Р Е Ш Е Н И Е

№ 329 11.12.2017 год. гр.****

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

****кият окръжен съд гражданско отделение

На втори октомври 2017 год.

В открито заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЯКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЖЕЧЕВА

ЖЕЧКА МАРГЕНОВА

Секретар:Павлина Пенева

като разгледа докладваното от председателя

въззивно гражданско дело № 409 по описа за 2017 год.

за да се произнесе съобрази следното:

Производството по делото е образувано по реда на глава ХХ от ГПК въз основа на жалба рег.№2576/18.07.2017 год.,подадена от “****“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление с.****, община ****, област ****,К.К. “****“, складова база, представлявано от изп. директор „****“ АД , ЕИК ****,чрез С.Л.Г.срещу решение №91/23.06.2017 год. по гр.д.№ 195/2016 год. на Районен съд,гр.****,с което дружеството е осъдено да заплати на Д.И.Д., ЕГН **********,*** сумите: 1./ 9331.39 лв. - главница, представляваща чиста сума за получаване, след спадане на дължимите лични осигурителни вноски и данък по ЗДДФЛ по трудов договор от 02.11.2011 год. и допълнително споразумение към него от 20.05.2013год., ведно със законната лихва ,считано от 04.05.2016 год. до окончателното изплащане;2./1887.87 лв. -лихва забава за периода от 28.04.2014 год. до 04.05.2016 год.;3./1133.07 лв.-съдебно –деловодни разноски,както и по бюджетната сметка на БРС сумата в размер на 448.77 лв., представляваща ДТ по предявените и уважени искове.

С доводи,че обжалвания съдебен акт е постановен в отклонение от материалния и процесуалния закон и е необоснован се настоява за отмяната му,като въззивният съд постанови нов по съществото на спора за цялостно отхвърляне на исковата претенция и присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски за две съдебни инстанции.

В отклонение от правилото на чл. 133 от ГПК и задължителната за съдилищата практика на ВКС по чл. 290 от ГПК,първоинстанционният съд счел,че преклузията обхваща правните и фактическите доводи на ответника срещу иска.БРС неправилно очертал предмета на спора,направил грешен извод за тежестта на доказване,неанализирал всички правнозначими за спора факти и не обсъдил всички събрани доказателства.Спорът по делото не касаел трудовото възнаграждение ,изплащано на ищеца за работата му като юрисконсулт по трудовия договор от 02.11.2011 год.,а дължимостта на суми по допълнителното споразумение между страните от дата 20.05.2013 год.Съдът не установил за какво е паричното задължение по споразумението ,а именно дали е уговорено изменение на начина,по който занапред ще се определя основното възнаграждение по трудовия договор –от повременно заплащане на труда към заплащане на труда според изработеното,или е договорено допълнително възнаграждение към основното такова,както и какъв е предметния обхват на споразумението относно юрисконсултски възнаграждения-по съдебни дела или и по изпълнителни дела.Вземането не било изискуемо ,в която и да е от хипотезите поради липса на договорена трудова норма и механизъм за нейното определяне според изискванията на чл. 247 ал.2 от КТ и чл. 5 ал.1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/, поради недоказване ,че са били изпълнени условията,предвидени от страните за изплащане на допълнителното възнаграждение с правно основание чл. 6 ал.1 и чл. 13 ал.1 от НСОРЗ,респ.че правопораждащият юридически факт за вземането по допълнителното споразумение е възникнал по време на действието на трудовото правоотношение,прекратено на дата 17.04.2014 год.Неправилна била преценката на районния съд за доказателствената стойност на представените от ищеца писмени документи относно правнорелевантните факти,размера на юрисконсултско възнаграждение не можело да бъде определен от вещо лице,а точното зачитане на констатациите на вещото лице,изготвило съдебно-счетоводната експертиза водело до извод за извършени от ответника плащания не на трудово възнаграждение,а на хонорари по граждански договор.Неоснователността на претенцията за неизплатени възнаграждения обуславяла извод за неоснователност на претенцията за суми ,съставляващи обезщетение за забава.Вън от горното при непосочване от ищеца , кога е настъпила изискуемостта на всяко едно от вземането му и в кой месец ответника е следвало да ги начисли във ведомост, абсолютно неясно било защо съдът е възприел дата 28.04.2014 год. за начална на забавата.

