Р Е Ш Е Н И Е

№ 35 , гр. Добрич, 23.02.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на дванадесети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЯКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЖЕЧЕВА

ЕЛИЦА СТОЯНОВА

При участието на секретаря Павлина Пенева, разгледа докладваното от съдия Елица Стоянова в. гр. д. № 558 по описа на Добричкия окръжен съд за 2017 г. и за да се произнесе, взе следното предвид:

Съдебното производство е образувано по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, по въззивна жалба, рег. № 2447/ 03.07.2017 г., подадена от процесуалния представител на ищеца М.Н.Г. ***, с ЕГН **********, против решение № 20/ 15.03.2017 г., постановено по гр. д. № 266/ 2017 г. по описа на РС гр. К., с което са били отхвърлени претенциите му против СД „***” ЕИК ***, със седалище и адрес на управление с.Б., общ.К., искове за осъждане на ответника да му заплати сумата от 2 535.00 лева, представляваща общ сбор от обезщетеният за ползването на собствения му имот представляващ нива с идентификатор ***по КП на землището на селоП.община Ш.-, (бивш ПИ ***), в местност „***” с площ от 13,003 декара, ІІІ-та категория, през календарните 2010г., 2011г. и 2012г., както следва: 715.00 лева обезщетение за ползване на имота през 2010г.; 780.00 лева обезщетение за ползване на имота през 2011г. и 1 040.00 лева обезщетение за ползване на имота през 2012г.; сумата от 772.00 лева представляваща мораторна лихва върху претендираната сума от 2 535.00 лева, за периода 01.01.2013г. до датата на завеждане на исковата молба; законната лихва върху главниците, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумите. Решението се обжалва и в частта, с която в тежест на ищеца са били възложени сторените от ответника разноски. Съобразно изложените в жалбата оплаквания, в решението противоречиво били изложени твърдения относно съществуването на договор за аренда или наем на процесната земеделска земя, съответно липсата на такъв. Гласните доказателства не установявали съществуването на облигационни отношения между страните. Настоява се за отмяна на решението, уважаване на исковете и присъждане на разноски.

Ответната по въззива страна е депозирала писмен отговор, в който се противопоставя на възведените в жалбата оплаквания и настоява решението да бъде потвърдено като валидно, допустимо и правилно.

Препис от обжалваното решение е било връчено на ищеца на 19.09.2017 г. Въззивната жалба е подадена на 03.07. 2017 г., изхожда от легитимирано лице и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от М.Н.Г. ***, с ЕГН **********, срещу СД „Г.**.К.“ със седалище и адрес на управление с. Б., общ. К., с ЕИК ***, с искова молба и с молба за увеличение на исковете претенции за осъждането му да заплати на ищеца сумата от 2 535 лв., представляваща обезщетение за ползването на собствения му недвижим имот, представляващ поземлен имот – нива с идентификатор ***по кад. план на с. П., общ. Ш.-, за 2010 г., 2011 г. и 2012 г. или в размер на 715 лв. за ползването през 2010 г., 780 лв. – за това през 2011 г. и 1 040 лв. – обезщетение за 2012 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното и изплащане; сумата от 722 лв., представляваща мораторна лихва върху неплатеното обезщетение за съответната година до датата на завеждане на исковата молба в съда, претендирани са и съдебно – деловодни разноски. Съобразно изложените в исковата молба твърдения, ищецът придобил собствеността върху описания недвижим имот – нива с идентификатор ***по кад. план на с. П., общ. Ш.-, с площ от 13 дка. През посочените три години дружеството – ответник обработвало без правно основание, поради което се е обогатило за сметка на ищеца със сума, равна на средния годишен размер на арендните плащания за ползването на земеделската земя в посочения район. Настоява за уважаване на исковете, претендира разноски.

Ответното СД „Г.**.К.“ е депозирало писмен отговор, в който се е противопоставило на основателността на заявените претенции поради изсрочването им по давност на основание чл. 111 б. Б от ЗЗД. Ответникът е бил добросъвестен, поради което и на основание чл. 75 ал. 2 от ЗЗД следвало да бъде освободено от отговорност. Ищецът се е регистрирал като собственик на имота пред СГКК едва през 2013 г. През целия период от време дружеството – ответник е арендувало земята, за което е изплащало рентни възнаграждения на Т. Г.Г., който се е легитимирал като собственик на имота с договор за доброволна делба и скица. Едва през 2013 г. ищецът заявил, че притежава собствеността върху имота и то от 2007 г. Настоява за отхвърляне на исковете, претендира разноски.

С оглед релевираните в жалбата оплаквания, доводите и съображенията, развити от страните в процеса, Добричкият окръжен съд приема за установено от фактическа страна следното:

По силата на решение № 41/ 21.04.2007 г., постановено по гр. д. № 179/ 2006 г. по описа на РС гр. К., на основание чл. 19 ал. 3 от ЗЗД е бил обявен за окончателен сключения на 08.05.2006 г. предварителен договор, по силата на който Т. Г.Г., с ЕГН **********, е продал на М.Н.Г., с ЕГН **********, недвижим имот – нива с площ от 13. 003 дка, находяща се в с. П., общ. Ш.-, съставляваща поземлен имот с идентификатор ***по кад. карта на селото.

