Р Е Ш
Е Н И Е
№ 15 05.02.2018 год. гр.Добрич
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Добричкият окръжен съд гражданско отделение
На двадесет и втори януари 2018год.
В открито заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ДЯКОВА
ГАЛИНА ЖЕЧЕВА
Секретар:Павлина Пенева
като разгледа докладваното от
съдия Дякова
въззивно гражданско дело № 569 по описа
за 2017 год.
за да се произнесе съобрази
следното:
На основание чл. 268 ал.1 от ГПК,съдия Дякова докладва подадените от М.К.А. , ЕГН ********** *** въззивна
жалба рег.№ 19471/14.11.2017 год. и
частна жалба рег.№ 20816/01.12.2017 год. срещу решение №
985/27.10.2017 год. по гр.д.№ 444/2017 год. на
Районен съд,гр.Добрич и определение № 2150/20.11.2017 год. за
допълването му в частта за разноските.
Решението е постановено по трудов спор
между работник и работодател по смисъла
на чл.357 ал.1 от КТ: 1./ относно
изпълнението на трудовото правоотношение-заплащането на уговореното трудово възнаграждение в пълен размер,както и
на положения извънреден труд ; 2./относно прекратяването на трудовото правоотношение-заплащане
на обезщетение за неизползването на платен годишен отпуск,датата и основанието
за прекратяването му, от значение за
3./установяване продължителността на трудовия стаж на работника. Въззивникът
счита,че не всички от предявените му искове по чл.128 т.2,чл.150,във връзка с
чл. 262,чл. 224 и чл. 351 ал.1 от
КТ,както и по чл. 86 ал.1 от ЗЗД са били разгледани от първоинстанционния съд,
респективно липсвало произнасяне по
направеното оспорване по чл. 193 от ГПК,което обуславя порочност на решението
от вида недопустимост и налага делото да бъде върнато за ново разглеждане от
друг състав на ДРС.В условията на евентуалност,счита решението за неправилно и отправя искане да
бъде отменено ,а исковата му претенция уважена в пълния размер на заявяването
й. Съдът не бил формирал фактическите си и правни изводи по
съществото на заявения за разрешаване спор след преценка на всички относими
доказателства във връзка с доводите на страните и тяхното процесуално
поведение.
При
данни,че постановеното неизгодно за въззивника решение му е връчено на дата
02.11.2017 год.,жалба рег.№ 19471/14.11.2017 год. е подадена в срока по чл. 259 ал.1 от ГПК и е
процесуално допустима .
Липсвали предпоставките,обжалваното
решение да бъде допълвано и на въззиваемата страна присъждани разноски,тъй като
искане за това в писмения й отговор не се съдържало,работникът се ползвал от
специалната закрила на закона и не
дължал заплащане на разноски в
производството,в което бил потърсил защита на правата си.Настоява за отмяна на
определението за разноските,а в условията на евентуалност за изменението му с
приложение на разпоредбата на чл. 78 ал.5 от ГПК.
Въззиваемата страна „***” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. Добрич, ул. „***” № 5 счита
жалбите за неоснователни и настоява да не бъдат уважавани,което свое становище
и изразила в отговори рег.№№21441/11.12.2017 год. и 21941/18.12.2017 год.
При постановяване на обжалваното решение не било допуснато нарушение на
съдопроизводствените правила и тези на формалната логика, фактически изводи на съда били съответни
на доказателствения материал , а правните на материалния закон.
Въззивният съд констатира, че обжалваното решение
не страда от порок, сочещ на нищожност или недопустимост. Решението на Добричкия районен съд е издадено от надлежен съдебен състав,в
рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност , съдържа
реквизитите по чл. 236 ГПК поради което е валидно.Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните
процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването правото
на иск при постановяване на съдебното решение,обуславя неговата допустимост.Излаганите
доводи за неразглеждане на предявен иск не обуславят извод за недопустимост на
съдебния акт,а евентуално такъв за непълнотата му,в който случай защитата на
страната се осъществява по процесуалния ред на чл. 250 от ГПК.Недопустимост на
съдебния акт няма да следва и ако в
същия липсва произнасяне по заявено оспорване на документи по реда на чл. 193
от ГПК.Оспорването на истинността на документ се извършва по реда на чл. 193 от ГПК и при доказана
неистинност има за последица изключването му от доказателствата.Целта на
производството е във висящия исков процес да се определи доказателствената
стойност на представено писмено доказателство ,от значение за обсъждането или не на този
документ при изграждане на фактическите и правни изводи на решаващия съд.Ако
съдът не се е произнесъл с определението по чл. 194 ал.2 от ГПК преди даване
ход на устните прения,той коментира този въпрос в мотивите на решението,а не с
отделен диспозитив-така чл.194 ал.3 от ГПК,респективно при наведено оплакване в
жалбата,горното следва да бъде сторено от въззивния съд по повод проверката на
правилността на обжалвания съдебен акт.
