Р Е Ш Е Н И Е

№ 231

гр. Добрич, 08.11.2018г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Добричкият окръжен съд гражданско отделение

На седемнадесети октомври година 2018

В публичното съдебно заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЖЕЧЕВА

ЖЕЧКА МАРГЕНОВА

Секретар Павлина Пенева

разгледа докладваното от съдията Г.Ханджиева

въззивно гражданско дело номер 411 по описа за 2018 година

и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК и е образувано по въззивна жалба на В.Г. ***, чрез упълномощения адвокат, срещу решение № 771/20.07.2018 г. по гр.д.№ 3218/20*г. на Добричкия районен съд, с което въззивницата е осъдена да заплати на Т.В.Г. ***, както следва: - сумата 9 360 лева, дължима по анекс от 01.10.2015 г. към договор за наем от 01.04.2009 г. за ползването на недвижим имот на осн.чл.232 ал.2 пр.1 от ЗЗД, - сумата 3 420 лева, съставляваща обезщетение за ползването без основание на собствения на ищцата недвижим имот на осн.чл.59 ал.1 от ЗЗД, законната лихва върху двете суми, считано от предявяване на исковата молба 05.09.20*г. до окончателното им изплащане и разноските по делото.

В жалбата са изложени доводи в подкрепа на становище, че възникналото между страните по договор от 01.04.2008 г. наемно правоотношение е прекратено с изтичане на първоначално уговорения срок и не е продължило да съществува нито въз основа на после сключен на 01.04.2009 г. анекс, нито въз основа на продължилото ползване на имота от наемателя. За това отношенията следвало да се уредят по правилото на чл.236 ал.2 от ЗЗД. Съдържащото се в анекс от 01.10.2015 г. изявление на въззивницата, че дължи наемна цена от 9 360 лева, не следвало да се възприема като признание на иск, предвид, че признание било налице, когато се признава съществуване на задължение, което кореспондира на признатото право, както било прието и в цитираната в жалбата съдебна практика. Във връзка с последното се поддържа и, че претенцията за наемна цена била погасена по давност. Относно присъденото вземане за ползване без основание от страна на въззивницата на собствения на ищцата имот се възразява, че ползването е осъществявано след прекратяване на наемното правоотношение и без противопоставяне от страна на ищцата, при което отношенията отново следвало да се уредят по правилото на чл.236 ал.2 от ЗЗД, а не по реда на чл.59 ал.1 от ЗЗД, който бил субсидиарен и се прилагал само при липсата на каквато и да било друга правна възможност. Изложените възражения, въведени и поддържани и в първоинстанционното производство, районният съд възприел и разрешил неправилно, поради което се иска отмяна на постановеното от него решение и отхвърляне на предявените искове.

Жалбата е редовна, подадена в срок и допустима.

В писмен отговор и в съдебно заседание, чрез пълномощника си, въззиваемата Т.В.Г. оспорва жалбата и моли за потвърждаване на решението на районния съд.

След като обсъди съображенията на страните въз основа на събраните по делото доказателства, съдът намира за установено следното:

Обжалваното решение на районния съд е постановено по предявените от Т.В.Г. срещу В.Г.Д. искове за осъждане на ответницата да заплати на ищцата сумата 9 360 лева, съставляваща неплатена наемна цена, дължима съгласно анекс от 01.10.2015г. по договор за наем от 01.04.2008г. и сумата 3 420 лева, съставляваща обезщетение за това, че след прекратяване на 31.12.2015г. на договора ответницата без основание до м.юли 2017г. ползвала собствения на ищцата недвижим имот.

Ответницата е възразила, че с изтичане на първоначално уговорения срок договорът за наем между нея и ищцата бил прекратен. Доколкото ответницата продължила да ползва имота до м.юли 2017г., то било със знанието и без противопоставянето на ищцата. Следователно имала право на обезщетение по чл.236 ал.2 от ЗЗД, но не и на наемна цена и обезщетение по чл.59 от ЗЗД. Анексът от 01.10.2015г. бил нищожен, като сключен по прекратен вече договор, и не пораждал задължение за наемна цена в посочения в него размер. Сумата освен това била платена на ищцата. Евентуално задължението било и погасено по давност.

Установено е, че на 01.04.2008г. между страните по делото е сключен договор за наем, с който ищцата предоставила на ответницата за временно ползване апартамент №*в гр.Д.. Срещу това ответницата се задължила да плаща на ищцата месечна наемна цена в размер на 180 лева. Договорът е сключен за срок от една година.

Представен е от ищцата заверен препис /копие/ на анекс от 01.04.2009г. към договора за наем, съгласно който страните са се споразумели срокът на договора да бъде продължен до 31.12.2012г., както и като наематели да се считат и малолетните тогава деца /л.136 – 138/ на ответницата и съпругът й, като последният също е подписал анекса.

