойка за периода 29.06.2012 г. – 30.11.2012
г.; 60.00 лв., представляваща неплатена такса и иск с правно основание с чл.
99, ал. 4 във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за плащане на горепосочените суми.
Цедентът
изрично е упълномощил цесионера да уведоми съгласно изискванията на чл. 99, ал.
3 ЗЗД длъжниците за прехвърлянето на вземанията. Цесионерът е изпратил от името
на цедента уведомително писмо до Т.С.Г., получено от длъжника на посочения от
нея адрес на 18.04.2013 г. Към молбата са приложени две споразумения,
сключени на 17.05.2013 г. и на
13.01.2014 г. между цесионера и длъжниците за изменение за условията на
погасяване на дълга. Цесионерът представя доказателства за предявяване на иск
срещу възразилия длъжник относно вземането си в законоустановения срок пред РС
– Варна.
РС –
Варна по повод предявените искови претенции на цесионера срещу длъжника е
образувал гр. д. № 238 по описа за
С
определение № 5192/11.05.2016 г. по гр. д. № 238/2016 г. РС – Варна, на
основание чл. 119, ал. 3 ГПК е прекратил производството по делото и го е
изпратил по подсъдност на РС – Балчик. РС – Балчик е образувал делото като гр.
дело № 215 по описа за
В
съдебно заседание, проведено на 02.11.2017 г. пред въззивната инстанция, „***“
ЕАД гр. София, чрез своя процесуален
представител прави признание на факта на извършено от главния длъжник в хода на
съдопроизводствените действия. Видно от представеното пред въззивната инстанция
удостоверение изх. № 445/02.11.2017 г. от „***“ ЕАД гр. София, задължението на Г.К.С., обезпечено с поръчителство от Т.С.Г.
е в размер на сумата от 4 216.83 лв., от които 3 349.01 лв. –
непогасена главница; 45.58 лв. – законова лихва и 822.23 лв. – разноски по
образуване на изпълнително производство.
При
така установената фактическа обстановка се налагат следните ПРАВНИ ИЗВОДИ:
Относно главния установителен иск по чл. 415 във вр. с чл. 422 ГПК:
Въззивната
жалба е редовна по смисъла на чл. 267, ал. 1 ГПК, подадена е в срок от надлежна
страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Правомощията
на въззивния съд съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК са да се произнесе
служебно по валидността и допустимостта на обжалваното в цялост
първоинстанционно решение, а по останалите въпроси – ограничително от
посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на
решението.
Постановеното
решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките
на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, издадено е в
писмена форма, подписано от съдебния състав, волята на съда е изразена ясно и
разбираемо.
Атакуваният
съдебен акт в частта относно главния установителен иск по чл. 422 ГПК е НЕДОПУСТИМ, тъй като не са налице положителните процесуални предпоставки във
връзка със съществуването и упражняването на правото на иск при постановяване
на съдебното решение.
Съображенията
на въззивната инстанция са следните:
Искът
по чл. 415 във вр. с чл. 422 ГПК е
положителен установителен иск. Целта е да се установи със сила на пресъдено
нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената
заповед за изпълнение.
В
производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването на
вземането по издадената заповед за изпълнение се установява към момента на
приключване на съдебното дирене в исковия процес – т. 9 от ТР – 4 – 2014 –
ОСГТК.
В т. 10б от ТР – 4 – 2014 – ОСГТК е прието, че в хипотезата на частно
правоприемство на страната на заявителя, основано на договор за цесия,
настъпило след издаване на заповедта за изпълнение, легитимиран да предяви иска
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е цесионерът при спазване на срока по чл. 415,
ал. 1 ГПК.