Пред въззивната инстанция
не са посочени нови факти и не са представени нови доказателства.
Претенциите на работника срещу работодателя са
основани на въведени в исковата молба твърдения, поддържани и в хода на
производството,както следва:наличие на обвързаност на страните по трудов
договор от 01.03.2016 год., по силата на който ищцата
е заемала длъжността „Продавач-консултант”,с фиксирано работно време на 4 часа
дневно и с фактическа продължителност от около 9 часа,както и с устно уговорено трудово възнаграждение в размер на
400 лв. ,а изплащано по ведомост в
размер на 272.50 лв. ;отправено от работника едномесечно предизвестие за
прекратяване на трудовото правоотношение поради неизплащане от работодателя на
възнагражденията за два месеца ,в течение на което е настъпило тежко заболяване
на работника,съвпадане по време на срока
на предизвестието с времето на разрешен от лекуващия лекар отпуск за временна
нетрудоспособност ,прекратяване на трудовото правоотношение със заповед на
работодателя преди
работника да се завърне на работа.
Претенциите
са оспорени от работодателя,който счита част от фактическите твърдения на
работника за неверни,а част от тях макар верни,негодни да обосноват извод
за основателност на заявените искове. Настоява
спора да бъде разрешен съобразно съдържанието на сключения между страните
писмен трудов договор,както и съобразно въведени твърдения,че работникът е ползвал неплатен отпуск в процесния период,респективно за погасяване на паричните му задълженията с
плащане настъпило след прекратяване на трудовото правоотношение,но преди
завеждане на делото
След
запознаване с материалите по делото,въззивният съд намира за установено от
фактическа страна следното:
Между
страните е било налице трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов
договор № 006/01.03.2016 год.,съобразно който ищцата е приела да изпълнява
длъжността „Продавач-консултант” в обект на ответното дружество, работното й
време е определено на 4 часа и е уговорено месечно трудово възнаграждение е в
размер на 272.50 лв.
В
този размер ,трудовото възнаграждение е
било начислявано от работодателя в приложените по делото копия от разчетно-платежните
ведомости за месеците април-юли 2016 год. и след направените удръжки ,изплащано
на ищцата срещу подпис в размер от
213.61 лв.
С
писмо изх.№ 17020151/16.02.2017 год.,ищцата е била уведомена от Дирекция“***“
гр.Добрич за извършена проверка по нейн сигнал (преписката приложена в цялост
по делото),съдържаща констатации,че работното време на обекта е от 08.00часа до
17.30 часа,съобразно приложените присъствени форми е полагала
труд по четири часа на ден /без съботните и неделните дни/ ,с различно
разпределение на работното време съобразно график,а дължимите възнаграждения и
обезщетения,изплатени по банков път след прекратяване на трудовото
правоотношение.
Съобразно
приложените протоколи от дати 01.09.2016 год. и 03.10.2016 год.,записите от
охранителните камери в обекта,направени в периода месец август-месещ септември 2016
год. са унищожени,чрез изтриването на хард диска,на който се намират.Ищцата
оспорва протоколите като антидатирани и съставени за целите на настоящото производството със
съдържание,изгодно за работодателя й.Посочените в същите данни се потвърждават
от показанията на ***,подписали същите като свидетели на действията по
унищожаването.
Св.***(клиент
на обекта-работно място на ищцата и по времето,докато тя е била работа
) и ***(свекърва на ищцата) са дали показания,че М.К.
е работила минимум по 8 часа на ден,като
работното й време е продължавало и до 9-10 часа.Сведенията за продължителността
на работното й време са получили от работника,респективно правят сами този извод
,тъй като са виждали К. по различно време на денонощието в магазина/както
сутрин,така и след обяд/.Св.***/съжителстваща на съпружески начала с управителя
на търговското дружество ответник / и ***/дъщеря
на управителя на търговското дружество/ дават показания,че бизнесът е семеен,
поради което и те наред с управителя
работят в магазина,който е отворен през целия ден,като работата е
организирана на сменен режим,за което се съставят графици.Работното време и
възнаграждението на ищцата са тези,посочени в договора й.