При данни,че постановеното неизгодно за въззивника решение му е връчено на дата 03.07.2017 год., жалба рег.№2576/18.07.2017 год. ,изпратена по пощата на дата 14.07.2017 год. е подадена в срока по чл. 259 ал.1 от ГПК ,във връзка с чл. 62 ал.2 и е процесуално допустима.

Въззиваемата страна Д.И.Д. счита жалбата за неоснователна и настоява да не бъде уважавана,което свое становище е изразила в подаден в срока и по реда на чл. 263 ал.1 от ГПК отговор рег.№ 2997/22.08.2017 год.Даденото от БРС разрешение по спора били съобразено с процесуалното поведение на ответника,който не е оспорил съществуването на твърдяните факти и истинността на представените документи,не е направил правопогасяващи възражения ,не е оспорил действителността на трудовия договор и не бил поискал събиране на доказателства.Договореността между страните касаела юрисконсултските възнаграждения за процесуално представителство по граждански и изпълнителни дела,присъждани на общо основание от съдилищата и съдебните изпълнители по реда на чл. 78 ал.8 от ГПК.Изискуемостта на вземанията му следвала от извършени от него уведомявания на дружеството “****“АД,изпълнителен директор на дружеството-негов работодател ,от постъпващите от съда на седалището и адреса на управление на дружеството уведомявания за резултатите по търговски и граждански спорове,както и от данните,че счетоводството на ответника е заплащало дължимите авансови такси в изпълнителните производства.Правноирелевантно било и прекратяването на трудовото правоотношение на дата 17.04.2017 год., тъй като след тази дати ищецът се вписал като адвокат и продължил воденето на делата именно в това си качество,без да получава възнаграждение поради наличието на уговорката по допълнителното споразумение от дата 20.05.2013 год.Заключението на вещото лице не било оспорено от ответника,а издавани от дружеството документи не сочели на наличието на граждански договор между страните,тъй като уреждали заплащането на дължимите от работодателя осигуровки.

От събраните по делото доказателства,поотделно и в тяхната съвкупност,съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Решението е постановено по предявен иск по чл. 128 т.2 от КТ и обусловен от изхода му такъв по чл. 86 от ЗЗД.

При служебната проверка на решението съдът не установи порок, който да го определя като недопустим или нищожен акт. Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав,в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност ,поради което е валидно.Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването правото на иск при постановяване на съдебното решение,обуславя неговата допустимост.

Пред въззивната инстанция не са посочени нови факти и не са представени нови доказателства.С въззивната жалба се оспорват фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд,формирани по въпросите относно характера на претендираното парично вземане и неговата изискуемост,като несъответни на събраните доказателства и направени в отклонения на предвижданията на трудовото законодателство.

Претенцията е осъдителна по чл.128 т.2 от КТ на работник срещу работодател за сума представляваща остатък от неизплатено дължимо трудово възнаграждение ,уговорено като допълнително за осъществявано от работника-юрисконсулт процесуално представителство по заведени от и срещу дружеството-работодател съдебни дела в размерите на присъждането им по реда на чл. 78 ал.8 от ГПК. В чл. 128 КТ е установено по императивен начин основното задължение на работодателя да изплаща на работника (служителя) уговореното в трудовия договор възнаграждение като насрещна престация за предоставената и използвана работна сила на служителя. При предявен иск по чл. 128 КТ в тежест на работника (служителя) е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение действително е било уговорено с работодателя, и че е престирал реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено.

