Р Е Ш Е Н И Е

№ 60

гр. Добрич, 28.03.2018г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Добричкият окръжен съд гражданско отделение

На дванадесети март година 2018

В публичното съдебно заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА Д.

ЕЛИЦА СТОЯНОВА

Секретар Пепа Митева

разгледа докладваното от съдията Г.Ханджиева

въззивно гражданско дело номер 39 по описа за 2018 година

и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК и е образувано по въззивна жалба на „***“ООД – гр.Б., чрез упълномощения адвокат, срещу решение № 141/30.10.2017 г. по гр.д.№700/2016 г. на БРС в частта, в която въззивникът е осъден да заплати на С.Г.Т. *** лева – обезщетение за четири дни неползван платен годишен отпуск и в частта, в която въззивникът е осъден да заплати по сметка на съда разноските за вещото лице и държавна такса.

Възразява се, че задължението на въззивника към ищцата следвало да се приеме за погасено чрез прихващане с негово насрещно вземане от другата страна за надплатени командировъчни пари. Изложени са доводи, че спорът е търговски, което дава възможност за заявяване на възражението за прихващане до приключване на устните състезания. Приетото от първоинстанционния съд, че възражението е несвоевременно въведено и поради това неподлежащо на разглеждане, било неправилно. Неправилно било и възлагането само в тежест на въззивника на разноските за вещо лице и на държавната такса, предвид, че резултатът по другите два предявени срещу му иска /които не са предмет на въззивно обжалване/ бил неизгоден за ищцата.

Жалбата е редовна, подадена в срок и е допустима.

В писмен отговор въззиваемата С.Г.Т. оспорва жалбата като неоснователна.

Съдът обсъди съображенията на страните и въз основа на събраните по делото доказателства намира за установено следното:

Предмет на разглеждане от първоинстанционния съд са били предявените от С.Г.Т. срещу „***“ООД искове за осъждане на ответника да заплати на ищцата, както следва: 1. сумата 677.71 лева – дължимо на осн.чл.242 от КТ трудово възнаграждение за периода 01.11.2016г. – 17.11.2016г.; 2. сумата 819 лева – дължими на осн.чл.215 ал.1 от КТ командировачни пари за периода 01.11.2016г. – 17.11.2016г.; 3. сумата 2 325.34 лева, намалена по реда на 214 ал.1 от ГПК в размер на 372.52 лева – дължимо на осн.чл.224 от КТ обезщетение за 4 дни неползван платен годишен отпуск.

Първоинстанционното решение в частта, в която исковете по чл.242 от КТ за трудово възнаграждение и по чл.215 от КТ за командировачни пари са отхвърлени, не е предмет на въззивно обжалване и е влязло в сила.

Установено е по делото, че въз основа на трудов договор от 01.09.2016г. ищцата работила при ответника като „шофьор на тежкотоварен автомобил“, като трудовото правоотношение помежду им е прекратено, считано от 17.11.2016г.

По претенцията за обезщетение по чл.224 от КТ в срока за отговор ответникът възразил, че ищцата е ползвала всички дни платен годишен отпуск, полагащи й се, пропорционално на отработеното време.

Установено е със заключение на вещо лице, че посоченото възражение на ответника е неоснователно. Ищцата е ползвала 4 дни по-малко от полагащия й се платен годишен отпуск, за които й се следва обезщетение в размер на 372.52 лева. По тези съображения първоинстанционният съд е постановил горния резултат по иска по чл.224 от КТ.

Наистина след изслушване на вещото лице, дало по повод иска по чл.215 от КТ заключение за надплатени от работодателя в полза на ищцата командировачни пари в размер на 356.10 лева, ответникът възразил за прихващане на задължението му към ищцата за обезщетение по чл.224 от КТ с неговото насрещно вземане от нея за платените без основание командировачни пари.

Възражението не е разгледано от първоинстанционния съд, като посоченото срещу това във въззивната жалба е неоснователно.

