Р Е Ш Е Н И Е

№ 170

гр. Добрич, 23.10.2018 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в публично заседание на двадесет и седми септември две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АДРИАНА ПАНАЙОТОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЕВА И.

ГЕОРГИ ПАВЛОВ

при участието на секретар БИЛСЕР МЕХМЕДОВА – ЮСУФ разгледа докладваното от СЪДИЯ ГЕОРГИ ПАВЛОВ в. т. д. № 161/2018 г. по описа на Добричкия окръжен съд.

Въззивно търговско дело № 161/2018 г. по описа на Окръжен съд – Добрич е образувано по въззивна жалба на Д.К.И. с пост. адрес *** срещу Решение № 317/13.04.2018 г. на Районен съд – Добрич по гр. д. № 4409/2017 г.

С атакувания съдебен акт, първостепенният съд е признал за установено в отношенията между страните по делото на основание чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК, че Д.К.И. в качеството й на наследник на починалия кредитополучател Д. К. И.( починал на 17.12.2012 г. ) по сключен договор за потребителски кредит № **г. дължи на „П. К. Б.“ ** гр. С., по Заповед № 1855 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 3361/2017 г. по описа на РС-Добрич, сумата от 1 225.12 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист – 11.09.2017 г., до окончателното плащане, като отхвърля иска за горницата от присъдените 1 225.12 лв. до претендираните 2 450.24 лв., като осъдил ответника да заплати на ищеца разноски по делото и по заповедното производство.

Недоволен от така постановения съдебен акт, ответникът го обжалва в осъдителната му част с оплаквания за съществено нарушение на съдопроизводствените правила; претендира отмяна на атакувания съдебен акт и решаване на правния спор от въззивната инстанция по същество, която да отхвърли исковата претенция.

Въззиваемата страна не изразява становище въззивната жалба.

ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, на основание чл. 258 и сл. ГПК, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намира за установено следното:

Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл. 267, ал. 1 ГПК, подадена е в срок от надлежна страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Правомощията на въззивния съд съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното в цялост първоинстанционно решение, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.

Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, поради което валидно.

Наличието на всички положителни процесуални предпоставки и липсата на отрицателни процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост.

С оглед изложените съображения се налага изводът за валидност и допустимост на първоинстанционното решение. С оглед разпоредбата на чл. 271, ал. 1 ГПК въззивният съд следва да реши спора по същество.

От събраните по делото доказателства се очертава следната ФАКТИЧЕСКА И ПРАВНА ОБСТАНОВКА:

На 25.10.2011 г. между „П. К. Б.“ ** гр. С., от една страна като заемодател и наследодателя на ответника – Д. К. И., от друга страна като заемател е възникнало облигационно отношение по договор за заем ( договор за револвиращ заем № **г. ) , по силата на който заемодателят предава в собственост на заемателя сума в размер на 800.00 лв., а заемателят се е задължил да върне заетата сума в срок от 48 месеца при условията, уговорени в договора, приложения към него погасителен план и общите условия - чрез плащане на 48 равни месечни вноски в размер на 67.00 лв. , с дата на погасяване на месечната вноска – 12 – то число на текущия месец, при ГПР – 146.82 % , ГЛП – 98.42 и лихвен процент на ден – 0.27 лв.

Процесният договор за заем попада под приложното поле на Закона защита на потребителите – заемателят отговоря на дефиницията за „потребител” по смисъла на параграф 13, т.1 от ДР на ЗЗП; заемодателят – на дефиницията за „търговец” по смисъла на параграф 13, т. 2 от ДР на ЗПП; договорът има за предмет предоставяне на финансова услуга, свързана с дейността на кредитна институция по смисъла на параграф 13, т. 12 от ДР на ЗЗП; липсва предвиденото в този закон основание за неприложимост.

Договор за заем попада и под приложното поле на Закона за потребителския кредит – чл. 3, ал. 4 във вр. с чл. 4, ал. 1, т. 1 ЗПК. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя на потребителя кредит под формата на заем, при който потребителят заплаща стойността на финансовата услуга чрез извършване на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Заемателят има качеството на „потребител“ по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК – физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност, а заемодателят - „кредитор“ по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК – юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята търговска дейност.

Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз, националният съд е длъжен служебно да разгледа неравноправния характер на договорна клауза – Решение на Съда ( четвърти състав ) от 04.09.2009 г. по дело С – 243/08 и Решение на Съда ( първи състав ) от 03.06.2010 г. по дело С – 484/08.

Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Клаузи, които не са уговорени индивидуално, са дефинирани в чл. 146, ал. 2 ЗЗП – клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им и е посочен пример за такива клаузи при договорите, сключвани при общи условия, като изброяването не е изчерпателно.

Съгласно чл. 143 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при определени хипотези, регламентирани в цитираната правна норма, като: т. 9 – при налагане на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора; т. 10 – при предвидена възможност на търговеца да променя едностранно условията по договора въз основа на непредвидено в него основание; т. 11 – при възможност на търговеца да променя едностранно без основание характеристиките на стоката или услугата; т. 12 – при предвиждане цената да се определя при получаването на стоката или услугата или при предоставено право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключване на договора.

В чл. 144 ЗЗП са посочени изключенията, при които определени хипотези, регламентиращи неравноправни клаузи в договори с потребители, визирани в чл. 143 ЗЗП, са неприложими. Така според чл. 144, ал. 3 ЗЗП нормите на чл. 143, т. 7, 10 и 12 не се прилагат спрямо сделки с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансовите услуги.

От гореизложеното се налага извода, че за да е нищожна като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, тя следва да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на чл. 143 ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл. 144 ЗЗП.

Договорът за заем не съдържа неравноправни по своя характер клаузи.

Договорът за заем отговоря и на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК в редакцията му към датата на сключване на сделката.

Гореизложените доводи обуславят извода за възникването на валидно облигационно отношение, произтичащо от договор за заем по смисъла на чл. 240 и сл. ЗЗД, сключен между заемодателя банката и наследодателя на ответника.

По делото не са спорни следните факти: изпълнението на задължението на заемодателя да предаде на заемателя заетата сума в размер на 800.00 лв., като я е превел на 26.10.2011 г. по посочената от заемателя банкова сметка; ***а заемателя за връщане на част заетата сума - заемателят е погасил 12 месечни вноски до датата на смъртта си - 17.12.2012 г., като към този момент са платени общо 821.00 лв. Заемателят Д. К. И.е оставил за наследници лицата Д.К.И. ( съпруга ) и К. Д. К.( дъщеря ).

Съгласно разпоредбата на чл. 60, ал. 1 ЗН, наследниците, приели наследството, отговарят за задълженията, с които то е обременено, съобразно притежаваните от тях дялове. Нормата на чл. 60, ал. 1 ЗН е императивна и не може да се уговаря солидарна отговорност между наследниците. Отговорността на наследниците спрямо кредитора на техния наследодател е разделна, а не солидарна. В настоящия случай, предвид броя на наследниците и съобразно правилата за наследяване по закон ( чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН ), делът на всеки от наследниците на кредитополучателя възлиза на 1/2 част от наследството. Отговорността на ответника И. е в размер на 1/2 от формирания дълг на наследодателя.

Въззивният съд напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, включително и крайният резултат по спора. По тези съображения не е необходимо повторното обсъждане на всички доказателства, доводи и възражения на страните и тъй като решаващата дейност е еднаква по обем за двете инстанции, на основание чл. 272 ГПК обжалваното решение следва да бъде потвърдено, при препращане към мотивите на първоинстанционния съд.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на въззиваемата страна следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение съобразно представения списък на разноските по чл. 80 ГПК.

Воден от гореизложеното, ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 317/13.04.2018 г. на Районен съд – Добрич по гр. д. № 4409/2017 г.

ОСЪЖДА Д.К.И. ЕГН ********** с пост. адрес *** да заплати на „П. К. Б.“ ** гр. С., бул. „Б. № *, бл. *, вх. *, сумата от 300.00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО НЕ ПОДЛЕЖИ НА ОБЖАЛВАНЕ.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

1.

2.