Не е спорно между страните,че ищецът е работил като юрисконсулт по основен трудов договор,сключен с „****“ АД,като работодателят е мажоритарен собственик и изпълнителен директор на “****“ АД .Ищецът е сключил и договор за допълнителен труд при друг работодател (за външно съвместителство) на основание чл.111 от КТ,във връзка с чл. 68 ал.1 т.2 от КТ, под № 678 от дата 02.11.2011 год.,по силата на който е заемал длъжността “юрисконсулт“ в “****“ АД ,с място на работа –управлението на дружеството, на непълно работно време по 4 часа,с основно месечно трудово възнаграждение от 200 лв. и със срок-до завършване на определената работа.

На дата 20.05.2013 год. между страните в изрично посоченото им качество на работодател и работник е било подписано допълнително споразумение с изрично посочване,че е такова към трудовия договор от 02.11.2011 год.,съгласно което ,във връзка с извършените процесуални представителства от страна на работника по заведени съдебни дела,по които страна е работодателят,на работника ще бъдат изплащани присъдените от съда юрисконсултски възнаграждения.Уговорено е изплащането да става след представяне на доказателства за присъдения от съда размер и за влизане в сила на съдебния акт или че насрещната страна е заплатила по сметка на работодателя дължимото възнаграждение с искане за извънсъдебното уреждане на спора.Действието на споразумението се разпростира и относно воденото от работника т.д.№ 2708/2012 год. на ВОС и изп.д.№ 2012***0400259 на ЧСИ ***,с район на действие ДОС.Работникът се е съгласил,че при изплащане на юрисконсултските възнаграждения,дължимите от работодателя осигуровки ,ще останат за негова сметка.

Със заповед 40/17.04.2014 год. на изпълнителния директор на дружеството и на основание чл. 326 ал.1 и ал.2 от КТ ,трудовото правоотношение на ищеца е било прекратено.

Не е спорно между страните,че ищецът е осъществил процесуално представителство на дружеството по посочените от него в исковата молба т.д.№ 2708/2012 год. на ВОС;ч.гр.д.№ 9125/2012 год. на ВРС;ч.гр.д.№ 1124/2012 год. на ВРС;изп.д.№ 259/2012 год. на ЧСИ с рег.№ *** на КЧСИ с район на действие-Окръжен съд ****;ч.гр.д.№1772/2014 год. на ВРС;изп.д.№ 538/2014 год. на ЧСИ с рег.№ *** на КЧСИ с район на действие-Окръжен съд ****;ч.гр.д.№2185/2014 год. на ВРС;изп.д.№539/2014 год. на ЧСИ с рег.№ *** на КЧСИ с район на действие-Окръжен съд ****;ч.гр.д.№ 1097/2014 год. на ВРС;изп.д.№ 540/2014 год. на ЧСИ с рег.№ *** на КЧСИ с район на действие-Окръжен съд ****-така изрично изявление на процесуалния представител на работодателя в съдебното заседание от дата 20.09.2016 год.

Съобразно заключение вх.№133/13.01.2017 год. на вещото лице изготвило назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза,общия размер на присъдените на дружеството разноски за процесуално представителство ,съставляващи юрисконсултско възнаграждение по съдебни и изпълнителни дела възлиза на сумата от 13 146.41 лв.,съответно по съдебни :8 419.53 лв.,а по изпълнителни:4 726.88 лв.Размерите съставляват аритметичен сбор от сумите за разноски,посочени в издадените след влизане в сила на съдебните актове изпълнителни листи,както и посочените в разпореждания и удостоверение по чл. 456 от ГПК,издадени от ЧСИ. Датите на издаване по реда на чл. 405 ал.1 от ГПК на приложените по делото изпълнителни листи сочат,че актовете по чл. 404 т.1 т ГПК ,послужили като основание за издаването им са влезли в сила преди датата на прекратяване на трудовото правоотношение-17.04.2014 год. Съобразно направените от вещото лице констатации след проверка по изпълнителните дела, присъждането на разноски в изпълнителното производство с разпореждане на ЧСИ ,също предхожда прекратяваното на трудово правната връзка (16.01.2014 год.;09.04.2014 год.) . Ангажирани са доказателства за едно единственото плащане , направено по банков път с превод от работодателя на дата 28.04.2014 в размер на сумата от 1 815.03 лв.,с посочено основание на плащането-хонорар.