Документът е оспорен от ответницата като неверен, но, с оглед диспозитивния характер на обективираните в него волеизявления, оспорването за вярност е неотносимо. Ответницата е възразила и, че документът е антидатиран, както и е заявила, че след представяне на оригинала /изпълнено е/, евентуално ще оспори автентичността му, но такова оспорване не е въведено. Документът е автентичен – подписан е от лицата, както е видно от него и е съставен на отбелязаната от тях дата 01.04.2009г.

Следователно, в съответствие с предвиденото в чл.4.1. от договора за наем, страните по него са постигнали изрично писмено съгласие за продължаване срока на наемното правоотношение до 31.12.2012г. Така постигнатото съгласие е валидно и е произвело действие, като доводите срещу това във въззивната жалба на ответницата са неоснователни. Вписването на имената на малолетните й деца и съпруга й в анекса, и подписването му от последния наред с нея като наемател /вкл. с оглед чл.32 ал.2 от СК/ не опорочава и не се отразява на валидността на постигнатото между страните по договора съглашение за продължаване срока на наемното правоотношение.

Не е спорно, че и след 31.12.2012г. ответницата със семейството си продължила да живее в апартамента, предмет на наемния договор. Същият бил освободен след отправена от наемодателката през м.юли 2017г. нотариална покана.

Не е спорно, че след изтичане на уговорения срок 31.12.2012г. ползването на имота продължило със знанието и без противопоставянето на наемодателката, при което в съответствие с чл.236 ал.1 от ЗЗД договорът е продължен за неопределен срок. Позоваването в тази връзка от страна на ответницата на разпоредбата на чл.236 ал.2 от ЗЗД е неоснователно, тъй като същата е приложима в хипотеза на продължено ползване на имота от наемателя въпреки противопоставянето на наемодателя, каквото противопоставяне в случая липсва.

На 01.10.2015г. ищцата и ответницата подписали анекс, с който се съгласили да наемният договор /вече без определен срок/ да бъде прекратен на 31.12.2015г. Съгласили се още и, че наемателката дължи на наемодателката 9 360 лева, включващи наемна цена до датата на прекратяването му.

Във втората си част анексът съдържа признание на ответницата, че към датата на извършването му има неплатено задължение за наемна цена за предходен период общо в размер на 9 000 лева; разликата от 360 лева е относима към следващите подписването на анекса три месеца октомври, ноември и декември 2015г.

Възражението на ответницата, че признанието е лишено от основание, защото тя нямала задължения за наемна цена, която плащала своевременно, е неоснователно. От една страна писмените и гласни доказателства за получавани от ответницата парични заеми и кредити от други лица, са напълно недостатъчни да обосноват извод, съобразно твърдяното от нея, че с тези суми ответницата плащала дължимата наемна цена. От друга страна твърдяното по делото от ответницата се опровергава от показанията на свидетеля И.Т.Д.. Той е нейн съпруг и в изключителна степен заинтересован от положителния за ответницата резултат от спора, поради което неизгодните за нея сведения в показанията му следва да бъдат кредитирани.

Свидетелят е посочил, че отначало наемът бил плащан редовно; после в период от две години не плащали. След анекса от 2015г. платили задълженията. Първо е посочил, че е платил „около 9 000 лева“, а после, че между 2015г. и 2017г. платил „9 000 – 10 000 лева наеми по анекса“.

Или показанията на свидетеля напълно кореспондират със съдържащото се в анекса от 01.10.2015г. признание на ответницата, че към датата на извършването му тя е имала неплатени задължения за наемна цена общо в размер на 9 000 лева.

Що се отнася до изгодните за ответницата сведения за извършени плащания след сключване на анекса от 01.10.2015г. на сумата за наемна цена по него, които се съдържат в показанията на посочения свидетел и в тези на свидетелката Г.И.Т./пълнолетната вече дъщеря на ответницата/, поради заинтересоваността на свидетелите в полза на ответницата, а и с оглед разпоредбата на чл.164 ал.1 т.4 от ГПК, те не могат да бъдат възприети.

Следователно ответницата има към ищцата неплатено задължение за наемна цена до 31.12.2015г. общо в размер на 9 360 лева. От него частта от 360 лева, както се отбеляза вече, е за месеците октомври, ноември и декември 2015г. Останалите 9 000 лева са сбор от наемната цена за предходните месеци /50/, а именно от м.август 2011г. до м.септември /включително/ 2015г.

Частично основателно е възражението на ответницата за погасяване по давност на задължението й.

В съответствие с чл.111 б.“в“ от ЗЗД вземанията за наем се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок, а в съответствие с чл.116 б.“а“ от ЗЗД признанието на вземането от длъжника прекъсва давността. Но, за да прекъсне давността, тя трябва да не е изтекла.