По
молба на ищцата (подписана от нея съобразно заключение рег.№ 10749/26.06.2017 год. на вещото лице,изготвило протокол за
графическа експертиза№ 9),със заповед № 003/12.09.2016 год. й е било
разрешено да ползва неплатен отпуск в
размер на пет работни дни,считано от 12.09.2016 год.
С
молба вх. № 4/30.09.2016 год.,ищцата е поискала от ответника да бъде освободена от
работа, считано от 01.10.2016 год., като същевременно заявява, че отправя предизвестие до
работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение за периода от
01.10.2016 год. до 31.10.2016 год.
За
времето от 03.10.2016 год.- до 15.01.2017 год. ищцата е ползвала отпуск за
временна нетрудоспособност по пет броя болнични листи.
Със
заповед № 009/27.12.2016 год. на управителя на търговското
дружество-ответник ,на основание чл. 325
ал.1 т.1 от КТ и по взаимно
съгласие,считано от 27.12.2016 год. е
било прекратено трудовото правоотношение на ищцата.Налице е отбелязване от
работника,че е получил заповедта на 16.01.2017 год.,тъй като е в болнични до
15.01.2017 год.
Въз
основа на така посоченото,въззивният съд напълно споделя фактическите и правни изводи на
първоинстанционният съд ,вкл.крайният резултат по спора,т.е. решението е
правилно и като такова следва да бъде
потвърдено.
Съгласно разпоредбата на чл. 62 КТ трудовият договор, с предписаното в чл. 66 ал.1 КТ съдържание, елементи от което са
и трудовото възнаграждение (т.7) и
продължителността на работния ден (т.8), се сключва в писмена форма. Съглашение
между работника и работодателя, материализирано в нарочен документ, съдържащ техни уговори ,различни от тези по трудов договор № 006/01.03.2016 год. по делото не се представя. Даже
ако фактически между страните е имало постигната устна уговорка, то тя не би могла да замести
валидно юридически в съдържанието на договора документално фиксираната, дори с
аргумента, че втората е симулативна и прикрива първата, по причина, че
основание за недействителност на трудовия договор, наречено
"симулативност", разпоредбата на чл. 74 ал.1 от КТ не предвижда.
По отношение уговореното между страните трудово
възнаграждение за месец август
След като по делото няма писмено доказателство, установяващо
твърдяното съдържание на правото на
ищцата , да получи възнаграждение за престираната от нея на ответника работна
сила в размер на 400 лв. при непълен 4 часов работен ден,респективно пълен 8
часов работен ден,а уговореното трудово възнаграждение й е платено в пълен
размер, искът по чл. 128 т.2 от КТ е неоснователен.
Горното налага
обжалваното решение в частта на отхвърляне на претенцията за заплащане
на сумите от по 127.50 лв., представляваща неизплатена част от
трудови възнаграждения за месец август
Неоснователни
са и обусловените от главните искове, искове по чл. 86 от ЗЗД за присъждане на
сумите от 18.04 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на цялото
трудовото възнаграждение от 400 лв. за м. август
Съгласно
чл. 143 от КТ понятието извънреден труд е трудът, който се полага с
разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на
съответния ръководител, извън установеното за работника работно време, т.е. в
процесния случай като извънреден би се явил трудът над 4-часовия работен ден.
