Р Е Ш Е Н И Е

№ 20 , гр. Д., 07.02.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Д.КИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публичното заседание седемнадесети януари две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДИАНА ДЯКОВА ЧЛЕНОВЕ : ГАЛИНА ЖЕЧЕВА

ЕЛИЦА СТОЯНОВА

При участието на секретаря Пепа Митева, разгледа докладваното от съдия Елица Стоянова в. гр. д. № 308 по описа на Д.кия окръжен съд за 2017 г. и за да се произнесе, взе следното предвид:

Въззивното производство е образувано по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, по въззивна жалба, вх. № 9728/09.06.2017 г., подадена от процесуалния представител на ответника И.О.П. ***, с ЕГН **********, против решение № 462/ 18.05.2017 г., постановено по гр. д. № 1338/ 2016 г. по описа на РС гр. Д., в частта му, с която е бил осъден да заплати на Д.К.М., ЕГН ********** чрез неговия баща и законен представител К.С.М., ЕГН **********,***, сумата от 5 000 лева /пет хиляди/, представляваща парично обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди в следствие на продължителен преживяем стрес, водещ до затваряне в себе си, нежелание за общуване, предпочитане на избягващо поведение, изразяващи се в нарушаване на успеха, преживяване на дълбока обида, унижение и страх за живота си, внушени му от блудствалите с него насилници, като хронифицираното преживяване на постравматично стресово разстройство /ПТСР/ е с траен отпечатък в психиката на детето, изразяващи се в психически и физически тормоз и стрес, които вреди са пряка и непосредствена последица от извършеното от ответника на 08.11.2013г. престъпление по чл.157, ал. 2, вр. ал.1, предложение II, вр. чл. 20 ал. 2 от НК, за което е осъден с влязла в сила присъда № 4/ 12.02.2015 г. по НОХД № 44/ 2015 г. по описа на ДРС, ведно със законната лихва, считана от датата на деянието – 08.02.2015г., до окончателното изплащане на сумата. Съобразно изложените в жалбата оплаквания, по делото липсвали доказателства, че така присъденото обезщетение щяло да бъде използвано за лечението на пострадалото момче. Присъденото обезщетение не ответствало на правилото на чл. 52 от ЗЗД и щяло да представлява източник на обогатяване на роднините на пострадалия. Постановеното обезщетение в размер на 5 000 лв. било завишено, необосновано и недоказано. Неправилно било решението и в частта, с която въззивникът –ответник бил осъден да заплати държавна такса, тъй като такава не била вненесена от ищеца.Настоява се за отмяна на решението.

Постъпила е въззивна жалба, вх. № 9840/12.06.2017 г., подадена от ответника Й.П.В. ***, с ЕГН **********, против решението по гр. д. № 1338/ 2016 г. по описа на РС гр. Д., в частта му, с която е бил осъден да заплати на Д.К.М., ЕГН ********** чрез неговия баща и законен представител К.С.М., ЕГН **********,***, сумата от 5 000 лева /пет хиляди/, представляваща парично обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, следствие на продължителен преживяем стрес, водещ до затваряне в себе си, нежелание за общуване, предпочитане на избягващо поведение, изразяващи се в нарушаване на успеха, преживяване на дълбока обида, унижение и страх за живота си, внушени му от блудствалите с него насилници, като хронифицираното преживяване на постравматично стресово разстройство /ПТСР/ е с траен отпечатък в психиката на детето, изразяващи се в психически и физически тормоз и стрес, които вреди са пряка и непосредствена последица от извършеното от ответника на 08.11.2013г. престъпление по чл.157, ал. 2, вр. ал.1, предложение II, вр. чл.20 ал. 2, вр. чл. 63, ал. 2, т. 2 от НК, за което е осъден с влязла в сила присъда № 4/ 12.02.2015 г. по НОХД № 44/ 2015 г. по описа на ДРС, ведно със законната лихва, считана от датата на деянието – 08.02.2015г., до окончателното изплащане на сумата, за разликата над 1000 лв. /хиляда лева/ до постановения от съда размер от 5 000 лв. /пет хиляди лева/. Съобразно изложените във въззивната жалба оплаквания, в обжалваната му част решението било неправилно касателно размера на обезщетението, който бил твърде завишен и не отговарял на правилата за справедливост, визирани в чл. 52 от ЗЗД. Твърденията на ищеца за значимост на причинените неимуществени вреди останали недоказани, още повече от представения социален доклад ставало ясно, че детето било ангажирано в кръжок по акордеон и други типични за възрастта му занимания. Настоява се за отмяна на решението в обжалваната му част и отхвърляне ищцовата претенция, включително за отмяната му в частта на присъдената държавна такса.

