Р Е Ш Е Н И Е

№ 95

гр. Добрич. 31.05.2018 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в публично заседание на седемнадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУГА СТОЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЕВА ИВАНОВА

ГЕОРГИ ПАВЛОВ

при участието на секретар НЕЛИ БЪЧВАРОВА разгледа докладваното от СЪДИЯ ГЕОРГИ ПАВЛОВ в. т. д. № 95/2017 г. по описа на Добричкия окръжен съд.

Въззивно търговско дело № 95/2018 г. по описа на Добричкия окръжен съд е образувано по въззивна жалба на Д.Т. Заговор против Решение № 1022/07.11.2017 г. на Добричкия районен съд по гр. д. № 2645/2017 г.

С атакувания съдебен акт, районният съд е прогласил нищожността на застрахователен договор, обективиран в застрахователна полица № ***, издадена на 16.08.2016 г. от ЗАД „***“ гр. София, с посочен застрахован Д.Т.З.

Недоволен от така постановения съдебен акт, ответникът го обжалва с оплаквания за нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, като претендира отмяна на атакувания съдебен акт и решаване на правния спор от въззивната инстанция по същество.

Въззиваемата страна изразява становище за правилност и законосъобразност на атакувания съдебен акт и претендира потвърждаването му от въззивната инстанция.

Съобразно разпоредбата на разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд служебно се произнася по валидността и допустимостта в цялост на обжалваното решение на първата инстанция, а по останалите въпроси – ограничително, само по отношение на посочените във въззивната жалба пороци, водещи до неправилност на решението.

Атакуваният съдебен акт е валиден, тъй като е постановен от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност.

Допустимостта на съдебния акт на първостепенния съд е обусловена от наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск.

Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл. 267, ал. 1 ГПК, подадена е в срок от надлежна страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.

ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, на основание чл. 258 и сл. ГПК, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намира за установена следната ФАКТИЧЕСКА ОБСТАНОВКА:

На 16.08.2016 г. в гр. Добрич от името на Д.Т.З. е сключен със ЗАД „***“ гр. София договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ за лек автомобил Citroen, модел Xantia X, рег. № ***, обективиран в застрахователна полица № ***/17.08.2016 г. В полицата като застрахован/собственик е посочен Д.Т.З., а като обичаен водач или държател на МПС – румънският гражданин *** с пост. и наст. адрес Румъния, гр. ***, str. Nr. 25.

В полицата върху обичайно дължимата застрахователна премия, определена в случая в размер на 161.80 лв., е начислено завишение от 330 % в размер на 695.74 лв. и вноска за Гаранционния фонд от 11.40 лв., като по този начин застрахователната премия е определена на сумата от 721.08 лв., платима разсрочено в брой, както следва: първа вноска в размер на сумата от 366.25 лв., платима на 17.08.2016 г. и втора вноска в размер на сумата от 347.87 лв., платима на 17.02.2016 г.

От доказателствата по делото се установява, че на 19.08.2010 г. е сключен договор за покупко-продажба на МПС рег. № 6840/19.08.2010 г. на нотариус Д.**, рег. № ** на НК, с район на действие РС-Добрич, по силата на който Д.Т.З. е прехвърлила на румънския гражданин ***правото на собственост върху процесния автомобил за сумата от 300.00 лв.

Видно от представената извадка от електронната система на застрахователя, за периода 19.09.2014 г. – 28.02.2017 г. на името на ***са застраховани 188 автомобила.

От справка в интернет страницата на Гаранционния фонд се установява, че процесната полица е заявена и регистрирана във фонда.

По делото не се спори относно факта на настъпване на пътно-транспортно произшествие на територията на Република Румъния с участието на процесния автомобил, осъществено на 14.10.2016 г.

Въз основа на така установената фактическа обстановка се налага следните ПРАВНИ ИЗВОДИ:

Предмет на делото пред първостепенния съд са обективно съединените при условията на евентуалност, искове на ЗАД „***“ гр. София срещу ***за прогласяване нищожността на застрахователен договор, обективиран в застрахователна полица № BG/30/116000984224/30.03.2016 г., издадена от ЗАД „***“ гр. София на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2, 3 ЗЗД ( противоречие със закона, заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави ); евентуално чл. 26, ал. 2, пр. 2 във вр. с чл. 42 ЗЗД ( липса на съгласие във връзка с липса на представителна власт ); евентуално чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД във вр. с чл. 289 ТЗ във вр. с чл. 8, ал. 2 ЗЗД ( липса на основание ); евентуално чл. 349 КЗ ( липса на застрахователен интерес ); евентуално чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД ( привидност на договора при условията на персонална симулация ( подставено лице )); евентуално унищожаване на договора поради измама при сключването му - чл. 29, ал. 1 ЗЗД.