Разпореждането на работодателя за полагане на извънреден труд представлява
изрично волеизявление, съобщено на работника,чрез което се възлага работа в
повече от установеното работно време, а във втората хипотеза на цитираната
норма от страна на работника и по негова инициатива се изпълнява работа в
повече от установеното работно време със знанието и мълчаливото допускане на
работодателя.Относно първата хипотеза,писмени доказателства не са ангажирани,а
втората не се твърди да е налична от работника.Положеният извънреден труд се
отчита в специална книга по смисъла на чл. 149 от КТ, като от неизпълнението на
това си задължение работодателят не може да черпи права. В настоящия случай по
делото е безспорно установено, че такава книга в ответното дружество не е
водена. Липсата на подобна отчетност сама по себе си не доказва, че няма
положен извънреден труд. Полагането на
извънреден труд подлежи на доказване с всички доказателствени средства. В този
смисъл, неводенето на писмен отчет за положен извънреден труд от работодателя
не прехвърля доказателствената тежест върху него. В тежест на
работника/служителя е да установи твърденията си за положен от него труд извън
установеното за него работно време, за което са допустими всички
доказателствени средства, в т.ч. и свидетелски показания.Полагането на
извънреден труд не следва да от данните
в присъствените форми ,представени от работодателя
пред Дирекция „***” – гр. Добрич.Правноирелевантни са доводите на ищцата във
връзка с протоколите за унищожаване на данни от видеонаблюдението на работното
й място.Без значение са обстоятелствата ,кога и дали са били унищожени
данните,при съобразяване,че за
работодателя е предвидено такова задължение по закон-чл.30 ал.5 от ЗЧОД от 2004
год. (отм.-отмяната в сила от 31.03.2018 год.) в срок от 30 дни от извършването
им,т.е. непредставяне на данните от
видеонаблюдението не може да бъде тълкувано във вреда на работодателя по правилото на чл.161 от ГПК. Въз основа на
свидетелските показания не може да се установи с категоричност, че ищцата е
работила по 8 часа дневно, вместо по 4 часа, както е вписано в трудовия
договор. Показанията на двете свидетелки, посочени от ищцата , не могат да
бъдат опора на стабилен доказателствен извод в посочения по-горе смисъл.Същите
противоречат на останалите гласни и писмени доказателства по
делото,възпроизвеждат споделеното от ищцата,респективно съставляват тяхно
умозаключение,направено въз основа на обстоятелствата,че са виждали ищцата по
различно време на обекта,но в различни дни по време на действието на трудовия й
договор.При положение,че работното време с клиенти на обекта е по-дълго от уговорената продължителност на работния ден
на ищцата и в обекта се е работило на
сменен график и от други лица, полагането на извънреден труд не може да се
счете за установено с показанията им.
По
тези съображения, предявеният в условията на евентуалност, ако не бъде
уважена исковата претенция за заплащане на трудовото възнаграждение за м.
август и м. септември 2016 год., иск за заплащане на сумата от 1 267 лв.,
представляваща обезщетение за положения от ищцата извънреден труд през м.
август и м. септември 2016 год.,черпещ правното си основание в разпоредбата
на чл.150,във връзка с чл.262 от КТ
,законосъобразно е отхвърлен от първоинстанционния съд и решението му в тази
част следва да бъде потвърдено.
Разрешаването
на спора между страните относно
обезщетението за неизползван платен годишен отпуск и
продължителността на трудовия стаж
е предпоставено от отговора на
въпроса,кога е настъпило прекратяване на трудовото правоотношение.
Правото да се прекрати трудовото
правоотношение е потестативно и поражда действие с достигането на писменото
изявление до адресата. Във всички случаи, когато трудовият договор се
прекратява с писмено предизвестие, независимо от конкретното основание за това
по чл. 326 или чл. 328 от КТ, респ. независимо как е наименован писменият акт,
с който е отправено предизвестието, съгласно изричната разпоредба на чл. 335 ал. 2 т. 1 от КТ, конститутивното действие на прекратяването на
трудовоправната връзка настъпва с изтичането на срока на предизвестието. В тези
случаи, ако след изтичането на срока на предизвестието е издаден и връчен и друг
писмен акт /заповед/ за прекратяване на трудовото правоотношение, той има само
декларативен характер и е без правно
значение - няма конститутивно действие по отношение на вече прекратеното
трудово правоотношение,като основанието
за прекратяване на трудовото правоотношение е това записано в предизвестието, а
не това, записано в издадената в последствие заповед за прекратяването му -така
решение
№ 264 / 10.06.2015 год. по гр. д. № 1222/2015 год. на
ВКС,
IV г. о.; решение № 62 / 01.04.2014 год. по гр. д. № 4370/2013 год. на ВКС III г. о.;решение № 27 /01.03.2017 год. н по гр. д.
№ 3012/2016 год.на ВКС, IV г. о.Изтичането
на срока, включен в предизвестието, е период от време с определена
продължителност и води неизбежно до прекратяване на трудовото правоотношение. Кодексът на труда не предвижда възможност
включеният в предизвестието срок да подлежи на удължаване, спиране или
прекъсване и същият продължава да тече дори когато работникът или служителят
ползува някакъв вид законоустановен отпуск-така решение № 229 / 28.09.2016 год.