По реда на чл. 263 ал. 1 от ГПК ответната по въззивните жалби страна Д.К.М., чрез своя баща и законен представител К.С.М., чрез процесуалния му представител, е депозирал писмени отговори срещу всяка от жалбите, в които се противопоставя на възведените в тях оплаквания и се настоява за потвърждаване на решението.

Всяка от жалбите е депозирана в срока по чл. 259 ал. 1 от ГПК, изхождат от лица, разполагащи с правен интерес да атакуват съдебен акт в неизгодната за тях част, поради което са процесуално допустими.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от К.С.М.,***, с ЕГН **********, в качеството на баща и законен представител на детето Д.К.М., с ЕГН **********, против Й.П.В. и против И.О.П. претенции за осъждане на всеки един от тях да заплати сума в размер на по пет хиляди лева, представляващо 1/ 2 част, определена по правилото на чл. 127 ал. 1 от ЗЗД от солидарното им задължение в общ размер на 10 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 08.11.2013 г., представляваща обезщетение за причинените на детето Д. неимуществени вреди. Съобразно изложените в исковата молба твърдения, ответниците са извършили по отношение на детето престъпление по чл. 157 ал. 2, вр. ал. 1 пр. II, вр. чл. 20 ал. 2 от НК. С влязла в сила присъда № 4/ 12.02.2015 г. по НОХД № 44/ 2015 г. по описа на РС гр. Д. всеки от тях бил признат за виновен в това, че на 08.11.2013г. в гр. Г.Т.зад сградата на община Г.Т., като съучастници, извършили действия на полово удовлетворяване с лице от същия пол, а именно малолетния Д.К.М., като употребили за това сила и заплашване. Присъдата е влязла в сила на 28.02.2015 г. Ищецът твърди, че в резултат на насилствените действия, извършени от ответниците по отношение на детето Д., който към онзи момент бил на осем години, било посегнато върху психическото развитие на детето – то се затворило, отказвало да ходи на училище и да се включва в извънкласни занимания. Изпитвало чувство за вина, за несигурност и непълноценност, трудно се справяло с обичайните ситуации, изпитвало тревожност. Извършеното от двамата ответници престъпление по отношение малолетния Д. са го увредили непозволено, като са му причинили психически и физически тормоз и стрес, поради което всеки от тях трябвало да заплати сумата от пет хиляди лева за тяхното обезщетяване, ведно със следващата се върху всяко от главните парични задължения законна лихва, считано от датата на увреждането – 08.11.2013 г. до окончателното и изплащане. Настоява се за уважаване на исковете и за присъждане на съдебно деловодни разноски и адвокатско възнаграждение.

Ответникът Й.П.В. е депозирал писмен отговор по реда на чл. 131 ал. 1 от ГПК, в който е изразил становище за допустимост, но частична неоснователност на иска, тъй като заявеният размер на кореспондирал с принципа за справедливост на справедливост при определяне на обезщетението. За конкретизиране на неговия размер следвало да се съберат доказателства относно възрастта, психофизиологичните особености и реалното участие на този ответник в извършването на деянието. Й.П.В. страдал от състояние на тежък стрес с разстройство в адаптацията, протрахирана депресивна реакция. Настоява се за частично уважаване на претенцията до съобразен от съда по справедливост размер.

При условията на чл. 131 ал. 1 от ГПК ответникът И.О.П. е депозирал писмен отговор, в който се е противопоставил на пълната основателност на заявената претенция. Претендираната сума от пет хиляди лева била завишена по размер, тъй като за определянето и оказвали влияние множество фактори, като характер и степен на увреждане, начина на неговото получаване, последици, продължителността им и възрастта на пострадалия. Следвало да се даде сметка на реално претърпените от пострадалия вреди. Ответникът бил ученик, родителите му работели на минимална заплата, издържали и друг член на семейството – студент. Настоява се за уважаване ищцовата претенция по справедливост.