Евентуално съединените искове следва да бъдат разгледани от Съда в последователността, в която са предявени в петитума на исковата молба.

Към датата на сключване на застрахователния договор действат правилата на Кодекса за застраховане ( Обн., ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от 1.01.2016 г. ).

Уредбата на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите се съдържа в глава двадесет и четвърта ( чл. 477- чл. 505 ) на КЗ. Приложение по отношение на задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите намират правилата на глава четиридесет и първа „Застраховане на гражданската отговорност“ ( чл. 429 - 437 КЗ), глава четиридесет и четвърта „Общи положения“ ( чл.461-467 КЗ) от дял първи „Задължителни четиридесет и пета „Задължителни застраховки „Гражданска отговорност“ ( чл. 468 – 476 КЗ ), както и дял първи „Общи изисквания към всички застрахователни договори“ от част четвърта „Застрахователен договор“ ( чл. 343 - 384 КЗ ).

Договорът за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е абсолютна търговска сделка по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 6 ТЗ, поради което към него са приложими общите правила на Търговския закон и на Закона за задълженията и договорите, доколкото не е предвидено друго – чл. 477 КЗ.

1. Относно иска за прогласяване на нищожността на застрахователния договор поради липса на съгласие, претендиран на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 във вр. с чл. 42, ал. 2 ЗЗД:

Застрахователят инвокира доводи за нищожност на застрахователния договор поради липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 във вр. с чл. 42, ал. 2 ЗЗД с оглед липсата на подпис на застрахования в застрахователната полица. Съгласно разпоредбата на чл. 344 КЗ, застрахователния договор се сключва в писмена форма, която е установена за неговата валидност. Задължителен реквизит на застрахователния договор са подписите на страните по него – чл. 345, ал. 1, т. 10 КЗ. Безспорно установено е по делото, че застрахованото лице не е положило своя подпис в застрахователната полица. Застрахователният договор е абсолютна търговска сделка ( чл. 1, ал. 1, т. 6 ТЗ ) и по отношение на него намират приложение общите правила на ТЗ, в това число и разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ. Съгласно чл. 293, ал. 3 ТЗ, страната не може да се позовава на нищожността на търговската сделка, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението. Това законово положение доближава нищожността в търговското право поради неспазване формата за действителност до правния режим на унищожаемостта на сделките по ЗЗД. Липса на оспорване от страна на застрахователя ще е налице и когато застрахователният договор не е сключен в надлежна писмена форма или формата е опорочена поради липса на подпис на някоя от страните, но застрахователят въпреки това е инкасирал застрахователната премия, осчетоводяването на застрахователната полица и изпращането на данните от нея в Информационния център към Гаранционния фонд съгласно изискването на чл. 571 КЗ. В този смисъл е и константната практика на ВКС – р. 71-2009-I ТО, р. 50-2012-II ТО, р. 115-2013- I ТО и р. 25-2017-II ТО.

В разглеждания случай, независимо от липсата на положен от застрахованото лице подпис върху полицата, застрахователят е инкасирал застрахователната премия и изпратил данните от нея в Информационния център към Гаранционния фонд. С оглед на тези факти следва да се приеме, че липсата на подпис от страна на застрахованото лице като задължителен реквизит на застрахователния договор, в случая е преодоляна и застрахователят не може да се позовава на нищожността на договора.

В действащото към датата на сключване на застрахователния договор законодателство липсва забрана за сключване на застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по отношение лек автомобил, собственост на трето лице, т.е. съгласието на сключване на застрахователния договор може да бъде изразено и от лице, различно от собственика на автомобила.

Неоснователни са инвокираните от застрахователя доводи за нищожност на застрахователния договор като сключен от ответника като мним пълномощник на действителния собственик на автомобила. Само лицето, от името на което е сключен договорът, т.е. мнимо представляваният) или неговите универсални правоприемници, могат да се позоват на недействителността на договора съобразно чл. 42, ал. 2 ЗЗД – т. 2 ТР-5-2016-ОСГТК. В конкретния случай, застрахователят не е кръга на лицата, оторизирани да се позовават на това обстоятелство като основание за недействителност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 във вр. с чл. 42, ал. 2 ЗЗД.

