Р Е Ш Е Н И Е

№ 350

гр. Добрич, 19.12.2017г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Добричкият окръжен съд гражданско отделение

На двадесет и седми ноември година 2017

В публичното съдебно заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЖЕЧЕВА

ЖЕЧКА МАРГЕНОВА

Секретар Павлина Пенева

разгледа докладваното от съдията Г.Ханджиева

въззивно гражданско дело номер 474 по описа за 2017 година

и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК и е образувано по въззивна жалба на И.Н.Г. от гр.В., чрез упълномощения адвокат, срещу решение № 111/20.07.2017г. по гр.д.№ 318/2016г. на Балчишкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният от въззивницата срещу „А.“АД иск за установяване, че между страните е сключен трудов договор от 04.01.1999г. за длъжността „директор финанси и развитие“ за неопределен срок с уговорено възнаграждение и задължения, определени в договора.

В жалбата се възразява срещу приетото от първоинстанционния съд, че сключеният на 04.01.1999г. договор между страните е мандатен – договор за поръчка. Изложени са доводи в подкрепа на становище, за характера на договора като трудов. Извършен е анализ на уговорените права и задължения на страните, както и на фактически сложилите се след сключване на договора положения между тях, следващи от доказателствата по делото. Поддържа се липсата на равнопоставеност и наличието на съществени елементи на правоотношението като трудово. С жалбата се настоява за отмяна на неправилното първоинстанционно решение и за удовлетворяване на предявения иск.

Жалбата е редовна, подадена е в срок и е допустима.

В писмен отговор и в съдебно заседание въззиваемият „А.“АД, чрез адвоката си, възразява срещу посоченото в жалбата и моли за потвърждаване решението на районния съд.

Съдът обсъди съображенията на страните и въз основа на събраните по делото доказателства намира за установено следното:

Обжалваното първоинстанционно решение е постановено по предявен от И.Н.Г. срещу „А.“АД иск за установяване на това, че правоотношението между ищцата и ответника по сключения от тях договор от 04.01.1999г. е трудово.

В исковата си молба ищцата е посочила, че по-рано заемала при ответника длъжността „директор финансова дирекция“ по трудов договор, прекратен на 04.01.1999г. На същата дата двамата с ответника сключили договора, по повод който е настоящият спор. С него на ищцата били възложени трудови функции, идентични на тези по прекратения трудов договор. Възложено било осъществяването на дейности с постоянен или периодичен характер, но не и постигането на определен резултат. По повод този договор ищцата имала установено работно място – кабинет в административната сграда на ответника и работела в работното време на същия. Ползвала платен годишен отпуск, получавала уговореното трудово възнаграждение на определена дата, била в йерархична подчиненост на изпълнителния директор. Следователно, според ищцата, възникналото между нея и ответника по договора от 04.01.1999г. правоотношение притежавало всички белези на трудово за длъжността „директор финанси и развитие“.

Ответникът оспорил иска. Поддържал е възражения за нередовност на исковата молба поради неясен петитум, както и възражения за неясен правен интерес от предявения установителен иск. По същество е поддържал доводи в подкрепа на становище, че съществувалото между страните по посочения договор правоотношение не е трудово.

Установено е по делото, че по-рано ищцата работила при ответника по трудов договор на длъжността „директор финансова дирекция“, като трудовият договор бил прекратен, считано от 04.01.1999г.

На 04.01.1999г. между тях бил сключен договор, с който ответникът възложил, а ищцата се съгласила да приеме управлението на „финансова дирекция“ на дружеството. Договорът е със срок, който с няколко последователни анекса е продължаван. Последно срокът е продължен до 31.12.2015г. Исковата молба, по която е образувано производството, е предявена на 26.02.2016г. С отделна искова молба ищцата е предявила и искове по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 от КТ, производството по които е спряно до приключване на настоящото /по обяснения на ответника/, както и е проведено производство по чл.405а от КТ.

Искът, предмет на разглеждане, е по чл.124 ал.1 от ГПК във вр. с чл.357 ал.1 от КТ и е за установяване, че по договора от 04.01.1999г. между страните е съществувало трудово правоотношение. Макар петитумът на исковата молба да не е съвсем прецизен, при отчитане на цялостното изложение на случили се в минало време въз основа на посочения договор обстоятелства, става ясно, че искът е за установяване съществуването на трудово правоотношение преди /а не понастоящем/ на основание договора от 04.01.1999г. Или исковата молба следва да се приеме за редовна.

Предявеният с нея установителен иск е допустим.