С оглед релевираните в жалбите оплаквания, доводите и съображенията, развити от страните в процеса и ангажираните по делото доказателства, Д.кият окръжен съд приема за установено от фактическа страна следното:

С влязла в сила на 28.02.2015 г. присъда № 4/ 12.02.2015 г., постановена по НОХД № 44/ 2015 г. по описа на Д.кия РС, Й.П.В. и И.О.П. са били признати за виновни в това, че на 08.11.2013г. в гр. Г.Т., зад сградата на Община Г.Т., като съучастници, са извършили действия на полово удовлетворяване с лице от същия пол, ненавършило 14 – години, а именно малолетния Д.К.М., като употребили за това сила и заплашване.

Всяка от страните е ангажирала гласни доказателства в подкрепа на твърденията си.

Показанията на ангажираните от ищеца свидетели Д.Х.М.– майка на Д., както и от показанията на свидетелите П.З.Л.и Д.Д. А., колеги на бащата на детето, са еднопосочни и безпротиворечиви, че преди инцидента на 08.11.2013 г. Д. бил много жизнерадостно и общително дете. Родителите разбрали случайно, едва през м.06.2014 г. До този момент само установявали промяната в поведението му. Детето било в силен стрес. Поведението му се променило – затворило се в себе си, срамувало се, било подигравано от съученици. Д. се чувствал засрамен и объркан. Родителите правели всичко възможно да го ангажират с извънкласни занимания. В тази връзка са и показанията на св. Л., която, в качеството и на инспектор при Детска педагогическа стая в РУП гр. Ген. Т. е разпитвала детето по досъдебното производство. Детето се срамувало да разказва, било притеснено и се чувствало неудобство. Показанията на св. Л. се подкрепят напълно от тези на св. Д. А., който също присъствал при разпита на детето в Детска педагогическа стая.

В показанията си ангажираният от Й.П.В. свидетел Б.Т.П.е посочил, че от момента на инцидента ответникът се чувствал потиснат. Не знаел защо е действал така по отношение на детето. Не споделят да е виновен, а го отдавал на стечение на обстоятелствата.

В подкрепа на тези твърдения е представено и медицинско удостоверение № **/ 06.04.2016 г., издадено от специалист по психиатрия и съдебна психиатрия, в което е посочено, че Й.П.В., в резултат на извикването му в полицията пред 2014 г. и съдебния процес за осъждането му за сексуално престъпление се чувствал психомоторно потиснат, което представлявало реакция след тежък стрес с разстройство в адаптацията, протрахирана депресивна реакция. Представил е доказателства, че баща му П.И.В. страда от хипертонична болест –III степен, сърдечно – мозъчна форма, миокардна сърдечна болест, състояние след хеморагичен мозъчен инсулт в ЛГМХ, десностранна хемипареза – средна степен, заради което състояние бил инвалидизиран с 85 % инвалидност. От представеното удостоверение от работодателя на И.Г.В., майка на ответника, става ясно, че получава минимална работна заплата.

По делото е изготвен и приложен социален доклад от Дирекция „Социално подпомагане“ гр. Ген. Т., от който се установява, че за малолетния Д.К.М. е осигурена подкрепяща семейна среда, която задоволява емоционалните му потребности и създават у детето чувство за значимост. Родителите си сътрудничат и проявяват желание за активна родителска грижа, оказват помощ на детето да усвои подходящо поведение и да постигне контрол над емоциите и чувствата си във взаимоотношенията с другите.

От заключението на вещите лица по назначената комплексна съдебно – психиатрична и психологична експертиза се установява, че в резултат на упражненото спрямо насилие на 08.11.2013 г. е изпаднал в състояние на протрахирано преживяем стрес, затваряне в себе си, нежелание за общуване, предпочитане на избягващо поведение, нарушение на успеха. Д. преживява дълбока обида, унижение и страх за живота си, внушени му от ответниците, които са извършили престъпното посегателство. Към момента на извършване на експертизата вещите лица са установили хронифицирано преживяване на посттравматично стресово разстройство с траен отпечатък в психиката на детето, лечението на което е единствено чрез специализирана терапия. Като последица от преживяното посегателство детето е развило поведенчески симптоми „бий се – бягай – умри“, диагностициращи посттравматичното стресово разстройство и които са пряк резултат от преживения шоков стрес. Вещите лица са дали заключение, че до преди процесното насилие върху личността му Д.К.М., на 8 години и 10 месеца, е бил спокойно и жизнерадостно, растящо без ограничения и на воля, с лекота в общуването си и с хармонично психо – емоционално развитие. До датата на инцидентна благодарение на родителското възпитание Д. не е попадал в конфликтни или рискови ситуации, както и не е бил възпитаван в такива, поради което остава шокиран от неочакваното за самия него шоково преживяване. Той преценява ситуацията като поведенческа нередност, хиперболизирана от собствените му възприятия и допълнително подсилена от психо – емоционалното усещане и преживяване от внушените му от неговите насилници шантажи относно безопасността му. Поради тази причина детето премълчава преживяното в себе си, запазва го в дълъг период от време в тайна от родителите си. То не чувства страх от родителите си, а от преживява такъв от директните и индиректни шантажи за живота си от ответниците, което го довежда до ситуативно – преживяемо стоперно състояние. И към момента на експертизата вещите лица са установили наличието на преживяем страх и чувство на унижение, поддържан както директно и индиректно от насилниците му, така и от разпространената из съучениците му информация за престъпно посегателство, преиначено като повод за присмех и подигравки.

