Решение по Гражданско дело 55/2018г.

Р Е Ш Е Н И Е

№ 82

гр.Д. 23.04.2018 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Д.кият окръжен съд гражданско отделение

На двадесет и шести март 2018 год.

В публичното заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:ГАЛИНА ЖЕЧЕВА

ЕЛИЦА СТОЯНОВА

Секретар:ПЕПА МИТЕВА

Прокурор:………………………

като разгледа докладваното от съдия ГАЛИНА ЖЕЧЕВА

въззивно гражданско дело №55 по описа за 2018 год.,

за да се произнесе,съобрази следното:

Производството е по реда на глава ХХ,чл.258 и сл. от ГПК.Подадена е въззивна жалба от „име” АД-гр.Д. срещу решение №105/03.10.2017 г. по гр.д.№203/2017 г. на Районен съд-гр.Ген.Т.,с което са отхвърлени искове по чл.415 ал.1 от ГПК във вр. чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД,предявени от въззивника срещу К.М.К. от гр.Ген.Т.,за установяване,че ответникът за периода 03.04.2014-02.02.2017 год. за имот в гр.Ген. Т.,ул. „име” №* дължи на ищеца сума от 920,62 лв-неплатена главница,представляваща цена на потребени име-услуги,ведно със законната лихва,начиная от 13.03.2017 год. до окончателното издължаване;мораторна лихва от 258,98 лв,както и законната лихва върху погасени вече главници,начиная от 11.07.2013 год. до 13.03.2017 год.,ведно с разноските по ч.гр.д. №147/2017 год. на ГТРС,като горното дружество е осъдено да заплати на К. съдебно-деловодни разноски в размер на 450 лв.Настоява се за отмяна на решението и за уважаване на предявените искове,респ. за присъждане на сторените от въззивника разноски в заповедното производство,в първата и във въззивната инстанции.На първо място било допуснато от районния съд процесуално нарушение поради обсъждане възраженията на ответника К.,респ. поради уважаване на отправени от последния доказателствени искания,въпреки липсата на подаден от същия в срок отговор на исковата молба.Навежда се необоснованост и незаконосъобразност на атакуваното решение,тъй като събраните доказателства сочели безспорно на съществуващ между страните договор при ОУ за предоставяне на име-услуги,както и дължимостта на претендираните суми,при липса на оспорване от ответника на количествата потребена в процесния имот вода от домакинството му.Неправилен бил изводът на ГТРС,че между страните липсва облигационно правоотношение.

В писмен отговор въззиваемият К.М.К. от гр.Ген.Т. изразява становище за неоснователност на жалбата и настоява за потвърждаване на обжалваното първоинстанционно решение.Поддържа горната си позиция и в хода на въззивното производство.Претендира присъждане в негова полза на сторените от същия разноски в настоящата инстанция.

Като постави на разглеждане въззивната жалба,Д.кият окръжен съд установи следното:

Жалбата е депозирана в рамките на преклузивния срок по чл.259 ал.1 от ГПК /въззивникът е получил препис от първоинстанционното решение на 16.10.2017 г.,а жалбата е подадена чрез куриерска служба на 30.10.2017 г. при изтекъл за страната срок за въззивно обжалване на 30.10.2017 г./.Жалбата е процесуално допустима предвид горното и подаването й от активно легитимирано лице-страна в производството по делото-с правен интерес от атакуване на неизгодното за него първоинстанционно решение.Разгледана по същество,жалбата е неоснователна.

Гр.д.№203/2017 г. на ГТРС е образувано по повод искова молба,с която са предявени обективно съединени искове на основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК,чл.79 и сл. от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД от „име” АД-гр.Д. срещу К.М.К. с ЕГН ********** от гр.Ген.Т.,с които се настоява да се признае за установено по отношение на ответника съществуването на парично задължение на К. *** по заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №99/14.03.2017 г.,издадена по ч.гр.д.№147/2017 г. по описа на ГТРС,за следните суми:920,62 лева–незаплатени ВиК-услуги,предоставени за периода от 03.04.2014 г. до 02.02.2017 г. за обект в гр.Ген.Т.,ул.”име” №*,ведно със законна лихва върху главницата от подаване на заявлението–13.03.2017 г. до окончателното изплащане на задължението;258,98 лева–сбор от обезщетения за забава в размер на законната лихва в изплащането на всяка една предоставена и незаплатена ВиК-услуга,считано от изискуемостта,настъпваща в първия ден след изтичане на 30-дневния срок за плащане от датата на фактурирането на услуга,на всяко непогасено фактурирано месечно задължение за предоставена ВиК-услуга през посочения по-горе период,както и обезщетения за забава върху вече погасени главници от предходен период,до подаване на заявлението-13.03.2017 г.,като началната дата на забавата е 11.07.2013 г.Претендирано е присъждане в полза на ищцовото дружество на сторените от същото разноски в заповедното и в исковото производства.