Като се вземе предвид падежът на месечното задължение /чл.4.1. от договора/, следва, че за задълженията от м.август 2011г. до м.септември 2012г. тригодишният давностен срок е бил изтекъл преди 01.10.2015г. Така, извършеното на тази дата признание от ответницата не е прекъснало давността за тези задължения, общо в размер на 2 520 лева, тъй като те вече са били погасени по давност и вземане в този размер за наемна цена по анекса към договора за наем ищцата няма.

Задълженията за следващите месеци октомври 2012г. – септември 2015г., общо в размер на 6 480 лева, не са били погасени по давност на 01.10.2015г. и за тях признанието на ответницата е прекъснало давността. Започналата да тече нова давност по чл.1*ал.1 от ЗЗД не е изтекла към датата на предявяване на иска. Същата не е изтекла и за задълженията от 360 лева за месеците октомври, ноември и декември 2015г. Така ищцата има неплатено и непогасено по давност вземане от ответницата за наемна цена по анекса към договора в размер на 6 840 лева.

Макар в анекса от 01.10.2015г. страните да се съгласили да прекратят наемния договор на 31.12.2015г., както се установи по-горе, наемателката продължила да ползва имота до м.юли 2017г., когато била поканена от ищцата да го освободи. До отправяне на поканата няма данни наемодателката да се е противопоставяла на продължаващото ползване на имота от наемателката. Следователно при условията на чл.236 ал.1 от ЗЗД договорът е продължил действието си без определен срок. След като е така, то осъществяваното от ответницата ползване на собствения /л.117/ на ищцата имот не е било без основание и тя не дължи да обезщети същата по чл.59 от ЗЗД. Друг е въпросът, че дължи наемна цена, но иск за такава за след 31.12.2015г. не е предявен.

От изложеното следва, че въззивната жалба е частично основателна. Първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответницата дължи на ищцата сумата 2 520 лева, съставляваща част от наемната цена по анекс от 01.10.2015г. към договор за наем от 01.04.2008г., както и сумата 3 420 лева, съставляваща обезщетение за ползването без основание от ответницата на собствения на ищцата недвижим имот. Исковете, с оглед гореизложеното, в тези части са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени след съответна частична отмяна на осъдителното първоинстанционно решение.

В останалата част по иска за наемна цена за горницата над 2 520 лева до пълния му предявен размер от 9 360 лева, а именно за 6 840 лева, осъдителното първоинстанционно решение е правилно и следва да се потвърди.

С оглед резултата от спора и на осн.чл.78 ал.1 и 3 от ГПК всяка от страните има право на съразмерна част от разходите си за водене на делото в двете инстанции.

Съответно на последното, първоинстанционното решение, осъждащо ответницата за разноски в полза на ищцата, следва да бъде отменено за горницата над 848.10 лева, както и ответницата да бъде осъдена да заплати на ищцата сумата 488.65 лева – съразмерна част от адвокатското възнаграждение за въззивното производство.

Ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответницата сумата 604.23 лева и сумата 119 лева – съразмерни части от платените адвокатско възнаграждение за първата инстанция и държавна такса и разноски за въззивното производство.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 771/20.07.2018 г. по гр.д.№ 3218/20*г. на Добричкия районен съд в частите, в които В.Г.Д. е осъдена да заплати на Т.В.Г. сумата 2 520 лева, съставляваща част от задължение за наемна цена по анекс от 01.10.2015г. към договор за наем от 01.04.2008г., сумата 3 420 лева, съставляваща обезщетение за ползване без основание на собствения на ищцата недвижим имот - апартамент №* в гр.Д. и разноски по делото в частта за горницата над 848.10 лева.

ОТХВЪРЛЯ предявените от Т.В.Г. с ЕГН ********** ***.1, срещу В.Г.Д. с ЕГН ********** ***, искове за осъждане на ответницата да заплати на ищцата сумата 2 520 лева, съставляваща част от задължение за наемна цена по анекс от 01.10.2015г. към договор за наем от 01.04.2008г. и сумата 3 420 лева, съставляваща обезщетение за ползване без основание в периода от м.януари 2016г. до м.юли 2017г. на собствения на ищцата недвижим имот - апартамент №*в гр.Д..

ПОТВЪРЖДАВА решение № 771/20.07.2018 г. по гр.д.№ 3218/20*г. на Добричкия районен съд в останалата част.

ОСЪЖДА В.Г.Д. с ЕГН ********** ***, да заплати на Т.В.Г. с ЕГН ********** ***.1, сумата 488.65 лева – съразмерна част от платеното от ищцата адвокатското възнаграждение за въззивното производство.

ОСЪЖДА Т.В.Г. с ЕГН ********** ***.1, да заплати на В.Г.Д. с ЕГН ********** ***, сумата 604.23 лева и сумата 119 лева – съразмерни части от платените от ответницата адвокатско възнаграждение за първата инстанция и държавна такса и разноски за въззивното производство.

Решението подлежи на обжалване при условията на чл.280 ал.1 от ГПК пред ВКС в месечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.