Той е предназначен със сила на присъдено нещо да установи, че съществувалото между страните по договора от 04.01.1999г. правоотношение е трудово и допустимостта му не се изключва от административното производство по чл.405а от КТ.

Допустимостта му не се изключва и от предявяването в друго производство на исковете по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 от КТ. Наистина, че силата на присъдено нещо при един евентуално изгоден за ищцата резултат по иска по чл.344 ал.1 т.1 от КТ би се разпростряла и по преюдициалния въпрос за трудовия характер на незаконно прекратеното правоотношение. Евентуалното отхвърляне на този иск обаче би отрекло със сила на присъдено нещо само правото на ищцата да бъде прогласена незаконността на уволнението и отмяната му, но силата на присъдено нещо не би се разпростряла по който и да било от преюдициалните за съществуването на това право на ищцата въпроси. Т.е. евентуалното отхвърляне на иска по чл.344 ал.1 т.1 от КТ няма да означава непременно, че съществувалото между страните правоотношение не е било трудово и въпросът за неговия характер би се поставял при всеки друг спор, който би могъл да възникне между страните – напр. за обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ, за допълнителни трудови възнаграждения и обезщетения, следващи се на работника или служителя от самата трудовоправна норма, за установяване на трудов стаж, за попълване на трудова книжка. Именно, защото въпросът за характера на съществувалото между страните правоотношение е преюдициален за множество техни права и задължения, ищцата има правен интерес да иска този въпрос да бъде разрешен със сила на присъдено нещо с нарочен иск. Всъщност самата разпоредба на чл.357 ал.1 от КТ, като предвижда възможността за предявяване на този иск, легитимира интереса на ищцата от търсената защита.

Разгледан по същество, искът е неоснователен.

В съответствие с чл.1 ал.2 от КТ трудово е онова правоотношение, при което се предоставя работна сила. Предоставянето на работна сила е критерият за разграничение на трудовото от другите /граждански и служебни/ правоотношения, в чието съдържание се включва използването на човешки труд. Предоставянето на работна сила означава поставянето й от нейния носител /работник или служител/ на разположение на работодателя за непрекъснато и повтарящо се използване. Предоставянето на работна сила означава още, че нейният носител се поставя в йерархична зависимост от работодателя, който определя условията на предоставяне/използване на работната сила – работно време, място на работа, организация на труда, трудова дисциплина и т.н. Използването на човешки труд, което не се свежда до предоставяне на работна сила в посочения смисъл, а е насочено към постигане на определен резултат, поражда гражданско правоотношение.

В сключения между страните по делото договор от 04.01.1999г. не е уговорено ищцата да престира работна сила. Договорът има за предмет управлението на „финансовата дирекция“ на дружеството. В няколко подточки на чл.5 от договора са детайлизирани редица дейности и задачи, вменени на ищцата, чието изпълнение не съставлява престиране на работна сила. Няма значение дали и в каква степен те съвпадат с трудовите функции /недоказани от ищцата/ на заеманата от нея длъжност по прекратения на 04.01.1999г. трудов договор. Част от възложените в чл.5 от процесния договор отделни дейности наистина съставляват непрекъснат процес, но други се свеждат до еднократно изпълнение на конкретна задача. Разгледани в тяхната взаимовръзка, дейностите и задачите по т.5 от договора образуват управлението на финансовата дирекция, което е насочено към постигане на резултати по договорени показатели - чл.5.17 и чл.5.26. Следователно договорът не се свежда до предоставяне по смисъла на чл.1 ал.2 от КТ работната сила на ишцата, а до постигането на резултати по възложени показатели, посредством финансовото управление на дружеството.

Наред с изложеното относно предмета на договора, следва да се имат предвид и още няколко белега, изключващи трудовия характер на правоотношението между страните.

Така, в договора не е посочено работно време. Наистина действалата към онзи момент редакция на чл.66 ал.1 от КТ не е изисквала работното време като задължителен реквизит на трудовия договор, но независимо от това въвеждането на задължително работно време от работодателя е съществен елемент за окачествяването на възникналото правоотношение като трудово. По делото няма данни ответникът да е изисквал от ищцата и да е контролирал спазването на зададено от него работно време. Разпитаният по искане на ищцата свидетел Х.Д.М.е посочил, че освен ищцата, още и той, и други лица били с договори за управление на различни дейности при ответника, както и че работели с ненормирано работно време – в събота и неделя, и винаги като имало работа. Същевременно разпитаните по искане на ответника свидетелки Я.Г.М.и С.К.Д.са дали показания, че ищцата никога не е имала работно време, идвала в административната сграда на ответника и си отивала, когато тя реши. Двете свидетелки работят за ответника и понастоящем, но то не дискредитира показанията им; те не са в противоречие с изнесеното от другия свидетел, чиито показания не съдържат сведения да се е изисквало от ищцата да спазва определено работно време. Съпоставени показанията на тримата свидетели, налагат, че ищцата по свое усмотрение в зависимост от обема на задачите в конкретния момент, е имала правото да прецени кога и за колко време да изпълнява възложените й дейности. Необходимостта те да се изпълняват ежедневно /изключая договорените неприсъствени дни/ произтича от естеството на управлението на финансовото функциониране на дружеството, но не и от установено работно време, в което задължително ищцата да изпълнява възложените й дейности. За ответника, като възложител по договора, е било от значение възложените с него дейности по управление да са изпълнени, а не времето, в което те да се изпълняват.