Ответникът не спори, че през процесния период е обработвал въпросната нива по силата на договор за наем на земеделска земя, сключен със собственика Т. Г.Г., комуто е изплащал ежегодно дължимата рента. В тази връзка по делото е приложено писмо от Държавен фонд „Земеделие“, видно от което ответникът е заявил за подпомагане с директно плащане процесния поземлен имот като обработван от него. Признава, че договор за аренда с праводателя на ищеца не е имал сключен, а неформален договор за наем.

Ответникът е ангажирал гласни доказателства в подкрепа на своите твърдения. От показанията на св. Т. Г.Г., праводател на ищеца, се установява, че решил да продаде земите, но нямал нотариален акт, затова считал имота за свой. Земята била наследствена и след подялбата и получил процесния имот, който бил обработван от ответника през целия период от време до 2013 г., когато управителят на ответното дружество му се обадил и заявил, че е продал земята. До този момент получавал рента от СД „Г.**.К.“.

Първоинстанционният съд е назначил СИЕ, от заключението по която се установява, че за стопанската 2009/ 2010 г. средният годишен наем/ рента, изплатени за декар земеделска земя възлиза на 715. 17 лв., а лихвата върху тази сума за периода на забавата – 715. 17 лв., за стопанската 2010/ 2011 г. размерът на главното задължение възлиза на 780 лв., а на лихвата за забава – 237. 60 лв., като за стопанската 2011/ 2012 г. размерът на средното рентно плащане на декар земеделска земя възлиза на 1 040. 24 лв., а за лихвата за забава – 316. 80 лв.

При така изложените фактически данни Добричкият окръжен съд достига до следните правни изводи:

Предявеният от М.Н.Г. против СД „Г.**.К.“ черпи правното си основание от нормата на чл. 59 от ЗЗД и страните са легитимирани да участват в процеса. Решението е постановено от законен съдебен състав в рамките на предоставените му от ГПК правомощия, поради което при извършената служебна проверка въззивният съд намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността му, Окръжният съд намира следното:

Факт е, че ищецът е придобил право на собственост върху процесния недвижим имот на 17.05.2007 г., с влизане в сила на решение № 41/ 21.04.2007 г. по гр. д. № 179/ 2006 г. по описа на РС гр. К., с което е бил обявен за окончателен предварителния договор, сключен между Т. Г.Г. като продавач и М.Н.Г. като купувач.

До този момент имотът е принадлежал на св. Г., който е сключил с ответника неформален договор за наем. Страните по този договор не спорят, че такъв е съществувал. За разлика от договора за аренда, който задължително трябва да бъде сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите и да бъде вписан в Службата по вписванията, за договора за наем, включително и с предмет земеделски земи, законодателят не е предвидил форма за сключването му, необходима за неговата валидност, нито е предвидил задължително вписването му в СлВп, освен ако е сключен за повече от 10 години, в който случай вписването му осигурява противопоставимост на договора за наем на бъдещия собственик. Договорът за наем е неформален, консенсуален и възмеден. Страните по него не спорят, че ответникът е плащал наемната цена на св. Г. до 2013 г., макар и неправилно да определят това плащане като „рента“. Няма спор, че договорът за наем няма достоверна дата, че е бил сключен за период, по – кратък от 10 години и че не е бил вписан в съответната Служба по вписванията.

Разпоредбата на чл. 237 ал. 2 изр. II от ЗЗД предвижда, че ако няма достоверна дата и наемателят е във владениe на имота, договорът е задължителен за приобретателя като договор за наем без определен срок. Такава е и настоящата хипотеза. Между св. Т. Г. и СД „Г.**.К.“ е имало сключен договор за наем без достоверна дата, по силата на който ответното дружество е било във владение на процесния имот. Следователно този договор е бил задължителен и за приобритателя – ищец. Той замества своя праводател в наемното правоотношение и може да търси плащането на наемната цена от наемателя, а ако последният е освободен от плащането по реда на чл. 75 ал.2 от ЗЗД – от своя праводател като мним кредитор, получавал плащането на наемната цена до 2013 г. Вместо да предяви иск за осъждане на дружеството – ответник да му заплати неплатената нему наемна цена за ползването на недвижимия имот по силата на задължителния за приобретателя договор за наем, ищецът е предявил иск за обезщетение в резултат на неоснователно обогатяване. Искът по чл. 59 от ЗЗД е субсидиарен и е на разположение на страната само в случай, че тя не разполага с друг път на процесуална защита, какъвто в случая е налице.

При тези съображения се налага извода, че в действителност ищцовите претенции с правно основание чл. 59 от ЗЗД са неоснователни и правилно са били отхвърлени от първоинстанционния съд, макар и на основание, различно от изложеното от въззивния съд. В този смисъл решението е правилно като резултат и следва да бъде потвърдено.

При въззивното разглеждане на спора ответната по жалбата страна не е представила доказателства за сторени разноски.

Водим от горното и на основание чл. 271 и сл. от ГПК, ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20/ 15.03.2017 г., постановено по гр. д. № 266/ 2017 г. по описа на РС гр. К..

На основание чл. 280 ал. 3 от ГПК решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.