Производството по чл. 422 ГПК е
продължение неа заповедното производство и в него се проверява възникнало ли е
изпълнителното основание. В случай, че вземането произтича от банкова сделка,
за която т. 4г от ТР – 4 - 2014 – ОСГТК изисква специално качество на кредитора
към момента на подаване на заявлението, това ограничение в специалното качество
на кредитора следва да се приложи и в хода на исковото производство по чл. 422
ГПК, когато заявителят е цедирал вземането преди стабилизиране на заповедта за незабавно
изпълнение и и издадения въз основа на нея изпълнителен лист. Новият кредитор
няма специалното качество на банка и не може да се ползва от този ред,
осигуряващ пряко принудително изпълнение спрямо длъжника. В хипотезите при прехвърляне
на вземането след подадено заявление от кредитор – банка на друг кредитор,
легитимиран да предяви иска по чл. 422 ГПК е само цедентът.
Когато заповедта за изпълнение е
издадена на банка на основание чл. 417, т. 2 ГПК, при частно правоприемство на
заявителя, основано на договор за цесия, настъпило след издаване на заповедта
за изпълнение , цесионерът, който
няма качеството „банка“, не е легитимиран да предяви иск за установяване на
вземането по реда на чл. 422, ал. 1 ЗЗД – р. 1 – 2017 – II ТО.
С оглед изложеното, ищецът „***“
ЕАД гр. София не е активно легитимиран
да предяви иска за установяване съществуването на вземането. Обжалваното
решение в частта относно главния установителен иск по чл. 422 ГПК, като
постановено по процесуално недопустим иск следва да се обезсили, а производството
по делото да се прекрати – чл. 270, ал. 3, пр. 1 ГПК.
Относно евентуалния осъдителен иск по чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 99 ЗЗД:
След
като Съдът прекрати производството по главния иск с правно основание чл. 422
ГПК, дължи разглеждане на евентуалния иск с правно
основание чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 99 ЗЗД с обсъждане на доказателствата и
на доводите на страните по тях.
В
процесния казус, съвкупният анализ на доказателствата по делото обосновава извода
за наличието на облигационно отношение
по договор за банков кредит по см. на чл. 430 и сл. ТЗ, сключен на
25.02.2008 г. между „***“ ЕАД от една страна като кредитор и Р.Г.Й. ( наследодател на главния длъжник Г.К.С.) от
друга страна като заемател, по силата на което банката се е задължила да
отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят
се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след
изтичането на срока.
Договорът
за банков кредит е абсолютна търговска, изключителна банкова активна сделка –
чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ във вр. с чл. 2, ал. 1 ЗКИ.
Процесният договор за банков кредит попада под
приложното поле на Закона защита на потребителите - кредитополучателят отговоря
на дефиницията за „потребител” по смисъла на параграф 13, т.1 от ДР на ЗЗП;
банката – на дефиницията за „търговец” по смисъла на параграф 13, т. 2 от ДР на
ЗПП; договорът има за предмет предоставяне на финансова услуга, свързана с
дейността на кредитна институция по смисъла на параграф 13, т. 12 от ДР на ЗЗП;
липсва предвиденото в този закон основание за неприложимост.
Договор
за банков кредит попада и под приложното поле на действащия към датата на
сключването му Закон за потребителския кредит ( обн. ДВ, бр. 53 от 30.06.2006
г., в сила от 01.10.2006 г., отм., бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от
12.05.2010 г. ) – чл. 3 ЗПК ( отм. ). Съгласно чл. 4 ЗПК ( отм. ) договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено
или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение на
плащане. Кредитополучателят има качеството на „потребител“ по смисъла на чл. 5,
ал. 1 ЗПК ( отм. ) – физическо лице, което при сключването на договор за
потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност, а банката -
„кредитор“ по смисъла на чл. 5, ал. 3 ЗПК ( отм. ) – юридическо лице,
което предоставя потребителски кредит в рамките на своята търговска дейност.
Съгласно
практиката на Съда на Европейския съюз, националният съд е длъжен служебно да
разгледа неравноправния характер на договорна клауза – Решение на Съда (
четвърти състав ) от 04.09.2009 г. по дело С – 243/08 и Решение на Съда ( първи
състав ) от 03.06.2010 г. по дело С – 484/08.
