Р Е Ш Е Н И Е

№ 25 , гр. Д., 14.02.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Д.КИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публичното заседание на тридесет и първи януари две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЖЕЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖЕЧКА МАРГЕНОВА

ЕЛИЦА СТОЯНОВА

При участието на секретаря Пепа Митева, разгледа докладваното от съдия Елица Стоянова в. гр. д. № 581 по описа на Д.кия окръжен съд за 2017 г. и за да се произнесе, взе следното предвид:

Съдебното производство е образувано по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, по въззивна жалба, рег. № 19910/ 21.11.2017 г., подадена от процесуалния представител на ответника *****гр. Д., против решение № 1019/ 07.11.2017 г., постановено по гр. д. № 803/ 2017 г. по описа на РС гр. Д., с което е било признато за незаконно и отменено дисциплинарното уволнение на Н.И.Г.., извършено на осн. чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ вр. чл. 190, ал. 1, т. 4, чл. 187, т. 8 и чл. 43, ал. 3, т. 2 и ал. 4 от ЗМВР със заповед № 357з-34/06.01.2017г. на ВПД Директор на ******., ъщдцата е била възстановена на заеманата от нея преди уволнението длъжност „******” в група „******“ на сектор „******“, като ответникът е бил осъден да и заплати обезщетение за оставането й без работа поради незаконното уволнение за периода от 21.01.2017г. до 06.07.2017г. в размер на 4004 лева, ведно със законната лихва от 06.03.2017г. до окончателното изплащане. Решението се обжалва и в частта, с която в тежест на ответника е било възложено заплащането на сторените от ищцата разноски. Настоява се за неговата отмяна като необосновано, неясно и издадено в нарушение на материалния закон, отхвърляне на исковете и присъждане на разноски. Исковата претенция не била депозирана в срока по чл. 358 ал. 1 т. 2 от КТ, тъй като от доказателствата ставало ясно, че по пощата бил изпратен незнайно какъв документ. Нито към момента на назначаване на ищцата, нито към момента на нейното освобождаване тя е заявявала, че страда от диабет, сама укрила умишлено информация и това обстоятелство не следвало да се цени във вреда на работодателя. Работодателят е изпълнил задължението си по чл. 333 ал. 1 и ал. 2 от КТ. Ищцата не е подавала документи за освидетелстване от ТЕЛК, поради което заболяването и не е било регистрирано по надлежния ред. Преди уволнението е попълнила декларация, че здравословното и състояние е добро. Лични данни относно състоянието на ищцата можело да бъде изисквано от работодателя само с нейно съгласие. Исковете следвало да бъдат отхвърлени, включително и за заплащане на обезщетение поради недължимостта на сумата. Не ставало ясно за какво било изплатени адвокатското възнаграждение, поради което и в тази част решението следвало да бъде отменено. Претендирани са разноски за две съдебни инстанции.

Ответната по въззива страна е депозирала писмен отговор, в който се противопоставя на възведените в жалбата оплаквания и настоява решението да бъде потвърдено като валидно, допустимо и правилно. Исковата молба била подадена в срока по чл. 358 ал. 1 т. 2 от КТ. Представената декларация, че ищцата е в добро здравословно състояние и не желае да бъде изпратена на медицински преглед не съставлява осъществяване на предварителната закрила по чл. 333 ал. 1 от КТ. Изрично запитване дали ищцата страда от заболяванията по Наредба № 5 не е било изпратено. Дължало се и адвокатско възнаграждение, тъй като било налице само един договор за правна защита и съдействие между ищцата и адвоката. Претендирани са разноски за въззивното производство.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1, вр. чл. 315 ал. 2 от ГПК, изхожда от легитимирано лице и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от Н.И.Г.. ***, с ЕГН **********, чрез процесуалния и представител, против *****гр. Д., претенция за признаване незаконността на уволнението и, извършено със Заповед № 357 з – 34/ 06.01.2017 г. и за отмяна на последната, за възстановяване длъжността, която е заемала преди уволнението и за осъждане ответника да заплати сума в размер на 4 536. 02 лв., в последствие размерът на претенцията е намален до размера от 4 004 лв. и за разликата прекратен поради оттегляне на иска, която сума представлява обезщетение за оставането и без работа за периода на уволнението, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното и изплащане, претендирани са и съдебно – деловодни разноски и адвокатско възнаграждение. Съобразно изложените в исковата молба твърдения, между страните съществувало трудово правоотношение, което било прекратено, считано от 06.01.2017 г. с горепосочената заповед, издадена от ВПД Директор на ****гр. Д., поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. Описаното в заповедта деяние – получаване на подкуп по повод изпълнение на служебните задължения, не било извършено от ищцата. Освен това страдала от захарен диабет – неинсулиново зависим тип, което заболяване било предвидено в Наредба № */ 1987 г. и при неговото наличие ищцата ползвала предварителна закрила при уволнение на основание чл. 333 ал. 1 т. 3 от КТ, а работодателят не изпълнил задължението си да вземе мнение на ТЕЛК и да поиска предварително писмено разрешение от Дирекция „*******“. В тази връзка се настоява за признаване незаконността на уволнението, отмяна на уволнителния акт, възстановяване на длъжността, заемана преди него и за осъждане на работодателя за заплащане на обезщетение за периода, пред който служителката е останала без работа поради незаконността на уволнението за период от шест месеца. Настоява за уважаване на исковете и присъждане на разноски.