При така изложените фактически данни Д.кия окръжен съд достига до следните правни изводи:

Предявените от К.С.М., в качеството му на баща и законен представител на малолетния Д.К.М. пасивно субективно съединени претенции, черпещи правното си основание от нормата на чл. 45 от ЗЗД, са процесуално допустими и страните са легитимирани да участват в процеса. Решението е постановено от законен съдебен състав в рамките на предоставените му от ГПК правомощия, поради което при извършената служебна проверка въззивната инстанция намира същото за валидно и допустимо.

Относно основателността му въззивният съд намира следното:

За да удовлетвори изцяло ищцовите претенции първостепенният съд е приел, че същите са доказани както по основание, така и по размер.

Страните по делото не спорят, че двамата ответници са осъществили по отношение на Д.К.М. престъпно посегателство, което осъществява състава на престъплението по чл.157, ал. 2, вр. ал.1, предложение II, вр. чл. 20 ал. 2 от НК, за което двамата са били осъдени с влязла в сила присъда № 4/ 12.02.2015 г. по НОХД № 44/ 2015 г. по описа на ДРС. Ответниците не оспорват, но и от съдържанието на присъдата, постановена по наказателно производство и задължителна съгласно чл. 300 от ГПК за гражданския съд относно извършването на деянието, неговото авторство и вината на извършителя, се установява, че на 08.11.2013г. в гр. Г.Т., зад сградата на Община Г.Т., като съучастници, И.О.П. и Й.П.В. и са извършили действия на полово удовлетворяване с лице от същия пол, ненавършило 14 – години, а именно малолетния Д.К.М., като употребили за това сила и заплашване.

Спорният въпрос в настоящото производство касае размера на присъденото обезщетение в светлината на чл. 52 от ЗЗД, като по този начин се поставя въпроса относно вида и характера на вредите, които са причинени на Д.К.М.. По тези оплаквания и в съгласие с чл. 269 от ГПК въззивният съд дължи произнасяне.

Във всяка една от жалбите се сочат като оплаквания, че вредите, които са били причинени на Д.К.М. не са били с такъв интензитет, че да налага обезщетяването му от всеки от тях със сума от 5 000 лв. като 1/ 2 част от солидарно дължимото обезщетение. Характерът и степента на увреждане, включително и моралните вреди били определящи фактори, свързани с понятието „справедливост“. Освен това като база за сравнение служел икономическия растеж, стандарта на живот, доходите, като се отчете, че самата наказателна присъда имала ефект на репарация. Паричното обезщетение не следвало да бъде източник на облага. Доказателствата по делото сочели, че детето се е социализирало напълно, участва в извънкласни мероприятия, което сочи на пълно преодоляване на негативните последици от деянието от 08.11.2013 г. Детето не срещало трудности във възприемането на училищния материал, било по – дисциплинирано, по – мотивирано и позитивно, липсвали данни за влошени отношения със съучениците му.

Така изложените оплаквания не се споделят от настоящата съдебна инстанция.

На 08.11.2013 г. против Д.К.М. е било извършено сексуално престъпление от страна на ответниците. Към този момент същият е бил на възраст от 8 години и 10 месеца. Деянието се е развило посредством употребени от ответниците сила и заплашване, за да достигнат полово удовлетворение с детето.