Съгласно
чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако
са уговорени индивидуално. Клаузи, които не са уговорени индивидуално, са
дефинирани в чл. 146, ал. 2 ЗЗП – клаузи, изготвени предварително, при които
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им и е посочен
пример за такива клаузи при договорите, сключвани при общи условия, като
изброяването не е изчерпателно.
Съгласно
чл. 143 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, при определени хипотези, регламентирани в цитираната
правна норма, като: т. 9 – при налагане
на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се
запознае преди сключването на договора; т. 10 – при предвидена възможност на
търговеца да променя едностранно условията по договора въз основа на
непредвидено в него основание; т. 11 – при възможност на търговеца да променя
едностранно без основание характеристиките на стоката или услугата; т. 12 – при
предвиждане цената да се определя при получаването на стоката или услугата или
при предоставено право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без
потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената,
уговорена при сключване на договора.
В чл.
144 ЗЗП са посочени изключенията, при които определени хипотези, регламентиращи
неравноправни клаузи в договори с потребители, визирани в чл. 143 ЗЗП, са
неприложими. Така според чл. 144, ал. 3 ЗЗП нормите на чл. 143, т. 7, 10 и 12
не се прилагат спрямо сделки с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки
или услуги, чиято цена е свързана с
колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент
на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на
финансовите услуги.
От
гореизложеното се налага извода, че за да е нищожна като неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, тя следва да не е уговорена индивидуално и да
осъществява някой от фактическите състави на чл. 143 ЗЗП, като същевременно не
попада в някое от изключенията на чл. 144 ЗЗП.
Систематическото
тълкуване на разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 ЗЗП и анализът на релевантната
съдебна практика на ВКС – р. 77 -
При
служебно извършената експертиза, Съдът констатира, че договорът за банков
кредит не съдържа неравноправни по своя характер клаузи по смисъла на чл. 143 –
148 ЗПП и отговаря на условията за действителност, визирани в чл. 6, чл. 7, т.
4 – 14, чл. 8, ал. 1, чл. 9, ал. 1 и чл.
10 ЗПК ( отм. ).
След
смъртта на кредитополучателя Р.Г.Й., починала на 03.01.2010 г., наследникът й Г.К.С.е
На 04.11.2010 г. наследникът Г.К.С.е подала на 04.11.2010 г. молба до банката с искане да замести в дълг своя наследодател. На
17.11.2010 г. между банката и Г.К.С.е сключен договор, именуван
от страните „договор за заместване на длъжник от трето лице по договор за кредит
за текущо потребление 11/15172543 от 25.02.2008 г.“.
Заместването
в дълг е договор, по силата на който едно задължение се поема от трето лице, а
старият длъжник се освобождава – чл. 102 ЗЗД. Заместването в дълг запазва
идентичността на съдържанието на правоотношението между стария длъжник и
кредитора. Предпоставка за действителността на договора е наличието на
действителен стар дълг. Най-важната последица от заместването в дълг е, че
задължението преминава върху новия длъжник. Кредиторът може да иска вземането
си само от новия длъжник.
В разглеждания случай не сме изправени пред хипотезата на заместване в дълг по
чл. 102 ЗЗД. Заместването в дълг
предполага наличието на действително правоотношение – страни, предмет,
основание. Кредитополучателят Р.Г.е загубила своята правосубектност от датата
на смъртта си. С настъпването на смъртта й се открива възможността за нейните
наследници да придобият правата и
задълженията, които я е имала и които не се погасяват със смъртта й – чл. 1 ЗН.