С оглед изложените съображения, искът за прогласяване нищожността на застрахователния договор поради липса на съгласие на ( чл. 26, ал. 2, пр. 2 във вр. с чл. 42, ал. 2 ЗЗД ) е неоснователен и следва да се отхвърли.

2. Относно иска за прогласяване нищожността на застрахователния договор поради противоречие със закона, претендиран на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:

Нищожността на застрахователния договор поради противоречието му със закона се извежда от твърденията на застрахователя относно фактите на неуведомяването му за обстоятелствата, свързани с действителния собственик и ползвател на застрахованото МПС, които имали съществено значение при вземането на решение за застрахователния договор и преценката за реалния размер на застрахователния риск.

От съдържанието на полицата се установява, че застрахователят е бил известен за обстоятелството, че МПС ще се управлява обичайно не от собственика му, а от трето лице – румънски гражданин. Застрахователят е начислил и значително завишение върху премията за това, че МПС ще се управлява в чужбина.

В разглеждания случай, застрахователят е бил уведомен за релевантните за сключването на договора факти и обстоятелства. Неизпълнението на преддоговорно, респ. договорно задължение по принцип няма за правна последица нищожност на договора поради противоречието му със закона, а е свързано с възникването на преддоговорна, респ. договорна отговорност на неизправната страна.

В тази насока е и практиката на Съда на Европейския съюз - Решение от 20 юли 2017 г. по дело C-287/16 по преюдициално запитване от Върховния съд на Португалия ( задължително и за всички български съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК.

С цитираното решение е даден отрицателен отговор на въпроса може ли застрахователят да иска обявяването нищожността на застрахователния договор на основание премълчаването или невярното деклариране на данни от значение за риска от страна на застрахования, като впоследствие тази нищожност бъде противопоставена на увреденото лице. В § § 27-28 от мотивите към решението, Съдът на Европейския съюз приема следното: “…обстоятелството, че застрахователят е сключил договора въз основа на непосочени или декларирани неверни данни от страна на застрахования, не е от естество да му позволи да се позове на законовите разпоредби относно нищожността на договора и да я противопостави на третото пострадало лице, за да се освободи от своето произтичащо от член 3, параграф 1 от Първата директива ( Директива 72/166/ЕИО ) задължение да го обезщети за причиненото от застрахованото моторно превозно средство произшествие. Същото важи и по отношение на обстоятелството, че застрахованият не управлява обичайно моторното превозно средство“. Съдът на Европейския съюз приема, че е недопустима правна уредба, при която нищожността на договора за застраховка „Гражданска отговорност” за МПС, произтичаща от първоначално декларирани от застрахования неверни данни относно самоличността на собственика и лицето, което обичайно управлява съответното МПС, или от обстоятелството, че лицето, за което или от името на което е сключен договорът за застраховка, не е имало икономически интерес от сключването му, би била противопоставима на третите пострадали лица.

С оглед изложените доводи се налага извода за неоснователност на предявения иск за прогласяване нищожността на застрахователния договор поради противоречие със закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

3. Относно иска за прогласяване нищожността на застрахователния договор поради заобикаляне на закона, претендиран на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД:

Заобикалянето на закона се обосновава с твърдения, че посредством регистрирането на автомобилите в страната и предаването им на трети лица-румънски граждани, които ги управлявали в Румъния, се увреждали както българските, така и румънските фискални интереси. Съдът намира доводите за нищожност, които се основават на твърдения за накърнени чужди права и то от категорията на публичните такива, включително фискалните интереси на чужди държави за несъстоятелни. Заплащането на премия в по-нисък размер от тази, която би била платена в Румъния, не съставлява основание за нищожност на застрахователния договор поради заобикаляне на закона.

С оглед изложените доводи се налага извода за неоснователност на предявения иск за прогласяване нищожността на застрахователния договор поради заобикаляне закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД.