Безспорно е на следващо място, че ищцата е разполагала с кабинет в административната сграда в седалището на дружеството. Това не означава, че тя е имала задължително установени място на работа и работно място, с които да е трябвало да се съобразява, а е последица и необходимост с оглед естеството на възложените й управленски дейности.

Съгласно договореното в чл.5.21 ищцата имала право на тридесет неприсъствени дни в една календарна година. Фактът, че ползването им е уговорено да се осъществява след разрешение от изпълнителния директор на дружеството и, че в някои случаи на искане за ползването им ищцата употребявала термина „платен годишен отпуск“, не налага, че в посочената разпоредба от договора е предвиден платен годишен отпуск по смисъла на трудовото законодателство. Ако бе така, то и без други уговорки отлагането на неползваните дни би следвало само по силата на разпоредбата на чл.176 от КТ /в различните й редакции за периода на договора/, както и би било невъзможно паричното компенсиране на неползвания отпуск, без правоотношението да е прекратено – чл.178 от КТ. В случая с анекс от 21.09.2011г. към договора страните са се съгласили изрично ищцата да може да ползва неизползваните неприсъствени дни в следващи календарни години или да й бъде заплатено обезщетение за тях. Постигнатият анекс означава, че преди сключването му, освен при прекратяване на договора, неползваните от ищцата неприсъствени дни за съответната календарна година са оставали за нейна сметка. Както тази първоначална договорка, така и следващата по посочения анекс изключват неприсъствените дни по договора да се квалифицират като „платен годишен отпуск“ по трудовото законодателство.

Освен договореното в точно определен размер месечно възнаграждение, ищцата е имала право и на допълнително възнаграждение, определено въз основа на постигнатите резултати по възложените показатели – чл.8 от договора. С т.1Б от анекс към него от 17.04.2006г. е договорено допълнително възнаграждение - процент от счетоводната печалба на дружеството преди облагането й.

Наред с горното, от разпоредбата на чл.5.24 на договора следва, правото на ищцата по своя преценка да получава подаръци от трети лица до определена стойност.

Обвързването на възнаграждението с постигнатите резултати, правото на възнаграждение в процент от печалбата на дружеството подкрепят насочеността на договора към постигане на резултати, а не към чистото предоставяне на работна сила. Възнаграждението в процент от печалбата на дружеството и правото на подаръци са категорично несъвместими с подчинеността в трудовото правоотношение на работника/служителя спрямо работодателя.

С оглед изложеното възникналото въз основа на договора от 04.01.1999г. правоотношение между страните следва да се определи като гражданско. Към датата на сключване на договора ищцата не е участвала в управителен орган на дружеството, което не изключва възможността за сключване на граждански договор помежду им. Видът на договора се определя от страните по него въз основа на договорените от тях предмет, права и задължения. От тази гледна точка сключеният на 04.01.1999г. между страните по делото договор следва да се определи като договор за поръчка или мандатен договор. Следващото вписване с решение №1415/26.06.2001г. по ф.д.№473/1990г. на ДОС на ищцата като член на съвета на директорите на „А.“АД и въвеждането на разпоредбата на чл.244 ал.7 от ТЗ /нова ДВ. Бр.58/2003г./ дава основание договорът да бъде обозначен като договор за управление, но независимо как ще бъде наименовано произтичащото от него правоотношение, то не е трудово и искът за установяване на противното е неоснователен. Изводите в този смисъл на първоинстанционния съд са правилни и решението за отхвърляне на иска следва да бъде потвърдено.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение №111/20.07.2017г. по гр.д.№ 318/2016г. на Балчишкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният от И.Н.Г. срещу „А.“АД иск за установяване съществувалото между ищцата и ответника трудово правоотношение по договор от 04.01.1999г.

Решението подлежи на обжалване при условията на чл.280 ал.1 от ГПК пред ВКС в месечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.