Р Е Ш Е Н И Е
№ 229
гр. Добрич, 17.12.2018 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в публично заседание на шестнадесети
ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АДРИАНА ПАНАЙОТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕМЕНУГА СТОЕВА
ГЕОРГИ ПАВЛОВ
при участието на секретар ЕЛИЦА АЛЕКСАНДРОВА разгледа докладваното от СЪДИЯ ГЕОРГИ ПАВЛОВ в. т. д. № 303/2018 г. по описа на Добричкия
окръжен съд.
Въззивно
търговско дело № 303/*18 г. по описа на Окръжен съд – Д. е образувано по
въззивна жалба на „***“ ЕООД гр. Д.
против Решение № 739/*.07.*18 г. на Районен съд – Д. по гр. д. № 2674/*17 г.
С атакувания съдебен акт,
първоинстанционният съд е осъдил „***“ ЕООД гр. Д., ул. „П. Б.“ № *, ЕИК **да заплати на едноличен търговец В. И.
П.с фирма ЕТ „К. В. П.“ със седалище и адрес на управление гр. Д., ЖК „Д.“, бл.
*, вх. *, ет. *, ап. *, ЕИК **, сумата от ** 005.40 лв., представляваща
разликата между цената на заплащаната от „***“ ЕООД на „Е. П. П.“ АД и „Е. П. Е. У.“ ЕООД и потребена от ЕТ „К. В.
П.“ в периода 17.07.*** г. – м. май *17 г. елетроенергия и цената на
префактурирана такава, заплащана от ЕТ „К. В. П.“ на „***“ ЕООД, като отхвърля
иска за разликата от ** 005.40 лв. до * *7.04 лв., като присъжда на страните
сторените от тях разноски.
Недоволен от така постановения
съдебен акт, ответникът го обжалва с оплаквания за нарушение на материалния
закон и на съдопроизводствените правила, като претендира отмяната му и решаване
на правния спор от въззивната инстанция по същество със съдебен акт, с който да
се отхвърли исковата претенция като неоснователна.
Ищецът, в качеството си на
въззиваема страна, не изразява становище по въззивната жалба.
Д.КИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, на
основание чл. 258 и сл. ГПК, като взе предвид доводите на страните и
доказателствата по делото, намира за установено следното:
Въззивната
жалба е редовна по смисъла на чл. 267, ал. 1 ГПК, подадена е в срок от надлежна
страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Правомощията
на въззивния съд съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК са да се произнесе
служебно по валидността и допустимостта на обжалваното в цялост
първоинстанционно решение, а по останалите въпроси – ограничително от
посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на
решението.
Постановеното
решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му
правораздавателна власт и компетентност, поради което валидно.
Наличието
на всички положителни процесуални предпоставки и липсата на отрицателните
процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на
правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя неговата
допустимост.
С оглед
констатираната валидност и допустимост на атакувания съдебен акт на
първостепенния съд, въззивната инстанция следва да реши спора по същество съобразно
чл. 271, ал. 1 ГПК. Целта на въззивното
производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което
дейността на въззивната инстанция, аналогично
на първата, е свързана с установяване релевантната фактическа обстановка,
твърдяна от страните като осъществила се, чрез събиране, анализ и кредитиране
на доказателствата и с подвеждане на доказаните факти под приложимата към тях
материалноправна норма.