Доказателствата по делото, преценени както поотделно, така и в тяхната съвкупност сочат, че преди посегателството върху личността на Д., той е бил много жизнерадостно и общително дете. В тази връзка е и заключението на вещите лица по назначената СППЕ, че растящо без ограничения и на воля, с лекота в общуването си и с хармонично психо – емоционално развитие. До датата на инцидентна благодарение на родителското възпитание Д. не е попадал в конфликтни или рискови ситуации, както и не е бил възпитаван в такива. Именно поради тази причина действията против неговата личност от 08.11.2013 г. представляват за него шоково преживяване. Това е довело от една страна в промяна в поведението му – затворил се в себе си, отказвал да споделя с близките си. Гласните доказателства кореспондират изцяло със заключението на вещите лица, че детето преценява ситуацията като поведенческа нередност, хиперболизирана от собствените му възприятия и допълнително подсилена от психо – емоционалното усещане и преживяване от внушените му от неговите насилници шантажи относно безопасността му. Поради тази причина детето е премълчавало преживяното в себе си, а родителите му са разбрали случайно няколко месеца след инцидента. Че детето в резултат на посегателството върху личността му се е чувствало засрамено и объркано се установява от гласните доказателства, така и от заключението на експертите, които сочат, че и към момента на експертизата вещите лица са установили наличието на преживяем страх и чувство на унижение, поддържан както директно и индиректно от насилниците му, така и от разпространената из съучениците му информация за престъпно посегателство, преиначено като повод за присмех и подигравки.

Фактът, че детето към настоящия момент е започнало участие в извънкласни форми, към които, съгласно заключението самите родители го стимулират да участва, не сочи, че са заличени всички негативни последици на посегателството върху личността му. Напротив, в заключението си вещите лица споделят, че в обичайните случаи на подобни престъпления, жертвите трудно преодоляват травмата както в детството си, така и като възрастни.

При така изложените съображения въззивната инстанция намира, че дължимото от всеки от извършителите обезщетение за причинените на малолетния Д. неимуществени вреди, изразяващи се в продължителен преживяем стрес, водещ до затваряне в себе си, нежелание за общуване, предпочитане на избягващо поведение, изразяващи се в нарушаване на успеха, преживяване на дълбока обида, унижение и страх за живота си, внушени му от блудствалите с него насилници, като хронифицираното преживяване на постравматично стресово разстройство /ПТСР/ е с траен отпечатък в психиката на детето, изразяващи се в психически и физически тормоз и стрес, в размер на по пет хиляди за всеки от тях като част от солидарно дължимото от тях обезщетение, отговаря на изискванията за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД.

В тази връзка Окръжният съд намира, че няма пречка всеки от ответниците да бъде призван да отговаря в рамките на солидарността, тъй като същата възниква по силата на закона и на основание чл. 121 от ЗЗД. Независимо от това, всеки от тях и по правилото на чл. 127 ал. 1 от ЗЗД следва да бъде осъден да заплати на пострадалия обезщетение за обезвреда, определено по равно в рамките на произтичащата от закона солидарност. Когато ищецът подържа искане за солидарно присъждане, съответно - осъждане, тогава съдът дължи произнасяне с акта по същество, с който ще следва да установи характера на материалното правоотношение, съответно то обуславя ли солидарност и да разгледа доколко всеки един от ищците има право или всеки един от ответниците дължи и в какъв размер - в рамките на общо заявената сума. Когато искът на увреденото лице е насочен срещу всички гражданско-отговорни субекти /в едно или в отделни производства/, отговорността на тези субекти е солидарна и произтича от закона. Когато искът е бил предявен и е уважен само един от преките причинители, пострадалият има правен интерес дори в друг самостоятелен процес да установи, че солидарно отговорен с него е и някой друг, ако се докаже, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността му. Това означава, че при осъществяване на този вид деликтна отговорност страните и съдът трябва да съблюдават правилата на солидарността, и в частност разпоредбата на чл. 122 ЗЗД, която определя правата на кредитора и начинът на реализиране на правото. В настоящото производство ищецът още с предявяване на исковата молба е уточнил, че ще реализира деликтната отговорност на всеки от ответниците при условията на чл. 127 ал. 1 от ЗЗД. В този смисъл решението е правилно, но изписаният от първоинстанционния съд диспозитив е непрецизен. В тази връзка въззивният съд при потвърждаване на решението, следва да прецизира диспозитива като уточни, че отговорността на всеки от ответниците е при наличието на солидарност в задължението им.