БРС е уважил претенцията в размер на чистата сума за получаване , изчислен като разлика от присъдените възнаграждения в общ размер от 13 146.41 лв. и след приспадане на плащането от дата 28.04.2014 год., както и след спадане на дължимите лични осигурителни вноски и данък по ЗДДФЛ.

Основният спор в настоящото съдебно производство се съсредоточава върху обстоятелството какво е действителното предметно съдържание и обхват на клаузите по допълнителното споразумение към трудовия договор, респ. по отношение на породените от тях правни последици (правно действие).

Не е спорно между страните,че с допълнителното споразумение от дата 20.05.2013 год. ,същите са договоряли относно заплащането във връзка с извършените процесуални представителства от страна на работник,заемащ по трудов договор длъжността юрисконсулт по заведени съдебни дела,по които страна е работодателят .Спора е дали постигнатите уговорки са такива за изменение на трудовия договор между страните:промяна в системата на заплащане на труда /изплащане на допълнително трудово възнаграждение или пък съставляват такива по сключен между същите страни друг вид граждански договор .

Претенцията е за допълнително трудово възнаграждение. Допълнителните трудови възнаграждения за разлика от основната заплата се изплащат за специфични страни на полагания труд, въздигнати от Кодекса на труда или от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Те са различни видове и всяко от тях се дължи, доколкото е налице съответното основание, на което даденото допълнително възнаграждение се дължи от работодателя. Една част от тези основания са изрично предвидени в КТ и Наредбата, като с колективен трудов договор, вътрешните правила за работната заплата в предприятието или с индивидуалния трудов договор, могат да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения .В чл. 13 ал.1 от НЗОРБ е предвидено, че извън случаите на чл. 7 - чл. 12 с колективен трудов договор, с вътрешните правила за работната заплата и/или с индивидуален трудов договор могат да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения. Такова е посоченото в чл. 13 ал. 1 т. 1 от наредбата допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати в производствената дейност,което може да се изплаща периодично - текущо, за годината или за друг определен между страните период.

Правноирелевантни са доводите във връзка със счетоводното оформяне,издавани документи и направени преводи от работодателя по повод данъчни и осигурителни задължения,във връзка с плащанията на суми за процесуалните представителства-те могат и да не съответстват на законовите предвиждания и от тях извод за вида на правоотношението не може да бъде правен.Тълкуването на писменото споразумение следва да бъде извършено въз основа на текста му по правилата на чл.20 от ЗЗД -систематически, логически и във връзка с клаузите на основния трудов договора,като същевременно следва да бъдат съобразени и всички обстоятелства във връзка с неговото сключване.

Ищецът е заемал длъжностите юрисконсулт по основен трудов договор и по трудов договор за външно съвместителство,сключени съответно с работодател търговско дружество,което е мажоритарен собственик и изпълнителен директор на друго търговско дружество-втория работодател.В задълженията на ищеца по трудовия договор за външно съвместителство е текущо правно обслужване на намалено работно време и заплащане и с място на работа в седалището на дружеството ,поради което е мислима компенсация във вид на финансов бонус за осъществяваното процесуално представителство по дела извън седалището на дружеството в случай на постигнат благоприятен изход за работодателя.При осъществяване на граматическо (лексикално, буквално) тълкуване на допълнителното споразумение,следва да бъде направен извод ,че действителната обща воля на страните, изразена в това съглашение, е била да се определи допълнително трудово възнаграждение, като това парично задължение възниква и става изискуемо наред с основното трудово възнаграждение,а целта му е насочена към стимулиране на служителя .Изрично е направена препратка,че допълнителното споразумение от дата 20.05.2013 год. е такова към трудовия договор от 02.11.2011 год.,както и изрично е посочено,че се сключва между страните в качеството им на работодател и работник. Предмет на споразумението е допълнителното заплащане по повод осъществени процесуални представителства по съдебни дела,като отново е поставен акцент върху качеството на страните на работник и работодател ,а заплащането касае изпълнение на присъщите на длъжността “ юрисконсулт“ –трудови задължения,в което именно качество е мислимо процесуалното представителство от работника на работодателя.Споразумението борави с общото понятие“ съдебни дела“,но страните са договоряли относно стимулирането на работника за представителството на дружеството в която и да е фаза на процеса,вкл. привеждане в изпълнение на съдебните актове, доколкото съдържа преглед и на вече осъществени представителства,включая изпълнително дело. На общо основание ,в изпълнителното производство се дължат разноски за осъщественото процесуално представителство от адвокат или юрисконсулт.Установяването на дължимите в изпълнението разноски по основание и размер, както и възлагането им за плащане на длъжника,за чиято сметка са съобразно правилото на чл. 79 от ГПК, става с надлежен акт на органа по изпълнението-съответния съдебен изпълнител . Вземането за разноски по изпълнението се реализира принудително в производството по изпълнението именно въз основа на този акт на съдебния изпълнител, без за това да е необходимо издаването на изпълнителен лист. Затова този акт представлява пряко изпълнително основание-така дадените разяснения в т.2 от тълкувателно решение №3/2015 от 10.07.2017 год. по тълкувателно дело № 3/2015 год. на ОСГТК на ВКС.