По реда на чл. 131 ал. 1 от ГПК ответникът ****гр. Д., чрез пълномощника си е депозирал писмен отговор /именовано „становище“/, в която се настоява за процесуална недопустимост на производството поради подаване на исковата молба извън преклузивния, според ответника, срок по чл. 258 ал. 1 от ГПК. Освен това искът бил неоснователен, тъй като от доказателствата по воденото срещу ищцата наказателно производство ставало ясно, че е извършила престъплението, съставляващо и дисциплинарно нарушение. В кадровото и досие, а и в резултатите от провежданите годишни медицински прегледи липсвали данни да страда от захарен диабет. Самата ищца попълнила декларация, че е здрава, което водело на извода, че е затаила умишлено информация от работодателя. Противопоставя се на ищцовото искане за присъждане на разноски, тъй като не било посочен номера на делото и не ставало ясно за воденето на какъв процес бил упълномощен адвокат. Настоява се за прекратяване на делото или за отхвърляне на исковете като неоснователни. Претендирани са разноски и юрисконсултско възнаграждение.

С оглед релевираните в жалбата оплаквания, доводите и съображенията, развити от страните в процеса и ангажираните по делото доказателства, Д.кият окръжен съд приема за установено от фактическа страна следното:

Страните по делото не спорят, че по силата на трудов договор № з – 1109/ 18.02.2014 г. ищцата е изпълнявала длъжността „******“ в група „****“ на сектор „*******“ в гр. Д.. Не спорят също така, че трудовото правоотношение помежду им е било прекратено, считано от 06.01.2017г., на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, поради наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ със Заповед № 357з-34/ 06.01.2017 г., издадена от ВПД Директор ******, видно от която ищцата осъществила следното нарушение на трудовата дисциплина: „на 25.10.2016 г., в около 10. 30 часа, в сградата на сектор „*******“ при ******, по време на изпълнение на служебните си задължения (произтичащи от типова длъжностна характеристика рег.№ 3286р19512/11.11.2015г., утвърдена със Заповед рег.№ 3286з-21/05.01.2016г.) е получила в дар парична сума в размер на 10 лева, които не и се следват, за да извърши действие по служба – прием на документи за регистрация на пътно превозно средство. Деянието е укоримо от морална гледна точка и е предизвикало широк отзвук, като става достояние на обществеността, правосъдни органи и служители на реда, чрез радио и местна преса“.

На същата дата, на която била издадена заповедта за уволнение, ищцата подписала декларация във връзка с уволнението и от органите на ***, че здравословното и състояние е добро, няма никакви оплаквания и претенции в тази връзка и не желае да бъде изпращана на медицински преглед. Ответникът, чрез процесуалния си представител, пред въззивния съд признава, че изискване на конкретна информация от страна на служителката дали страда от заболяване, попадащо в Наредба № 5/ 1987 г. и от там – в обхвата на закрилата по чл. 333 ал. 1 т. 3 от КТ, не е изисквана. Няма спор, че работодателят не е представил медицински документи пред ТЕЛК за мнение и не е изискал предварително писмено разрешение от Дирекция „*******“ за уволнението на Н.И.Г...

От заключението на вещото лице по назначената от първоинстанционния съд СМЕ се установява, че Н.И.Г.. страда от захарен диабет тип 2 – инсулинонезависим диабет, с давност на заболяването поне от м.10.2014 г. При първоначалното назначаване на ищцата като служител в ****гр. Д. /18.02.2014 г./ не е посочено да страда от такова заболяване. Данни за него съществуват в медицинските документи по повод групова медицинска застраховка в „*******“ АД. Заболяването е предвидено в чл. 1 ал. 1 т. 6 от Наредба № 5 от 20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от Кодекса на труда, следователно и на основание ал. 2 на с. чл. предприятието събира предварителна информация от работниците, които са определени за уволнение, страдат ли от болести, посочени в ал. 1. Съблюдавайки процедурата, предписана в Наредбата, работодателят следва да представи получените от работника или служителя медицински документи по пред съответната трудово-експертна лекарска комисия, (ТЕЛК) за мнение. В съгласие с чл. 5 от Наредбата и чл. 331 ал. 1 от КТ работодателят е длъжен да изпрати до Дирекция „*******“ писмено искане за разрешение за всеки определен за уволнение работник, който страда от болестите, посочени в чл. 1 от Наредбата, като прилага към него и експертното решение на ТЕЛК. Не е спорно, че тази процедура не е спазена.