Така, спорът не е търговски, като изложените в жалбата доводи изобщо не могат да се споделят. Спорът е за изпълнение на задължение, произтичащо от съществувалото между страните трудово правоотношение и възникнало следствие прекратяването му. Следователно спорът е трудов по чл.357 ал.1 от КТ и в съответствие с чл.131 ал.2 т.5 от ГПК в срока за отговор ответникът е трябвало да изчерпи всичките си възражения срещу иска.

Заключението на вещото лице за надплатени от работодателя на служителя командировачни пари е дадено въз основа на счетоводните записвания при ответника, с оглед на което доводите в жалбата, че ответникът узнал за вземането си от насрещната страна едва от заключението на вещото лице не могат да се възприемат като особени непредвидени обстоятелства, довели до пропуска му да заяви възражението си за прихващане в срока по чл.131 от ГПК. В съответствие с чл.133 от ГПК, когато ответникът е направил възражението, правото му за това е било вече преклудирано, с оглед на което възражението не подлежи на разглеждане, както е процедирал и първоинстанционният съд.

Обжалваното осъдително решение по иска по чл.224 от КТ е правилно и следва да бъде потвърдено.

Решението е правилно и следва да бъде потвърдено, и в частта, осъждаща ответника за държавна такса в размер на 50 лева. Таксата е присъдена в съответствие с чл.78 ал.6 от ГПК и е само за уважения срещу ответника един иск – по чл.224 от КТ, като размерът е определен по правилото на чл.71 ал.1 от ГПК във вр. с чл.1 от ТДТКССГПК. Така присъдената такса няма връзка с отхвърлените други два иска по чл.242 от КТ и по чл.215 от КТ, за които, с оглед крайния им резултат и по правилото на чл.83 ал.1 т.1 от ГПК и чл.78 ал.6 от ГПК, държавна такса не се събира.

Частично основателна е жалбата срещу първоинстанционното решение единствено в частта, осъждаща ответника за пълния размер на разноските за вещо лице – 190 лева. Вещото лице е отговорило на поставени му от съда въпроси за изясняване на обстоятелства и по трите предявени иска. Следователно платеното на вещото лице възнаграждение съставлява разноски и по трите иска, при което и при отчитане, че само искът по чл.224 от КТ е уважен, то в съответствие с чл.78 ал.6 във вр. с ал.1 от ГПК ответникът дължи съразмерна част от разноските, а именно сумата 63.33 лева. Над този размер осъдителното решение за разноски следва да бъде отменено, като в съответствие с чл.83 ал.1 т.1 от ГПК разликата до пълния размер на разноските остава в тежест на бюджета и не следва да се възлага на ищцата.

С оглед резултата от настоящото производство по спора по чл.224 от КТ между страните, въззиваемата има право на платеното от нея адвокатско възнаграждение за тази инстанция. Видно от представения договор, адвокатът е оказал на въззиваемата безплатна правна помощ по чл.38 ал.1 т.2 от ЗА. Следователно на осн.чл.38 ал.2 от ЗА жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на адвоката на въззиваемата възнаграждение в минимално предвидения размер от 300 лева – чл.7 ал.1 т.1 пр.последно във вр. с ал.2 т.1 от НМРАВ.

Водим от горното съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 141/30.10.2017 г. по гр.д.№700/2016 г. на БРС в частта, в която „***“ООД – гр.Б. е осъден да заплати по сметка на районния съд разноски за вещо лице за горницата над 63.33 лева.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 141/30.10.2017 г. по гр.д.№700/2016 г. на БРС в останалата обжалвана част, в която „***“ООД – гр.Б. осъден да заплати на С.Г.Т. *** лева – обезщетение по чл.224 от КТ, а по сметка на съда - държавна такса от 50 лева и разноски за вещо лице в размер на 63.33 лева.

ОСЪЖДА „***“ООД – гр.Б., ул.“П.К.Я.“№**, да заплати на адвокат Ю.А.Д. с ЕГН ********** ***, сумата 300 лева – възнаграждение за безплатна правна помощ на С.Г.Т. във въззивната инстанция.

Възнаграждението на адвоката да се заплати по банкова сметка ***.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.