Допълнителното споразумение не съдържа каквито и да е изрази (изменя,променя),които да сочат ,че страните са се споразумели за промяна в системата на заплащане на труда ,а данните по делото сочат,че и след сключването му,работодателя е продължил да изплаща трудовото възнаграждение по основния трудов договор.С допълнителното споразумение страните са уговорили метода, способа за стимулиране на ищеца да изпълнява по-ефективно своите основни трудови функции, като паричният стимул представлява допълнително трудово възнаграждение, а не е предмет на отделно облигационно съглашение, както неоснователно поддържа ответника и по следните съображения:

Юридическите лица се представляват пред съдилищата от лицата,които ги представляват по закон или според устройствените им правила-чл.30 ал.1 от ГПК.Представители по пълномощие могат да бъдат и адвокати,юрисконсулти или други служители с юридическо образование на юридическото лице-така чл. 32 т.1 и 3 от ГПК.Упълномощаването се извършва писмено от законния представител на страната-юридическо лице-чл.33 от ГПК.Процесуалните представители извършват съдопроизводствени действия,адресирани до съда,вместо страната и приемат такива вместо нея.

Налице е разлика в правния статут на адвоката и юрисконсулта,която се дължи на съществените разлики в правната природа на договора за поръчка и трудовия договор. Адвокатската професия се практикува от адвокати,които представляват различни клиенти по силата на сключен с тях договор за правно съдействие и защита.Съществен елемент на договора за адвокатска услуга, предмет на свободно договаряне между адвокат и клиент е възнаграждението-чл. 36 от Закона за адвокатурата.Професията се упражнява в съответствие с принципите за независимост, изключителност ,самоуправление и самоиздръжка,записани в чл.2 от Закона за адвокатурата.Юрисконсултите са лица с правно образование,които извършват правна дейност по трудов договор или като служители на държавна служба.Срещу работата,която извършват само за своя работодател,в това число и процесуално представителство,те получават уговорено с работодателя възнаграждение.Ангажираността на юрисконсулта по силата на трудов договор с работодателя му го прави подчинен на разпорежданията и на дисциплинарната власт на икономически по –активната страна в правоотношението.Съобразно разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК ,в полза на юридическо лице се присъжда възнаграждение за процесуално представителство от юрисконсулт,ако е било представлявано от такъв процесуален представител при условията на чл. 78 ал.1 и ал.3 от ГПК.Присъжданото по реда на чл. 78 ал.8 от ГПК възнаграждение не е за юрисконсултите,а за работодателя им като субект в процеса,понесъл реално разноските за юрисконсултските възнаграждения под формата на изплащаната на юрисконсулта работна заплата.