4. Относно иска за прогласяване нищожността на застрахователния договор поради противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД:

Ищецът твърди, че договорите са нищожни на посоченото основание, тъй като мотивът, поради който те били сключени от ответника, бил свързан с извличане на облаги от него и от трети лица – румънските граждани, на които автомобилът бил фактически предаден за управление в чужбина. Моралната укоримост на поведението на ответника се свързва с евентуално осъщественото с негова помощ избягване на заплащане на дължими публични задължения към чуждия фиск. Подобно поведение по никакъв начин не накърнява правата на застрахователя и той не може да се позовава на него като основание за нищожност на договора.

С оглед изложените доводи се налага извода за неоснователност на предявения иск за прогласяване нищожността на застрахователния договор поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

5. Относно иска за прогласяване нищожността на застрахователния договор поради липса на предписана от закона форма- чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД.

Според разпоредбата на чл. 344, ал. 1 КЗ застрахователния договор се сключва в писмена форма, която е установена за неговата валидност. Договорът за застраховка е абсолютна търговска сделка и за него намират приложение общите правила на ТЗ. В конкретния случай законоустановената форма за действителност.

Неспазването на законоустановената форма за действителност на търговската сделка не води автоматично до нищожност, а е необходимо оспорване действителността на сделката – чл. 293, ал. 3 ТЗ.

Застрахователят не може да се позовава на нищожност на договора, ако от поведението му може да се заключи, че не е оспорил действителността на изявлението на другата страна. Такива действия са приемане на плащането на премията, заявяване и регистриране на полицата в Информационния център към Гаранционния фонд, завеждането на щетата във връзка с покрития от застраховката риск.

С оглед гореизложеното, следва да се приеме, че изискването за форма на застрахователния договор е преодоляно и застрахователят не може да се позовава на нищожността му.

Исковата претенция е неоснователна и следва да се отхвърли.

6. Относно иска за прогласяване нищожността на застрахователния договор поради липса на основание – чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД.

Според установеното нашата литература разбиране основанието е типичната и непосредствена правна цел, към която са насочени волеизявленията на страните – вж. Павлова, М. Гражданско право. Обща част. Том втори. С., 1996, с. 84. Аргументирано е виждане, че основанието е икономическото отношение, чийто правен модел страните искат да създадат, учредявайки права и поемайки задължения – вж. Конов, Т. За абстрактните сделки и каузата на договорите. – Търговско право. 2002, № 2, 5 – 30. Професор Калайджиев застъпва тезата, че под „основание” следва да се разбира не целта на договора, а целта на отделното волеизявление – вж. Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. С., 2016, с. 135.

В случая основанието на застрахования е получаването на застрахователно покритие, а на застрахователя – получаването на застрахователна премия.

В конкретния казус е налице основание на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД.

Искът е неоснователен и следва да се отхвърли.

7. Относно иска за прогласяване нищожността на застрахователния договор поради липса на застрахователен интерес.

Съгласно чл. 349, ал. 1 КЗ застрахователният интерес е правно призната необходимост от защита на срещу последиците от възможно застрахователно събитие.

Застраховката „Гражданска отговорност” на автомобилистите е задължителна – чл. 461 КЗ.

Правото на собственост върху МПС очертава само една от хипотезите на наличие на застрахователен интерес за сключване на задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, но не ги изчерпва. Всяко лице, което в качеството си на потенциален водач на МПС би могло да бъде застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите на основание чл. 477, ал. 2 КЗ има личен застрахователен интерес от сключване на такава застраховка.

Липсата на икономически интерес от сключването на договора за застраховка, т.е. на застрахователен интерес, не е обстоятелство, което би могло да обоснове противопоставимост на нищожността на застрахователния договор на пострадалите лица - решение на Съда на Европейския съюз от 20 юли 2017 г. по дело C-287/16.

С оглед изложените доводи се налага извода за неоснователност на иска.

8. Относно иска за прогласяване нищожността на застрахователния договор поради привидност при условията на персонална симулация - чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД.

Персоналната симулация е налице, когато като страна по сделката е посочено едно лице, но се договаря, че всъщност стана ще е друго лице. Във всички случаи на персонална симулация основен мотив е прикриването на истинската страна по сделката за което е необходимо и съдействието на явната страна по сделката ( в случая застрахователя). Персоналната симулация не може да се използва за заблуда на явната страна по сделката, а може да служи само за заблуждение на трети лица.

В този смисъл ищецът не може да се позовава на персонална симулация като твърди, че не е знаел, че другата страна по договорите всъщност не е „истинския” собственик на автомобила.