Искането на наследника Г.К.С.от 04.11.2010 г. за поемане задълженията на
наследодателя си и сключването на договор между банката и наследника от
17.11.2010 г. относно изпълнението на задълженията, произтичащи от договора за
банков кредит, визиращ признание на дължимите на банката суми и наличието на
отстъпки от страна на банката, следва да се квалифицират като спогодба по
смисъла на чл. 365 ЗЗД. В резултат на спогодбата от 17.11.2010 г. между банката
и Г.К.С.е възникнало облигационно отношение по договор за банков кредит, по
силата на което наследникът поема
задълженията на наследодателя си, произтичащи от договора за кредит за текущо
потребление. На същата дата - 17.11.2010 г. - между банката и Т.С.Г. е сключен договор за
поръчителство, по силата на който
поръчителят обезпечава изпълнението на задълженията на длъжника С., произтичащи
от договора за текущо потребление.
В
разглеждания случай, с оглед неизпълнение на задълженията на длъжника С. е
настъпила предсрочната изискуемост на дълга, считано от 22.10.2012 г. – датата
на която длъжникът е получил уведомлението от банката. В рамките на
преклузивния шестмесечен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, на 30.11.2012 г. банката е подала до Районен съд – Балчик
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу длъжниците Г.К.С.(
кредитополучател ) и Т.С.Г. ( поръчител ) за дължимите суми по кредитното
правовоотношение. Заявлението е уважено, като РС – Балчик е издал Заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, по
силата на която е разпоредил длъжниците Г.К.С.и
Т.С.Г. да заплатят солидарно на кредитора „***“ ЕАД съответните суми.
По силата на договор за покупко-продажба на
вземания ( цесия ) от 13.02.2013 г. , сключен между „***“ ЕАД ( цедент ) и „*** **“ ЕАД ( цесионер ), „*** БЪЛГАРИЯ“ ЕАД е придобила процесното вземане
срещу длъжниците Г.К.С.и Т.С.Г., заедно с всичките му привилегии, обезпечения и
принадлежности. Цедентът изрично е упълномощил цесионера да уведоми съгласно
изискванията на чл. 99, ал. 3 ЗЗД длъжниците за прехвърлянето на вземанията.
Цесионерът е изпратил от името на цедента уведомително писмо до поръчителя Т.С.Г.,
получено от длъжника на посочения от нея адрес на 18.04.2013 г.
На
17.05.2013 г. и на 13.01.2014 г. между цесионера и главния длъжник и поръчителя
са сключени споразумения за изменение за условията на погасяване на дълга.
Към
датата на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция –
02.11.2017 г. - задължението на Г.К.С.,
обезпечено с поръчителство от Т.С.Г., с оглед извършено частично плащане от
страна на главния длъжник е в размер на
сумата от 4 216.83 лв., от които 3 349.01 лв. – непогасена главница; 45.58 лв.
– законова лихва и 822.23 лв. – разноски по образуване на изпълнително
производство. С частичното плащане от страна на главния длъжник е погасено и
задължението на поръчителя за съответната част от дълга.
От
гореизложеното се налага извода за наличие на облигационно отношение между *** **“
ЕАД Г.К.С., обезпечено с поръчителство от Т.С.Г., възникнало по силата на договор
за покупко-продажба на вземания ( цесия ) от 13.02.2013 г. Цесията е
действителна и породила правно действие както между цедента и цесионера, така и
по отношение на длъжниците по цедирания дълг. По делото не се установиха факти,
обуславящи преклудирането отговорността на поръчителя по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. В случая, след настъпването на предсрочната
изискуемост и надлежното уведомяване на главния длъжник за този юридически
факт, кредиторът е предявил иск срещу длъжника в рамките на шестмесечния срок. Съгласно
разпоредбата на чл. 141, ал. 1 ЗЗД поръчителят е солидарно отговорен с главния
длъжник към цесионера за изпълнението на задълженията, произтичащи от
прехвърленото вземане в размер, установен по делото пред въззивната инстанция.
Поръчителят
като солидарен длъжник следва да бъде осъден да заплати на кредитора следните
суми: 3 349.01 лв. – непогасена главница и 45.58 лв. – законова лихва.