В исковата молба е изложено,че на основание подадено заявление по чл.410 от ГПК в полза на ищеца по делото е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №147/2017 г. на ГТРС,с която е разпоредено ответникът К. да заплати на ищцовото дружество посочените по-горе суми.В законоустановения двуседмичен срок ответникът подал възражение срещу заповедта.В едномесечния срок от връчване на съобщение за възражението се предявявали настоящите искове за установяване вземанията на ищеца.Сочи се,че ответникът е ползвател на услуги на ищцовото дружество и като такъв има открита индивидуална партида за имот в гр.Ген.Т.,ул.”име” №*.Същият до предявяване на исковете не бил извършил никакво плащане на претендираните вземания.Съгласно чл.31 ал.2 от ОУ потребителите били длъжни да заплащат ползваните услуги в 30-дневен срок след датата на фактурирането им.Предвид незаплащането от длъжника на дължимата сума /главници от неплатени име-услуги/ в установените срокове същият дължал и обезщетение за забава в размер на законната лихва,считано от датата на забавата по всяко едно все още непогасено или непогасено в срок главно парично задължение,до датата на подаване на заявлението.

Отговор на исковата молба не е подаден от ответника К.К. в срока по чл.131 ал.1 от ГПК.В първото открито съдебно заседание пред районния съд същият е оспорил основателността на исковете,като е възразил,че между него и ищеца не съществува валидно облигационно правоотношение по доставка на име-услуги за процесния обект в гр.Ген.Т.,поради което същият няма качеството на потребител и не дължи претендираните суми.

От събраните по делото доказателства се установява следното от фактическа и правна страна:

По заявление на ищеца "име.” АД-гр.Д. по ч.гр.д.№147/2017 г. на ГТРС е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №99/14.03.2017 г. срещу ответника К.М.К. за следните суми:920,62 лева–незаплатени ВиК-услуги,предоставени за периода от 03.04.2014 г. до 02.02.2017 г. за обект в гр.Ген.Т.,ул.”име” №*,ведно със законна лихва върху главницата от подаване на заявлението–13.03.2017 г. до окончателното изплащане на задължението;258,98 лева–сбор от обезщетения за забава в размер на законната лихва в изплащането на всяка една предоставена и незаплатена ВиК-услуга,считано от изискуемостта,настъпваща в първия ден след изтичане на 30-дневния срок за плащане от датата на фактурирането на услуга,на всяко непогасено фактурирано месечно задължение за предоставена ВиК-услуга през посочения по-горе период,до подаване на заявлението-13.03.2017 г.,като началната дата на забавата е 11.07.2013 г.,както и сума от 25 лв разноски по делото за заплатена държавна такса.В срока по чл.414 ал.2 от ГПК длъжникът К. е подал възражение срещу заповедта,в което е посочил,че не дължи сумите,тъй като не е собственик на имота.Заявителят е предявил исковете си в рамките на едномесечния преклузивен срок по чл.415 ал.1 от ГПК в предишната редакция на текста от ДВ,бр.42/2009 г.,респ. по чл.415 ал.4 от ГПК в сегашната редакция от ДВ,бр.86/2017 г.,доколкото дружеството е получило съобщение за депозираното възражение срещу заповедта и за указанията на заповедния съд по определение от 20.03.2017 г. на 27.03.2017 г.,а исковата молба е подадена в съда на 27.04.2017 г..Като предявени в законоустановения срок от активно легитимирано лице /заявителя в заповедното производство/ и за установяване съществуването на вземанията-предмет на заповедното производство исковете са допустими,т.е. и атакуваното първоинстанционно решение,постановено по тях,е допустимо.Решението е и валидно като постановено от законен състав на районния съд в рамките на правомощията му,мотивирано и разбираемо.По същество същото е правилно,като съображенията за този извод са следните:

С изтичане на срока по чл.131 ал.1 от ГПК не е преклудирано правото на ответника да изрази становище по допустимостта на исковете,да оспори исковете като неоснователни,да наведе правни доводи по приложението на материалния закон и да изрази становище по представените от ищеца доказателства /в тази насока решение №290/15.08.2011 г. по гр.д.№1211/2010 г.,І г.о.,ГК на ВКС;решение №27/16.04.2014 г. по т.д.№1893/2013 г.,ІІ т.о.,ТК на ВКС/.Параметрите на спора се считат очертани едва след доклада по чл.146 от ГПК,който се прави в първото открито съдебно заседание.Неподаването на писмен отговор не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата,на които той се основава.Липсва презумпция,че неподаването на отговор в срока по чл.131 ал.1 от ГПК прави автоматично иска основателен или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл.154 ал.1 от ГПК.В този смисъл правото на ответника по делото К. да оспори твърдяното от ищцовото дружество обстоятелство,че същият е негов длъжник като потребител на име-услуги,абонат с клиентски номер 321 за процесния имот в гр.Ген.Т.,не е преклудирано.Нещо повече,К. е заявил това обстоятелство още преди началото на исковото производство с възражението си срещу заповедта за изпълнение.Същият е възразил,че не дължи,тъй като не е собственик на имота,което по същество е равнозначно на довод,че не е потребител на име-услуги за този имот.Районният съд в доклада си по делото при разпределение на доказателствената тежест изрично е указал на ищцовото дружество,че то носи тежестта да докаже наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по делото,от което черпи права и произтичат твърдяните вземания.Ищецът е следвало да удостовери съществуването на такова договорно правоотношение през периода,за който се претендират вземанията,при наличното оспорване на възникването му от страна на ответника по делото.

Процесният период от 03.04.2014 г. до 02.02.2017 г. се регулира нормативно от Наредба №4/14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи,от предходните ОУ за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от „име” ЕООД-Д.,одобрени от ДКЕВР с решение №ОУ-044/23.06.2006 г.,изм. и доп. с решение №ОУ-015/04.06.2007 г.,и от сега действащите ОУ за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от име-оператор „име” ЕООД-Д.,одобрени от ДКЕВР с решение №ОУ-09/11.08.2014 г.С всички изброени въпросът кой има качеството на потребител на име-услуги е разрешен по идентичен начин /така чл.3 ал.1 от Наредбата,чл.2 ал.1-3 от ОУ от 2006 г. и чл.2 ал.1-3 от ОУ от 2014 г./.По смисъла на чл.3 ал.1 от цитираната Наредба потребители са собствениците и лицата,на които е учредено вещно право на строеж или право на ползване /вкл. чрез концесия/ на водоснабдявани имоти и/или имоти,от които се отвеждат отпадъчни и/или дъждовни води;на жилища и нежилищни имоти в сгради-етажна собственост;на водоснабдявани обекти,разположени на територията на един поземлен имот и присъединени към едно водопроводно отклонение.Според клаузите на чл.2 ал.1 от ОУ потребители са физическите лица-собственици,ползватели и притежатели на вещно право на строеж върху имотите от посочения вид,а според чл.2 ал.3 от ОУ потребител може да бъде и наемател за времето на наемното правоотношение.Не се изисква за придобиване качеството на потребител да се подава някакво изрично писмено заявление.Облигационната връзка между потребителя и име-оператора възниква по силата на нормативната уредба от момента на придобиване от дадено лице качеството на потребител по смисъла на цитираните норми.Изискванията за подаване на заявление по чл.57 ал.2 от ОУ от 2006 г. и по чл.59 ал.2 от ОУ от 2014 г. не променят горния факт.Те са формални изисквания в процедурата по откриване на партида на потребител,но не подаването на заявлението и откриването на партидата създават облигационното правоотношение по доставка на име-услуги.Последното възниква от момента на придобиване на качеството на потребител,а такова качество не се придобива с откриване на партида на името на определено лице.То е функция на придобиването на вещни права върху водоснабдения имот-право на собственост,право на строеж и право на ползване,респ. в посоченото изключение на чл.2 ал.3 от ОУ възниква за наемателя по наемно правоотношение между него и титуляра на вещно право върху имота.Наредба №4/14.09.2004 г. счита за потребители само лица-които са титуляри на вещни права върху имотите,вкл. и относно ползвателите има предвид притежатели на вещно право на ползване,учредено им в съответната форма,а не ползване на някакво облигационно основание /напр. заем за послужване/.Същото е възприето и в ОУ от 2006 г. и 2014 г.Така в чл.57 ал.1 т.2 от ОУ от 2006 г. е визирано,че потребителите-физически лица се идентифицират освен с три имена,ЕГН и пр.,също така и с документ,удостоверяващ правото им на собственост или вещно право на ползване.В чл.2 ал.3 от ОУ от 2014 г. е регламентирано,че наемателят може да придобие качество на потребител при условие,че собственикът или титулярът на вещното право на ползване на имота лично декларира съгласие пред име-оператора или представи декларация с нотариална заверка на подписа му.Горните разпоредби индицират,че ОУ в съответствие с Наредба №4/2004 г. считат за потребители единствено титулярите на вещни права върху водоснабдените имоти /право на собственост,строеж и ползване/ и само по изключение наемателите за определен период с изричното съгласие на носителите на горните вещни права върху наетите имоти.

