Р Е Ш Е Н И Е

№ 156 , гр. Добрич, 03.07.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на тринадесети юни две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДИАНА ДЯКОВА

ЧЛЕНОВЕ : ЖЕЧКА МАРГЕНОВА

ЕЛИЦА СТОЯНОВА

При участието на секретаря Павлина Пенева, разгледа докладваното от съдия Елица Стоянова в. гр. д. № 153 по описа на Добричкия окръжен съд за 2018 г. и за да се произнесе, взе следното предвид:

Съдебното производство е образувано по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, по въззивна жалба, рег. № 566/ 09.02.2018 г., подадена от процесуалния представител на ищците П.М.Р., с ЕГН **********,***, и К.Г.М., с ЕГН **********,***, против решение № 4/ 12.01.2018 г., постановено по гр. д. № 479/ 2017 г. по описа на РС гр. Б., с което са били отхвърлени претенциите им, заявени като частични, против О.И.Д., с ЕГН **********, за осъждането му да заплати на П.Р. парична сума парична сума в размер на 498. 20 лв. от общо 4 822 лв., и на К.М. – сума в размер на 398. 50 лв. от общо 3857 лв., представляващи пропуснати от тях ползи от отдаването под аренда на ПИ ***с договор за аренда № *** т. 1/ 14.08.2015 г. на СлВп гр. Б., сключен от О.И.Д., като в тежест на ищците са били възложени и сторените от ответника разноски. Съобразно изложените в жалбата оплаквания, ищците предявили иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД, а първоинстанционният съд не определил правилно квалификацията на иска и разгледал иск по чл. 30 ал. 3 от ЗЗД, какъвто не бил предявен. Претенцията им се изразявала в разликата между договореното от ответника рентно плащане и действителните доходи, които могат да бъдат реализирани от насажденията. Настоява се за обезсилване, евентуално отмяна на решението, уважаване на исковете и присъждане на разноски за две съдебни инстанции.

По реда на чл. 263 ал. 1 от ГПК ответната по въззива страна О.И.Д., чрез процесуалния си представител, е депозирал писмен отговор, в който се противопоставя на възведените в жалбата оплаквания и настоява за потвърждаване на решението.

Препис от решенето е било връчена на ищците на 22.01.2018 г. Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 от ГПК, изхожда от легитимирани лица и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от П.М.Р. и К.Г.М. против О.И.Д. претенции за осъждането му да заплати на първата от тях сумата от 498. 20 лв. като част от 4 822 лв., и на втората от тях – 398. 50 лв. от общо 3 857 лв., представляващи пропуснати от тях ползи от отдаването под аренда на поземлен имот ***в землището на с. ***, общ. Б. с договор за аренда № *** т. 1/ 14.08.2015 г. на СлВп гр. Б.. Съобразно изложените в исковата молба твърдения, страните са наследници по закон на ***, б. ж. на с. ***, общ. Б., и в тяхно лице било възстановено правото на собственост по земеделска реституция върху няколко недвижими имота, сред които и поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 21 317 кв. м., в землището на с. ***, общ. Б., местността „***“. Независимо, че имотът бил възстановен като нива и това било трайното му предназначение, представлявал орехова градина. Ответникът сключил договор за аренда с „***“ ЕООД, вписан под № *** т. 1/ 14.08.2015 г. на СлВп гр. Б., по силата на който арендаторът следвало да заплаща арендно плащане в размер на 10 лв. на декар, за срок от 20 години. По този начин арендното плащане годишно възлизало на 2 137 лв., като съобразно наследствените дялове на всяка от ищците П.Р. получава 178 лв., а К.М. – 142. 47 лв. Договорът за аренда обвързва ищците по силата на чл. 3 ал. 4 от ЗАЗ в действащата към 14.08.2015 г. редакция. Ищците твърдят, че договорът ги уврежда, тъй като ако лично бяха обработвали въпросната орехова градина, биха реализирали годишен доход от около 60 000 лв. годишно. В съответствие с квотата си в съсобствеността, П.М.Р. би получила за периода 01.10.2015 г. до 01.10.2016 г. сумата от 4 822 лв., а К.Г.М. за същия период – сумата от 3 857 лв. Предявяват частично претенцията си в размер на 1/ 10 от горепосочените суми, като претендират и законната лихва върху главниците, считано от датата на предявяване на иска до окончателното им изплащане, претендират разноски и адвокатско възнаграждение.