С оглед
изложените съображения, въззивната инстанция следва да отмени атакувания
съдебен акт в частта относно осъдителния иск по чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 99
ЗЗД, като осъди ответника да заплати на ищеца следните суми: 3 349.01 лв. –
непогасена главница и 45.58 лв. – законова лихва. В останалата част, за
разликата от 3 349.01 лв. до 8 253.28 лв., представляваща неплатена
главница и за разликата от 45.58 лв. до 598.01 лв., представляваща неплатена
договорна лихва, както и сумата от 118.05 лв., представляваща неустойка, както
и за сумата от 60.00 лв., атакуваният
съдебен акт следва да се потвърди.
На осн.
чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да се присъдят и сторените разноски пред
двете инстанции, както следва: 599.55 лв. разноски и 300.00 лв. юрисконсултско
възнаграждение пред първа инстанция и 149.78 лв. разноски и 250.00 лв.
юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция.
Воден
от гореизложеното, ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД
Р Е
Ш И:
ОБЕЗСИЛВА Решение
№ 83/16.06.2017 г. по гр. д. № 215/2016 г. по описа на Балчишкия районен съд в
частта в която е отхвърлил предявените от „***“ ЕАД гр. ***, ет. 2, ЕИК ***, срещу Т.С.Г. ЕГН **********
с пост. и наст. адрес ***, искови претенции с правно основание чл. 422 във вр.
с чл. 415 ГПК за установяване
съществуването на вземания, установени със заповед № 536/07.12.2012 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист от същата дата, издадени по ч. гр. д. № 785/2012 г. на
Балчишкия районен съд, както следва: 8 253.28 лв., представляваща главница по
договор за заместване на длъжник от трето лице по договор за кредит за текущо
потребление от 17.11.2010 г. и договор за поръчителство от 17.11.2010 г., ведно
със законната лихва от датата на подаването на заявлението – 30.11.2012 г. до
окончателното изплащане на сумата; 598.01 лв. представляваща договорна лихва за
периода 29.06.2012 г. – 30.11.2012 г.; 118.05 лв., представляваща неустойка за
периода 29.06.2012 г. – 30.11.2012 г.; 60.00 лв., представляваща неплатена
такса
ПРЕКРАТЯВА производството
по гр. д. № 215/2016 г. по описа на Районен съд – Балчик и по в. т. д. №
243/2017 г. по описа на Окръжен съд – Добрич в частта относно установителните
искове по чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК.
ОТМЕНЯ Решение № 83/16.06.2017 г. по гр. д. № 215/2016 г. по
описа на Балчишкия районен съд в частта, в която са отхвърлени предявените от „***“
ЕАД гр. ***, ет. 2, ЕИК ***, срещу Т.С.Г.
ЕГН ********** с пост. и наст. адрес *** искови
претенции с правно основание с чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 99 ЗЗД за плащане на главницата в частта
до 3 349.01 лв. и за плащане на договорна лихва в частта до 45.58 лв.,
като вместо нето ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Т.С.Г.
ЕГН ********** с пост. и наст. адрес *** да заплати „***“ ЕАД гр. ***, ет. 2, ЕИК ***, солидарно с главния
длъжник Г.К.С.ЕГН ********** с наст. и пост. адрес ***, следните суми: 3 349.01
лв., представляваща главница и 45.58 лв., представляваща договорна лихва.
ПОТВЪРЖАДАВА Решение № 83/16.06.2017 г. по гр. д. № 215/2016 г. по описа на Балчишкия
районен съд в останалата част.
ОСЪЖДА Т.С.Г.
ЕГН ********** с пост. и наст. адрес *** да заплати „***“ ЕАД гр. ***, ет. 2, ЕИК ***, сумите от 599.55 лв. разноски и 300.00 лв. юрисконсултско
възнаграждение пред първа инстанция и 149.78 лв. разноски и 250.00 лв.
юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО НЕ ПОДЛЕЖИ НА ОБЖАЛВАНЕ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.