Спорният в настоящото производство въпрос е дали работодателят е знаел за заболяването на ищцата, бил ли е длъжен да събере информация за заболяването и и дали самата ищца е злоупотребила с правото си на предварителна закрила, като е подвела работодателя, че не страда от заболяване, предвидено в Наредба № 5/ 1987 г., попълвайки декларация, че е в добро здравословно състояние.

При така изложените фактически данни Д.кият окръжен съд достига до следните правни изводи:

Предявените от Н.И.Г.. против работодателя ****гр. Д. искови претенции са процесуално допустими, страните са легитимирани да участват в процеса, поради което при извършената служебна проверка въззивната инстанция намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Окръжният съд не споделя изложените във въззивната жалба оплаквания за процесуална недопустимост на исковете поради депозиране на исковата молба след изтичане на преклузивния срок по чл. 358 от ГПК. На първо място срокът по този текст не е преклузивен, а давностен, което се установява от изричната воля на законодателя, именоващ разпоредбата „Давностни срокове“. Неспазването на давностните срокове, за разлика от преклузивните, не погасява материалното право и не влече процесуална недопустимост на претенциите, а тяхната неоснователност. Вън от горното, в този случай не е налице изрочване на иска по давност поради депозиране на исковата молба извън срока по чл. 358 ал. 2 от КТ, тъй като е изпратена по пощата и срокът се смята спазен с датата на пощенското клеймо. Независимо, че на пощенския плик, с който е изпратена клеймото не се чете, ищцовата страна е представила товарителница, от която се установява идентичност на номера и датата на подаване на исковата молба. В този смисъл оплакванията в жалбата са неоснователни.

Основните възражения по съществото на спора от страна на ответника – въззивник са, че е освободен от задължението да изиска предварително писмено разрешение за уволнението на ищцата от Дирекция „*******“, тъй като тя не е ползвала предварителна закрила по реда на чл. 333 ал. 1 т. 3 от КТ. Причината за това е в компрометирането на декларацията, попълнена от Н.И.Г.. преди уволнението и относно здравословното и състояние, в което е посочила, че същото е добро, няма оплаквания и не желае да бъде изпращана на лекар.

В тази връзка Окръжният съд намира следното:

Действително, при първоначалното назначаване на ищцата, същата не е страдала от захарен диабет. Това заболяване се е проявило няколко месеца след това и Н.И.Г.. не е уведомила работодателя, но не е била и длъжна да го прави. Закрилата по чл. 333 от КТ има обективен характер и цели да запази работника от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни критерии. Ето защо за нейното приложение няма значение дали работникът е изпълнил задълженията си по чл. 2 от Наредба № 5 от 1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от КТ, а има единствено значение дали към датата на връчване на заповедта за уволнение работникът е страдал от заболяване, посочено в чл. 1 от Наредбата. Практиката допуска само едно изключение от принципа, че закрилата има обективен характер и то е когато работникът умишлено е въвел работодателя в заблуждение, че не страда от заболяване, за което се предвижда закрила. Във всички други случаи неизпълнението на задълженията на работника да уведоми работодателя за заболяването или да представи документи за него няма правно значение за действието на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ. Тя се прилага независимо от това, дали работодателят е бил уведомен за заболяването на работника и дали са представени медицински документи за него. – в този смисъл изрично Решение № **** от 17.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № ****/2010 г., IV г. о.