От
събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се
установява следната фактическа и правна обстановка:
На
01.03.** г. между страните по делото е възникнало облигационно отношение,
произтичащо от договор за лизинг по смисъла на чл. 342, ал. 1 ТЗ, по силата на
който „***“ ЕООД като лизингодател се задължил да предостави на ЕТ“К. В. П.“
като лизингополучател за ползване следните
недвижими имоти, а именно: 634.000 кв.м. в идеални части от поземлен имот с идентификатор
№ **, целият с площ от * 4*.000 кв.м., с административен адрес гр. Д. ул. „П. Б.” № *, ведно със 270.000 кв.м. в идеални части
от промишлена сграда - шивашки цех, с идентификатор № **.*, представляваща масивна
едноетажна сграда с разгъната застроена площ 581.000 кв.м.; административна,
делова сграда с идентификатор № **.*, представляваща масивна двуетажна сграда
със застроена площ от 78.00 кв.м. и административна, делова сграда с
идентификатор № **.*, представляваща масивна двуетажна сграда със застроена
площ от 63.00 кв.м., срещу възнаграждение, като лизингополучателят може да придобие
вещта след изтичане срока на действие на договора – 30.07.*** г.
По
силата на договор за покупко-продажба на недвижим имот с нотариална форма за
действителност, обективиран с нотариален акт за продажба на недвижим имот № *,
том *, рег. № *, дело № ** от *** г. на нотариус Ю. Д. К., рег. № * на НК; актът
вписан в АВ-СВ-Д. с вх. рег. № 6856/17.07.*** г., акт № *0, том *, дело №**/***
г., „***“ ЕООД като продавач се задължил да прехвърли на ЕТ“К. В. П.“ като
купувач собствеността на гореописаните имоти, срещу цена от 78 000.00 лв.,
която купувачът се задължава да му заплати.
На
01.07.*** г., между страните по делото е възникнало облигационно отношение,
произтичащо от договор за лизинг по смисъла на чл. 342, ал. 1 ТЗ, по силата на
който „***“ ЕООД като лизингодател се задължил да предостави на ЕТ“К. В. П.“ като лизингополучател за ползване следните недвижими имоти, а именно: поземлен
имот в гр. Д. от 237.000 кв.м. в идеални части от парцел с идентификатор № **,
целият с площ от * 418.000 кв.м., ведно с построените сгради в него:
социално-обслужваща сграда с идентификатор № **.**, представляваща масивна
двуетажна сграда със застроена площ от *9.000 кв.м. срещу възнаграждение, като
лизингополучателят може да придобие вещта след изтичане срока на действие на
договора – *.**.*19 г.
Лизингодателят
е поел задължението да осигури нормалното ползване на вещта през срока на
действие на договора за лизинг – чл. 3.1. от договор за лизинг № 1/01.03.** г.
По
делото е безспорен фактът, че всички горепосочени имоти се захранват от
трафопост, собственост на „***“ ЕООД, както и че консумираната от ЕТ“К. В. П.“ електрическа
енергия се отчита от пасантен електромер. Съгласно заключението на вещите лица
по комплексната съдебно-техническа и икономическа експертиза, „***” ЕООД е
присъединен към електроразпределителна мрежа средно напрежение и
електроенергията, която се доставя до входа на трафопоста е с напрежение * kV. Трафопостът
представлява масивна едноетажна сграда със застроена площ около *0.000 кв. м и
е разположен в поземлен имот с идентификатор № ** по кадастралната карта на гр. Д., с
идентификатор на сградата № **.**. Трафопостът има шест помещения, в
които са разположени разпределителна уредба средно напрежение (РУ-* kV), два
силови трансформатора */0,4 kV, разпределителна уредба ниско напрежение (РУ-0,4
kV) и кондензаторна компенсираща уредба НН. Захранването е от две отделни
кабелни електропроводни линии средно напрежение * kV. В сградата са монтирани
два силови трансформатора, в две самостоятелни помещения. В помещението на
РУ-0,4 kV е монтирано табло ниско напрежение, служещо за разпределяне на
електрическата енергия, преобразувана по напрежение от силовите трансформатори.
В таблото са монтирани електрически апарати за защита и комутация. Обектът на
ЕТ“К. В. П.“ е захранван посредством кабелна линия ниско напрежение от извод с
наименование „Стол” (през разпределително табло на „***” ЕООД в сградата с
идентификатор № **.*). Измерването на електрическата енергия се осъществява,
чрез две електромерни табла тип ТЕПО-1Т с по един трифазен статичен електромер,
които измерват електрическата енергия постъпваща в трафопоста, като единият
електромер измерва енергията през трафомашина 1 („***” ЕООД), а другият - през
трафомашина 2 („К.” ООД). Измерването е на ниво средно напрежение.