Съгласно императивната правна норма на чл.1 ал.2 от КТ, отношенията при предоставянето на работна сила се уреждат само като трудови правоотношения.С оглед посочените по-горе възможности за представителство пред съд на страна –юридическо лице ,както и с оглед обстоятелството,че присъждането от съдебни органи на разноски на търговското дружество предпоставя,представителят му да е бил в трудовоправна връзка с него,уговорките по допълнителното споразумение следва да се тълкуват като такива за изменение на трудовото правоотношение,а не като такива за сключване на нов вид граждански договор,примерно по чл.280 и сл. от ЗЗД.Сключването на договор от друг вид би изключило възможността,дружеството да бъде представлявано от ищеца по заведените от и срещу дружеството дела,респективно да му бъдат присъждани разноски и по отношение на тях да бъде договоряно изплащането им.

Следователно, връзката между основното и процесното допълнително възнаграждение е генетично по отношение на правопораждащия юридически факт - трудовия договор за длъжността “юрисконсулт“ и функционално обусловена по отношение правното действие на уговорката - допълнително възнаграждение се дължи само за действително, реално положен труд по трудово правоотношение, чиято цел е насочена към насърчаване на служителя-юрисконсулт с по-голямо усърдие и старание да изпълнява своето трудови задължения. Допълнително възнаграждение е съобразено със спецификата на работата на юрисконсулта,уговорено е в определяем размер-присъдения такъв по съдебните и изпълнителни дела,във връзка с което са и уговорките за изплащането му,въз основа на представени данни за съдебни актове и влизането им в сила,както и предпоставя положителен за работодателя резултат от изпълнение на трудовите му задължения. Неоснователно е възражението ,че претендираното допълнително трудово възнаграждение е такова,породено и по време, когато ищецът реално не е престирал на работодателя своята трудова сила поради прекратяване на трудовото правоотношение.Събрани са доказателства,че процесуалното представителство е осъществено по време на действие на трудовото правоотношение,поради което за действително положения труд,уговореното допълнително възнаграждение е дължимо.

При така изясненото предметно съдържание на действителната воля на страните, обективирана в допълнителното споразумение от 20.05.2013 год., настоящата съдебна инстанция приема, че процесната клауза не поражда отделно облигационно правоотношение по договор от друг вид . Допълнителното споразумение има характера на договора по смисъла на чл.13 ал.2 от НЗОРБ,с който страните са се съгласили за насърчаване на усилията, които ищецът полага при изпълнение на трудовите си задължения, да бъде стимулиран за качественото изпълнение на възложената работа и са определени условията за получаване и размерите на допълнителните възнаграждения .

Установено е по делото,че ищецът реално е престирал работа,за която е уговорено изплащане на допълнително възнаграждение,размерът на което е изчислен с помощта на вещо лице,а дължимото възнаграждение е било отчасти преведено по банков път от работодателя на дата 28.04.2016 год.,поради което и за разликата ,претенцията по чл. 128 от КТ подлежи на уважаване. Вземането на работника е възникнало на дати (присъждане с влязъл в сила акт),преди трудовото му правоотношение да бъде прекратено,считано от 17.04.2014 год.,поради което претенцията му за обезщетение за забава ,изчислено по размер на законната лихва и за период с начален по-късен момент на забавата -28.04.2016 год.,също следва да бъде уважена.

Обжалваното решение е законосъобразно постановено,поради което и на основание чл. 271 ал.1 от ГПК следва да бъде потвърдено.

Въззиваемата страна претендира да й бъдат заплатени сторените съдебно –деловодни разноски ,съставляващи възнаграждение на адвокат за процесуално представителство срещу неоснователна въззивна жалба.По делото са представени доказателства за платено адвокатско възнаграждение,но страната не е била представлявана от адвокат.Отговор рег.№ 2997/22.08.2017 год. е изготвен и подписан от Д.И.Д.,който се е явил лично е не е бил представляван от адвокат в единственото съдебно заседание от дата 02.10.2017 год.С оглед на горното,искането е неоснователно и на страната не следва да се присъждат разноски.

По изложените съображения,съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 91/23.06.2017 год. по гр.д.№ 195/2016 год. на Районен съд,гр.****.

Решението подлежи на обжалване при условията на чл. 280 ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.

2.