Следователно без значение дали работодателят е знаел или не предварително за страданието на ищцата от болест, предвидена в чл. 1 от Наредба № 5/ 1987 г., е бил длъжен да събере информация, дали служителката, която е в процедура на уволнение, страда от такова, което да и дава предварителна закрила при уволнение. Закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ има обективен характер и важи винаги, когато работникът страда от заболяване по Наредба № 5/1987 г. за болестите, при които работниците има особена закрила. Задължение на работодателя е да извърши преценка за наличие на предварителната закрила, като събере информация за работниците и служителите, които смята да уволни, като липсва легално вменено задължение на работника или служителя да уведомява работодателя си предварително за наличните болести, а обективният характер на закрилата се изключва само в случай, че работникът съзнателно укрие съществуващо заболяване по посочената наредба. – в този смисъл изрично Решение № * от 17.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № ****/2010 г*** г. о. Простото удостоверяване на здравословното и състояние изобщо не е достатъчно. В подписаната от ищцата в деня на уволнението и декларация Н.И.Г.. е посочила, че здравословното и състояние е добро, няма оплаквания и не желае да бъде изпратена на лекар. Чл. 1 ал. 2 от Наредбата обаче изисква не общо осведомяване на работодателя относно здравословното състояние на служителя, когото ще уволнява, а изисква събирането на предварителна информация дали страда от болести по ал. 1 от същата. Дали това ще стане с изискването на попълнена от работника или служителя декларация или с непосредствено изискване на документи, е без значение, доколкото предвиденото от законодателя съдържание на предварително изискваната от работодателя информация е дали служителят, когото има намерение да уволни, страда или не от заболяванията, посочени в чл. 1 ал. 1 от Наредба № 5. Попълнената от ищцата декларация не покрива изискванията на чл. 1 ал. 2 от Наредбата, тъй като не упоменава дали страда или не от болести, ползващите с предварителна закрила по чл. 333 ал. 1 т. 3 от КТ. Най – малкото е и фактологически неточна, тъй като ищцата би могла да бъде в добро здравословно състояние /в резултат на медикаментозно лечение/, да няма конкретни оплаквания и да не се нуждае от лекарски преглед и въпреки това да страда от някое от конкретно посочените в Наредбата заболявания. Предпоставките за закрила на лицата, страдащи от заболяване, определено в Наредба № 5/ 20.02.1987 г., са от обективно естество и когато в изпълнение на задължението си да събере предварителна информация по чл. 1 ал. 2 от същата работодателят постави въпрос в анкета дали конкретният работник страда от такава болест, отговорът на последния като субективна преценка, не е решаващ за предпоставките на чл. 333 ал.1 т. 3 от КТ. В тази връзка се налага изводът, че работодателят не е изпълнил задължението са за събере предварителна информация дали Н.И.Г.. страда от заболявания, даваща и предварителна закрила при уволнение, в резултат на което и предвид факта, че същата страда от захарен диабет, която болест е предвидена в чл. 1 ал. 1 т. 6 от Наредба № 5/ 1987 г., не е взела предварително писмено разрешение от Дирекция „Инспекция на труда“ за уволнението и. Допуснатото в процедурата по налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ нарушение е толкова съществено, че опорочава изцяло уволнителния акт, което налага уволнението да бъде признато за незаконно, а Заповед № 357з-34/ 06.01.2017 г., издадена от ВПД Директор ****** следва да бъде отменена. В този смисъл са и мотивите на първостепенния съд, които се споделят и от въззивната инстанция.

Уважаването на претенцията за признаване незаконността на уволнението влече уважаване и на иска с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 2 от КТ, за възстановяване ищцата на длъжността ******“ в група „****“ на сектор „*******“ в гр. Д., която е заемала преди уволнението.

Претенцията за заплащане на обезщетение за времето, през което ищцата е останала без работа поради незаконното уволнение. Първоначалният размер на иска с правно основание чл. 344 ал.1 т.3 от КТ – 4 536. 20 лв. е бил намален, в резултат на заключението на вещото лице по назначената СИЕ, до размер от 4 004 лв., като за разликата искът е бил оттеглен и производството е било прекратено с определение на съда от съдебно заседание на 16.05.2017 г. Сумата е присъдена ведно с претендираната от ищцата законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното и изплащане. Уважаването на иска е правилно, като и в тези му части първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

Районният съд е присъдил разноски на ищцата, но не е уважил искането на ответника за присъждане на разноски, на каквито той има право за тази част от иска, за която производството е прекратено. Във въззивната жалба са изложени оплаквания в тази връзка, които следва да се преценят като искане за изменение на решението в частта му за разноските. В тази му част компетентен да се произнесе е първоинстанционния съд, което ще наложи връщане на делото за произнасяне по реда на чл. 248 от ГПК.

При настоящото разглеждане на спора въззиваемата – ищца е претендирала разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 720 лв., каквито следва да и бъдат присъдени.

Предвид изложените съображения въззивният съд намира, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено като валидно, допустимо и правилно.

Водим от горното и на основание чл. 271 и сл. от ГПК, Д.КИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1019/ 07.11.2017 г., постановено по гр. д. № 803/ 2017 г. по описа на РС гр. Д..

ОСЪЖДА *****– Д., ЕИК *, гр. Д., ул. „М.Г.“ № ***, да заплати на Н.И.Г.., с ЕГН **********,***, адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 720 лв. /седемстотин и двадесет лева/.

Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280 ал. 1 и ал. 2 от ГПК, в едномесечен срок от обявяването му на 14.02.2018 г., пред ВКС на РБ.

ПРЕКРАТЯВА производството по въззивната жалба, рег. № 19910/ 21.11.2017 г., подадена от ****гр. Д. по искане за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските и ВРЪЩА делото на ДРС за произнасяне по реда на чл. 248 от ГПК.

Решението в тази му част, с характер на определение, не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.