По реда на чл. 131 ал. 1 от ГПК ответникът О.И.Д., чрез процесуалния си представител, се е противопоставил на основателността на исковата претенция с възражението, че сключеният договор за аренда е валиден и съгласно изричната редакция на чл. 3 ал. 1 от ЗАЗ, в редакцията и към сключване на договора за аренда, отношенията между съсобствениците се уреждат по правилата на чл. 30 ал. 3 от ЗС. Предявеният иск черпел правното си основание от нормата на чл. 31 ал. 2 от ЗС, но бил неоснователен, тъй като не били налице кумулативно предвидените от законодателя предпоставки: не било налице лично ползване от ответника, липсвала и писмена покана от останалите съсобственици. Настоява се за отхвърляне на иска, претендирани са разноски и адвокатско възнаграждение.

С оглед релевираните в жалбата оплаквания, доводите и съображенията, развити в жалбата и ангажираните по делото доказателства, Добричкият окръжен съд приема за установено от фактическа страна следното:

От представените удостоверения за наследници се установява, че страните са наследници на ***, б. ж. на с. ***, общ. Б., починал на 07.06.1938 г. По силата на решение № 1801/ 09.09.1999 г. на ОБЗГ гр. Б. в полза на наследниците на *** било възстановено правото на собственост в стари реални граници върху няколко недвижими имота, между които и под № 4 – нива с площ от 21. 317 дка, V категория, в местността „***“ в землището на с. ***, общ. Б..

На 14.05.2015 г. „***“ ЕООД и О.И.Д. сключили договор за аренда на горепосочения имот за срок от 20 години. Съгласно чл. 3 ал. 1 от договора арендното плащане се опресделя в размер на не по – малко от 10 лева на декар.

Пред първоинстанционния съд ответната страна е ангажирала гласни доказателства посредством разпит на св. ***, който е заявил, че ореховата градина се обработвала от около 3 – 4 години. Градината не била оградена, много често крадяли плодовете. Към момента не бил реализиран добив от нея.

Районният съд е назначил съдебно – агротехническа експертиза, от обективното и безпристрастно заключение по която се установява, че средното количество плодове съобразно физиологичното състояние на насаждение и агрометеорологичните условия в района за стопанската 2015/ 2016 г. е в порядъка на 5 000 - 5 500 кг., при добив от дърво от около 40 – 50 кг. В този случай приходите на реколтираната продукция биха възлизали в размер на 10 000 лв., при среден размер на дохода от насажденията в процесния имот от порядъка на 9 000 лв.

При така изложените фактически данни Добричкият окръжен съд достига до следните правни изводи:

Предявените от П.М.Р. и К.Г.М. против О.И.Д. искове черпят правното си основание от нормата на чл. 31 ал. 2 от ЗС. Фактически изложените в исковата молба твърдения са, че със сключването на договора за аренда ищците са били възпрепятствани да ползват имота лично и да реализират от него плодове, чиято парична равностойност надвишава арендното плащане. Следователно се претендира паричната равностойност на ползата, от която ищците са били лишени по смисъла на чл. 31 ал. 2 от ЗС. Отговорността за вреди от недопускането на един съсобственик от друг съсобственик до съсобствения имот е извъндоговорна, но не е деликтна. За правната квалификация на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС е без значение придобиването на държането (фактическата власт) или на владението върху вещта и дали то е противоправно, тъй като основанието за възникването на тази отговорност не е ползването от препятстващия съсобственик, а препятстването на ползването от неползващия съсобственик – в този смисъл изрично Решение № 416 от 20.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2198/2014 г., IV г. о. Следователно ищцовата претенция, така, както е заявена, произтича от правото на ищците да ползват лично процесния недвижим имот и да реализират от него плодове и може да бъде квалифицирана единствено в съответствие с чл. 31 ал. 2 от ЗС, по който иск страните са легитимирани да участват в процеса. Решението е постановено от законен съдебен състав, в рамките на предоставените му от ГПК правомощия, поради което при извършената служебна проверка въззивната инстанция намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Същото е правилно по обстойните и задълбочени мотиви на първоинстанционния съд, които се споделят напълно от настоящата съдебна инстанция и към който въззивният съд препраща своето решение на основание чл. 272 от ГПК.