Електромерите са собственост на „Е. П. П.” АД. На източната стена на сградата с
идентификатор № **.* е монтирано пластмасово табло с един трифазен двутарифен
индукционен електромер А4-4Д, който се е използвал за контролно (пасантно)
измерване на енергията, подавана от трафопоста към ЕТ“К. В. П.“. „***“ ЕООД заплаща мрежови услуги на „Е. П. П.” АД.
ЕТ“К. В. П.“ ползва електроенергия с напрежение 0,4 kV, като преобразуването на
енергията по напрежение се извършва посредством трафомашина 1 (с мощност **00
kVA).
Безспорен
факт е, че в периода м.юли *** г. - м. май *17 г. „***“ ЕООД е издавал на ЕТ“К.
В. П.“ фактури за потребена електрическа
енергия, отчетена по показания на пасантния електромер. Лизингополучателят редовно
и в срок е заплащал посочените във фактурите суми. Няма спор по делото, че
процесните фактури са отразени в счетоводството на лизингополучателя, включени
са в дневника за покупко-продажби по ДДС и лизингополучателят е ползвал данъчен
кредит по ЗДДС по тях.
С оглед
предмета на правния спор,по искане на страните, първостепенният съд е допуснал
три експертизи. Според първоначалната съдебно-счетоводна експертиза, разликата между
цената на заплащаната от „***“ ЕООД и потребена от ЕТ “К. В. П.“ електроенергия
и цената на префактурираната към ЕТ “К. В.
П.“ електроенергия в процесния период от време, е в размер на сумата ** 005.40
лв. Вещите лице по комплексната съдебна техническа и счетоводна експертиза
констатират разлика между цените, по които „***“ ЕООД е остойностявал електроенергия, предоставяна
на ЕТ“К. В. П.“ и утвърдените от КЕВР цени за небитови клиенти на крайния
снабдител „Е. П.”, присъединени към разпределителна мрежа ниско напрежение в
размер на сумата 5 194.48 лв. Вещото лице по допълнителната съдебно-счетоводна
експертиза изчислява разликата между цените, по които „***“ ЕООД е остойностявал електроенергия, предоставяна
на ЕТ“К. В. П.“ и утвърдените от КЕВР цени за небитови клиенти на крайния
снабдител „Е. П.”, присъединени към разпределителна мрежа ниско напрежение,
отчитайки и компонентите за фактор и задължения към обществото в размер на
сумата от 479.89 лв.
Контроверсният
въпрос по делото е относно наличието на елементите на фактическия състав на чл.
55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – връщане на дадено без основание.
Фактическият
състав на чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на
нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване
липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото
на друго. Даването и получаването на нещо ( разбирано като действие, насочено
към изпълнение на задължение, с което solvens предоставя благо, което има
имуществена стойност на accipiens ) поражда реституционно задължение, когато е
лишено без основание. Липсата на основание се дефинира от доктрината и
практиката като отсъствие на валиден юридически факт или правоотношение,
оправдаващи даването, респ. получаването на благото. Съставът на чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД се осъществява в широка гама от случаи: престиране по нищожен
договор, плащане с погрешната представа, че се дължи, повторно изпълнение на
погасен дълг, плащане в повече от дължимото или на нещо различно от дължимото,
без да са налице хипотезите на чл. 65 ЗЗД или чл. *0 ЗЗД.
При
осъществяване на този състав се поражда облигационно отношение, чието
съдържание е задължението на accipiens да върне полученото на solvens.