Така присъдената от първоинстанционния съд сума не представлява източник за обогатяване на родителите на малолетния, а го репарират за негативните последици, пряк и непосредствен резултат от непозволеното му увреждане на 08.11.2013 г., а не от 08.11.2015 г., каквато очевидна фактическа грешка е допуснал първоинстанционният съд в решението си и която подлежи на поправяне по реда на чл. 247 от ГПК.

В жалбите на всеки от ответниците е посочено, че неправилно Районният съд е възложил в тяхна тежест заплащането на държавна такса, след като самият ищец не внесъл такава върху цената на двата иска. Ищецът е освободен и на основание чл. 83 ал. 1 т. 4 от ГПК от заплащането на държавна такса по иск за вреди от непозволено увреждане, за което има влязла в сила присъда, поради което държавната такса за разглеждането на двата иска от Районен съд гр. Д. се дължи от ответниците при постановяване на решението по съществото на спора.

Съобразно изхода на спора първоинстанционният съд е възложил в тежест на ответниците сторените от ищеца разноски. Пред въззивната инстанция на въззиваемия ищец следва да бъдат присъдени претендираните от него разноските за адвокатско възнаграждение в размер на 420 лв.

При така изложените съображения въззивната инстанция намира, че решението не страда от пороци, които налагат неговата отмяна, а като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде потвърдено.

Водим от горното и на основание чл. 271 и сл. от ГПК, Д.КИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 462/ 18.05.2017 г., постановено по гр. д. № 1338/ 2016 г. по описа на РС гр. Д.,

с което е бил осъден Й.П.В., ЕГН ********** с адрес *** да заплати на Д.К.М., ЕГН ********** чрез неговия баща и законен представител К.С.М., ЕГН **********,***, сумата от 5 000 лева /пет хиляди/, представляваща парично обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, следствие на продължителен преживян стрес, водещ до затваряне в себе си, нежелание за общуване, предпочитане на избягващо поведение, изразяващи се в нарушаване на успеха, преживяване на дълбока обида, унижение и страх за живота си, внушени му от блудствалите с него насилници, като хронифицираното преживяване на постравматично стресово разстройство /ПТСР/ е с траен отпечатък в психиката на детето, изразяващи се в психически и физически тормоз и стрес, които вреди са пряка и непосредствена последица от извършеното от ответника на 08.11.2013г. престъпление по чл.157, ал.2 вр. ал.1, предл.второ вр. чл.20, ал.2 НК, за което е осъден с влязла в сила присъда № 4 от 12.02.2015г. по НОХД № 44/2015г. по описа на ДРС, ведно със законната лихва, считана от датата на деянието – 08.02.2013 г., до окончателното изплащане на сумата, при солидарност на задължението му с това на И.О.П.;

с което е бил осъден И.О.П., ЕГН ********** с адрес ***, да заплати на Д.К.М., ЕГН ********** чрез неговия баща и законен представител К.С.М., ЕГН **********,***, сумата от 5 000 лева /пет хиляди/, представляваща парично обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, следствие на продължителен преживяем стрес, водещ до затваряне в себе си, нежелание за общуване, предпочитане на избягващо поведение, изразяващи се в нарушаване на успеха, преживяване на дълбока обида, унижение и страх за живота си, внушени му от блудствалите с него насилници, като хронифицираното преживяване на постравматично стресово разстройство /ПТСР/ е с траен отпечатък в психиката на детето, изразяващи се в психически и физически тормоз и стрес, които вреди са пряка и непосредствена последица от извършеното от ответника на 08.11.2013г. престъпление по чл.157, ал.2 вр. ал.1, предл.второ вр. чл.20, ал.2 вр. чл.63, ал.2, т.2 НК, за което е осъден с влязла в сила присъда № 4 от 12.02.2015г. по НОХД № 44/2015г. по описа на ДРС, ведно със законната лихва, считана от датата на деянието – 08.02.2013 г., до окончателното изплащане на сумата, при солидарност на задължението му с това на Й.П.В..

ОСЪЖДА И.О.П. ***, с ЕГН **********, и Й.П.В. ***, с ЕГН **********, да заплатят на Д.К.М., ЕГН ********** чрез неговия баща и законен представител К.С.М., ЕГН **********,***, сумата от 420 лв. /четиристотин и двадесет лева/, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

На основание чл. 280 ал. 3 от ГПК решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.