на ВКС по гр. д. № 1820/2016 год. на ВКС,IV г. о.
При съобразяване на
фактическите данни по делото и дадените от ВКС разрешения, следва да бъде
направен извод,че трудовото правоотношение между страните е прекратено на
01.11.2016 год. Издадената впоследствие от работодателя заповед №
009/27.12.2016 год., според която на основание чл. 325 ал. 1 т. 1 от КТ се
прекратява трудовото правоотношение между страните, не е породила правно
действие, тъй като към датата на нейното постановяване не е било налице валидно
трудово правоотношение между страните.
Вещото лице ,изготвило
назначената съдебно-счетоводна експертизата е направило изчисления по правилата на чл. 224
ал.2 от КТ,във връзка с чл. 177 и чл.228 от КТ към посочената дата на
прекратяване на трудовото правоотношение
и е посочило в заключение рег.№ 13040/01.08.2017 год. ,че работодателят
дължи обезщетение за
неизползван платен годишно отпуск от 17 дни в размер на 220.51 лв., а след облагане по чл.42 от
ЗДДФЛ в размер на 198.46 лв.,като на
06.02.2017 год. ответникът е изплатил на ищцата сума в размер на 231.63 лв.
С
оглед на горното , исковата претенция за сумата от 350.09 лв., основана на
нормата на чл. 224 ал. 1 от КТ, както и за сумата от 2.76 лв., представляваща
обезщетение за забавено плащане на задължението по чл. 224 от КТ определено по
размер на законната лихва за времето на забава от 16.01.2017 год. до 08.02.2017
год. подлежат на отхвърляне .Решението на ДРС е законосъобразно постановено и
следва да бъде потвърдено.
На
отхвърляне подлежи и претенцията по чл. 351 ал.1 от КТ,във връзка с чл.352 ал.1
т.2 от КТ за установяване на трудов стаж,основана на твърденията на ищцата, че
трудовото правоотношение между страните е прекратено в момент,по-късен от изтичането на
предизвестието -01.11.2016 год.,а именно с изтичане срока на ползване на отпуска при временна
неработоспособност -16.01.2017 год. Решението на ДРС
е законосъобразно постановено и следва да бъде потвърдено.
Работниците,
служителите и членовете на кооперации са освободени от разноски за
производството, по искове, произтичащи от трудови правоотношения. Те не дължат
внасянето на такива разноски по сметка на съда, тъй като за тях производството
по трудови дела е безплатно. Освобождаването от публичноправното задължение за
разноски не освобождава изгубилата делото страна от материалноправната й
отговорност пред насрещната страна за извършените от нея разноски за такси по
делото, разноски за производството, както и изплатеното възнаграждение за един
адвокат, ако насрещната страна е била представлявана от адвокат или
юрисконсулт-така решение
№ 67 / 03.04.2014 год. по гр. д. № 2944/2013 год. на ВКС, IV г. о.С оглед на
горното,законосъобразно ДРС е присъдил на работодателя сторените от него
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер от 600 лв.,което не е
прекомерно с оглед осъществяваната защита по 8 бр.обективно съединени иска.
С оглед изхода по спора пред въззивната
инстанция-неоснователност на подадената жалба,въззивникът следва да заплати на
въззиваемата страна сторените съдебно-деловодни разноски в производството по
глава ХХ от ГПК,възлизащи на сумата от 600 лв.-заплатено възнаграждение на
адвокат за процесуално представителство.При съобразяване,че осъществяваната
защита е по 8 бр.обективно съединени иска и 2 бр.съдебни акта,не са налице
условията за приложение на разпоредбата на чл. 78 ал.5 от ГПК.
По изложените съображения,съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 985/27.10.2017 год. по гр.д.№ 444/2017 год. на Районен съд,гр.Добрич ,допълнено в
частта за разноските по реда на чл.248
от ГПК с
определение № 2150/20.11.2017 год.
ОСЪЖДА М.К.А. , ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на
„***” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Добрич, ул. „***” №
5 сумата от 600 лв.,съставляваща сторени съдебно-деловодни разноски в
производството по глава ХХ от ГПК- заплатено възнаграждение на адвокат за
процесуално представителство.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.