Искът е неоснователен и следва да се отхвърли.

9. Относно иска за унищожаване на застрахователния договор поради измама чрез въвеждането на застрахователя в заблуждение – чл.29, ал. 1 ЗЗД.

Според застъпената от ищеца теза, измамните действия на ответника се изразявали в укриване на релевантни обстоятелства, имащи решаващо значение за сключването на застрахователния договор и конкретно на обстоятелството, че МПС ще се ползва от лица, различни от ответника, в Румъния.

Изложените доводи са несъстоятелни. Изрично в полицата е посочено, че МПС ще се управлява обичайно от лице – румънски гражданин с местожителство в Румъния. Начислено е значително завишение върху премията, в резултат на което тя надвишава обичайно дължимата.

С оглед изложеното, се налага извода за неоснователност на иска.

Първостепенният съд, като е прогласил нищожността на застрахователния договор, е постановил неправилен и незаконосъобразен съдебен акт, който на основание чл. 271, ал. 1 ГПК следва да се отмени от въззивната инстанция и реши по същество, като се отхвърлят предявените искове съобразно гореизложените доводи.

10. Относно разноските по делото.

На ответника, с оглед разпоредбата на л. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят разноски по делото в размер на 50.00 лв. съобразно представения списък на разноските по чл. 80 ГПК.

По отношение искането на присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1 375.00 лв. за двете инстанции, Съдът приема следното:

С Решение от 05.12.2006 г. по обединени дела С-94/2004 и С-202/2004, Съдът на Европейския съюз е приел, че когато държава член на ЕС делегира на частноправен субект ( какъвто е Висшият адвокатски съвет ) правомощия във връзка с определяне на икономически условия ( в настоящия случай – приложими минимални адвокатски възнаграждения ), то тя осъществява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в чл. 101 и чл. 102 ДФЕС, тъй като насърчава частен стопански субект да приема съгласувани практики, ограничаващи свободната конкуренция. Според Съда, чл. 10 ЕО ( сега чл. 4, ал. 3 ДЕС ) и чл. 81 ЕО ( сега чл. 101 ДФЕС ) са нарушени, когато държава членка изисква или насърчава сключването на споразумения, приемане на решения или съгласувани практики, противоречащи на чл. 81 ЕО ( сега чл. 101 ДФЕС ), или подсилва техния ефект, или лишава от законодателен характер собствените си правила, като делегира на частни икономически оператори отговорността да вземат решения, засягащи икономическата сфера.

За да се прецени дали при съществуването на такова решение, представляващо съгласувана практика чрез въвеждане на минималните възнаграждения, има нарушение на правото на ЕС, Съдът на ЕС е извел три условия, при които подобно решение може да се счита за съответстващо на правото на ЕС: 1. ако самата държава членка определя минималните адвокатски възнаграждения, а не делегира изцяло процеса по изготвяне и приемане на тези правила на частни субекти; 2. ако се даде възможност на правоприлагащият орган, отчитайки правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава, когато той се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в процеса страна; 3. ако решението предвиждат правила, които са в разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследвана легитимна цел - Решение от 19.02.2002 г. по дела C-94/04 на СЕО.

Законовата уредба към настоящия момент делегира изцяло правото на Висшия адвокатски съвет (ВАдвС), който е орган на сдружението на адвокатите и се състои само от адвокати, да приема наредба, която да предвижда минимални адвокатски възнаграждения. Липсват каквито и да е законови механизми държавата да влияе на процеса на изработване, оценка на въздействието, приемане и влизане в сила на тези правила, които са задължителни за всички. Те обвързват и съда, за който не е предвидено право да се отклони от предвидените минимуми при определяне размера на разноските, подлежащи на възстановяване. Следва да се посочи още, че в процеса на приемане на наредбата не е проведено обществено обсъждане, не е проведена процедура за оценка на въздействие на изготвения проект. В акта, с който се приема наредбата, решение на Висшия адвокатски съвет от 9.07.2004 г., липсват каквито и да е мотиви във върза с целта на акта, както и обосновка на установените минимални размери. Тези констатации се отнасят и до решенията на ВАдвС, с които се изменят предвидените размери на минималните възнаграждения без обосновка на завишаването им.

От изложеното следа изводът, че в настоящия случай нито едно от условията, изведени в практиката на Съда на ЕС, не е спазено.

С Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С – 427/2016 и С- 428/2016 Съдът на ЕС е приел, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба на България, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат – под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката – да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, ограничава конкуренция в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС.

Правилата на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минимални адвокатски възнаграждения засягат не само потребителя на адвокатски услуга, но и насрещната страна в съдебното производството, доколкото, ако загуби делото, то в нейна тежест ще бъде възложен размерът на адвокатския хонорар под формата на подлежащи на възстановяване разноски в производство. Тези правила са обвързващи за съда, макар да са приети от частен стопански субект, който е и участник в съдебното производство, с което се нарушава правото на справедлив процес, тъй като на съда се отнема правото да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен размер за направените разноски. Тези съображения обуславят извода на съда, че приетите правила ограничават правото на справедлив съдебен процес, което включва разглеждане на делото от справедлив независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон, което право е гарантирано в чл. 47 от Харта на основните права на Европейския съюз и съответстващия чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Наредба № 1/09.07.2004 г. противоречи на правото на Eвропейския съюз - чл. 101 и чл. 102 ДФЕС и чл. 47 ХОПЕС, доколкото на първо място, е приета от ВАдвС – орган на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически оператор, който е насърчен от държавата да приема свободно и самостоятелно обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренция в същия сектора, в който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите и, на второ място, тези решенията императивно обвързват независимия съд в преценката му какъв е размерът на разноските, който подлежи на възстановяване в съдебното производство, участник в което производство са и членовете на сдружението на адвокатите, като в Наредбата не е предвидена възможност съдът да може да се отклони от тези правила дори когато с оглед спецификата на делото справедливостта го налага.

С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС, е прието, че правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, който трябва да се положи за защитата на съответното право. Съдебните разноски, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат „пропорционални“. Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата делото страна действително е понесла за адвокатска помощ, стига те да са разумни. Макар изискването за пропорционалност да не означава, че загубилата делото страна трябва непременно да възстанови всички направени от другата страна разноски, то все пак изисква страната, спечелила делото, да има право на възстановяване поне на една значителна и подходяща част от разумните разноски, които действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.

Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978 г. по дело 106/1977 на Съда на ЕО.

Изложените по-горе обстоятелства дават право на настоящия съдебен състав да определи размера на разноските, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното дело, без да е обвързан нито от уговорения от ищеца и процесуалния му представител размер на адвокатското възнаграждение, нито и от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредбата.

Настоящият състав на Съда, като се съобрази с изложените по-горе съображения относно съответствието на националната правна уредба за вземанията за разноски в гражданския процес с правото на Европейския съюз, и като прецени действителната и правна сложност на предмета на правния спор, счита, че следва да уважи частично искането на страната за присъждане на разноските, като й присъди адвокатско възнаграждение в размер на 500.00 лв. за двете инстанции.

Воден от гореизложеното, ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 1122/04.12.2017 г. на Добричкия районен съд по гр. д. № 2354/2017 г., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ исковете на ЗАД „***“ гр. София, бул. „***“ № 1, срещу Д.Т.З. ЕГН ********** с наст. и пост. адрес ***, за прогласяване нищожността на застрахователен договор, обективиран в застрахователна полица № BG/30/116000984224/30.03.2016 г., издадена от ЗАД „***“ гр. София на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2, 3 ЗЗД ( противоречие със закона, заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави ); евентуално чл. 26, ал. 2, пр. 2 във вр. с чл. 42 ЗЗД ( липса на съгласие във връзка с липса на представителна власт ); евентуално чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД във вр. с чл. 289 ТЗ във вр. с чл. 8, ал. 2 ЗЗД ( липса на основание ); евентуално чл. 349 КЗ ( липса на застрахователен интерес ); евентуално чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД ( привидност на договора при условията на персонална симулация ( подставено лице )); евентуално унищожаване на договора поради измама при сключването му - чл. 29, ал. 1 ЗЗД.

ОСЪЖДА ЗАД „***“ гр. София, бул. „***“ № 1, да заплати на Д.Т.З. ЕГН ********** с наст. и пост. адрес ***, съдебно-деловодни разноски за двете инстанции в размер на сумата от 50.00 лв. и адвокатско възнаграждение за двете инстанции в размер на сумата от 500.00 лв. за двете инстанции.

РЕШЕНИЕТО НЕ ПОДЛЕЖИ НА ОБЖАЛВАНЕ.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

1.

2.