От изложеното следва,че облигационното правоотношение по доставка на име-услуги между потребителя и име-оператора възниква от момента на придобиване от дадено лице на съответното вещно право върху имота,т.е. с факта на придобиване на собствеността или вещни права на строеж и ползване между титуляра на вещното право и име-оператора възниква валидно облигационно правоотношение,по което операторът е доставчик,а собственикът /суперфициарът,ползвателят/ е потребител на име-услуги,като отношенията между тях се уреждат от действащите публично известни ОУ,без да е необходимо сключване на индивидуален договор между страните или някакво изрично приемане от потребителя на ОУ.

Следователно изтъкнатият от ищцовото дружество факт,че през целия процесен период партидата на имота в гр.Ген.Т.,ул.”име” №* се е водела на името на ответника К.М.К.,което е видно от депозираните карнети,фактури,предписания,е ирелевантен за спора.Не се установява откриването на партидата на негово име да е сторено въз основа на подадено от същия заявление,основано на документ,удостоверяващ правото му на собственост върху имота или вещни права на строеж и ползване.Както сочи вещото лице Г.В.в заключението си по допуснатата от ГТРС съдебно-счетоводна експертиза,същата не е установила при проверка в счетоводството на ищцовото дружество наличие на подадено от ответника К. заявление за откриване,промяна или закриване на партидата на процесния имот на негово име.Вещото лице е констатирало,че партидата за имота се води на името на К. от 2005 г.Липсват обаче документи,сочещи на наличие на законово основание за записване на К.К. за титуляр на партидата.Както вече бе посочено,облигационното правоотношение между потребител и име-оператор не възниква от момента на откриване на съответната партида,а от момента,в който се придобива качеството на потребител,т.е. от момента на придобиване на вещно право на собственост,строеж или ползване,респ. от възникване на наемно правоотношение и подаване на нужната декларация по чл.2 ал.3 от ОУ.Ищцовото дружество следваше да докаже,че през процесния период ответникът К. е собственик,суперфициар или ползвател с учредено право на ползване върху процесния имот,респ. наемател на имота,но доказателства в тази насока не са представени.От данните по декларациите по чл.14 ЗМДТ е видно,че имотът /1/2 ид.ч. от него/ е деклариран през 1998 г. като собствен на третото лице М.Й.Т.,сочена от ответника К. за баба на неговата съпруга,като липсват данни за последваща промяна в собствеността /в тази насока удостоверение по декларирани данни,изд. от Община-Ген.Т.,на лист 52 от делото на ГТРС/.Както сочи и разпитаната като свидетел М. Г.С.,отчетник в ищцовото дружество,извършвала отчитане на водомера в процесния имот през периода юни 2014 г.-ноември 2016 г.,при посещение в имота повече бабата на К. /М.Т./ й е осигурявала достъп и се е подписвала в карнетите.Ответникът К.К. го е сторил инцидентно веднъж.Според свидетелката К. също живеел на адреса със семейството си наред с бабата на съпругата му.Но в случая очевидно се касае за ползване в облигационен смисъл,а не за ползване въз основа на учредено в полза на К. вещно право на ползване върху водоснабдения имот.В този смисъл,дори и същият да обитава имота със семейството си,той няма качеството на потребител и не е във валидни облигационни правоотношения с ищцовото дружество.Данните сочат по-скоро на наличие на такава облигационна връзка между дружеството и лицето М.Й.Т.-собственик или съсобственик на имота.

Предвид изложеното предявените искове се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне,тъй като ответникът К. *** по облигационно правоотношение за доставка на име-услуги в процесния имот и следователно не дължи на дружеството претендираните суми.При отхвърляне на исковете право на разноски за първата инстанция на основание чл.78 ал.3 от ГПК има ответникът К.К.,който изрично е претендирал такива,и са му присъдени в размер на 450 лв.При отхвърляне на исковете ищецът „име.” АД няма право на разноски и такива не следва да се присъждат в полза на дружеството за заповедното и исковото производство.Първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

При този изход от спора право на разноски за въззивната инстанция има въззиваемият К.К.,който е претендирал изрично присъждането им.Такива следва да му се присъдят в размер на 450 лв адвокатско възнаграждение,изплатено от страната на процесуалния й представител съгласно договора за правна защита и съдействие на лист 32 от делото на ДОС.Въззивникът няма право на разноски.

Водим от гореизложеното,Д.кият окръжен съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение №105,т.І,стр.183/03.10.2017 г. по гр.д.№203/2017 г. на Районен съд-гр.Ген.Т..

ОСЪЖДА „име” АД-гр.Д. да заплати на К.М.К. с ЕГН ********** *** сторени във въззивната инстанция съдебно-деловодни разноски в размер на 450 лв /четиристотин и петдесет лева/ адвокатско възнаграждение.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.