Договорът за аренда е сключен съобразно изискуемата от закона форма и съдържание - чл.3, ал.1 от Закона за арендата в земеделието /в редакцията й към датата на сключване на процесния договор за аренда - 14.08.2015 г./. Ал.4 на същия текст визира хипотезата на сключването на договора само от някои от съсобствениците като изрично предвижда отношенията между последните да се уреждат по реда на чл.30 ал.3 от ЗС. По този начин е уредена правната възможност договор за аренда да се сключва не от всички наследници. Договорът за аренда е действителен, тъй като е сключен в съответствие с разпоредбата на чл. 3 ал. 4 от ЗАЗ, която изрично признава възможността договорът за аренда на земеделска земя да бъде сключен само от един или от няколко съсобственици, предвиждайки отношенията с останалите съсобственици да се уреждат според правилото на чл. 30 ал. 3 от ЗС. В случая, тъй като ответникът е сключил процесния договор за аренда за сметка на всички съсобственици, без да има доказателства да е бил натоварен и упълномощен от ищците да сключи такъв договор и от тях име и за тяхна сметка, той е водил чужда работа без пълномощие.

Разпоредбата на чл. 31 ал. 2 от ЗС предвижда, че когато правото на собственост върху вещ се притежава съвместно от няколко лица, а вещта се ползва лично само от един от съсобствениците, той дължи обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени от деня на писменото поискване. С посочената норма е предвидено да се предоставя паричен еквивалент на правото да се ползва една вещ на онзи от съсобствениците, който е лишен от възможността да я ползва, съгласно нейното предназначение и според онзи обем права, които същият притежава в съсобствеността. Основателността на иск с правна квалификация чл. 31 ал. 2 от ЗС, се обуславя от установяване на следните кумулативни предпоставки: съсобственост върху вещ: лично ползване на общата вещ от един от съсобствениците; писмена покана за заплащане на обезщетение за ползата, от която е лишен неползващият съсобственик. Обезщетение не се дължи, когато след поканата ползващият собственик е предложил на другия съсобственик да ползва вещта съобразно правата си, но той не се е възползвал, без да са създадени пречки за ползването. Наличието на първата предпоставка - съсобственост между страните върху процесния земеделски имот за периода на стопанската 2015 г. - 2016 г., е безспорно установен факт. С оглед Тълкувателно решение № 7/ 2012 г. от 02.11.2012 г. на ОСГК на ВКС, лично ползване по смисъла на чл. 31 ал. 2 от ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. В мотивите на решението е посочено още, че за личното ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта-чрез непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член на неговото семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездно той я е предоставил. Следователно в процесния случай липсва втората кумулативно изискуема предпоставка за уважаване на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, а именно осъществено лично ползване на процесния земеделски имот от страна на ответника. Сключването на възмезден договор за аренда между един съсобственик и трето за съсобствеността лице, предмет на който е съсобствения имот, не може да се приеме за лично ползване на имотите от страна на сключилия договора съсобственик. Следователно предявените претенции са неоснователни и правилно и в съответствие със закона са били отхвърлени от първоинстанционния съд. В този смисъл обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК на ищците са били възложени сторените от ответника разноски. Във въззивното производство ответникът по жалбата претендира разноски в размер на 300 лв. платено адвокатско възнаграждение, които следва да му бъдат присъдени.

Водим от горното и на основание чл. 271 и чл. 272 от ГПК, ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 4/ 12.01.2018 г., постановено по гр. д. № 479/ 2017 г. по описа на РС гр. Б..

ОСЪЖДА П.М.Р., с ЕГН **********,***, и К.Г.М., с ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТЯТ на О.И.Д., с ЕГН **********,***, сумата 300 лв., /триста лева/ представляваща разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

На основание чл. *** ал. 3 от ГПК решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.