В
разглеждания случай, процесните фактури
документират префактуриране на разходи. С тази счетоводна операция издателят на разходооправдателния документ
удостоверява стойността на направените от него разходи за сметка на получателя,
която стойност следва да му се възстанови чрез заплащане, т.е. вземането на „***“
ЕООД към ЕТ “К. В. П.“ за сумата, с
която последния се е обогатил без основание по смисъла на чл. 59 ЗЗД,
представляваща разходи, които „***“ ЕООД е направил за сметка ЕТ “К. В. П..
Фактът
на отразяване на фактурите в счетоводството на ЕТ “К. В. П.“, включването им в
дневника за покупко-продажби по ДДС и фактът на ползването на данъчен кредит по
ЗДДС от ЕТ “К. В. П.“, представлява недвусмислено признание на задължението на ЕТ
“К. В. П.“ към „***“ ЕООД за плащане на
направените от търговското дружество разходи за сметка на едноличния търговец и
неговото съществуване. В този смисъл е и константната практика на ВКС: р. 46-*17-I ГО, р.
228-***-I ГО, р. 23-*11-* ГО, р. 42-***-*
ГО и други.
В
случая е налице наличието на основание по смисъла на чл. 55 ЗЗД.
Действията
на едноличния търговец са безспорно доказателство за неговото съгласие относно
отчетеното количество консумирана електрическа енергия, стойността на разхода
за електрическа енергия и сумата за поддръжка на трафопоста. В тази връзка,
настоящата инстанция счита назначаването на експертизи със задача за
установяване стойността на потребената и заплатена от страните електрическа
енергия, респ. съотношението между стойностите на заплатената от ответника цена
за електрическа енергия средно напрежение и консумираната електрическа енергия
ниско напрежение за неотносими към
предмета на правния спор.
В тази
хипотеза не е налице даване без основание по смисъла на чл.55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД, представляващо плащане в повече от дължимото.
С оглед
изложените съображения, кондикционният иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
се явява неоснователен и следва да се отхвърли. Решението на първостепенния
съд, като различаващо се от възприетото от въззивната инстанция, следва да се
отмени, като се постанови друго, с което се отхвърли предявения иск.
Решението
на първостепенния съд в останалата част,
с която е отхвърлен иска за разликата от ** 005.40 лв. до * *7.04 лв., е влязло
в законна сила.
Съдът
счита, че с оглед пълнотата на изложението следва да вземе отношение по
изразеното становище на ищеца по правната природа на иска по чл. 59 ЗЗД.
Виждането на ищеца за „задължителната субсидиарност на иска по чл. 59 ЗЗД като
еманация на старата социалистическа
гражданско-процесуална правна школа“ е несъстоятелно и погрешно.
Целта
на кондикциите ( чл. 55 – 58 ЗЗД ) е да се върне нещо дадено, а на общия иск за
неоснователно обогатяване – да компенсира обеднелия до размер, до който
друг се е обогатил за негова сметка. Фактическият
състав, уреден в чл. 59 ЗЗД носи името „неоснователно обогатяване за чужда
сметка“, като включва следните елементи: обогатяване, обедняване, връзка между
тях и липса на основание и на друг иск за защита на обеднелия.
В
теорията правилото на чл. 59 ЗЗД е известно като общ фактически състав на
неоснователното обогатяване или общ иск за неоснователно обогатяване. То е
субсидиарно правило, което се изключва от всички други норми, предвиждащи права
за защита на обеднелия – нормите на чл. 55-58 ЗЗД, както и други правила, които
са продиктувани от принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване (
вж. чл. 72, 74, 96 ЗС, чл. *, ал. 2 ЗН, чл. 29, ал. 3, 30, ал. 1 СК; чл. 61,
ал. 2 ЗЗД, чл. 534 ТЗ ).
Моделът
на правна уредба на института на неоснователното обогатяване у нас следва
традицията на романските правни системи и в частност на френското и
италианското право.
Първо
са уредени хипотезите на недължимо платено, а след това общ и субсидиарен иск
за неоснователно обогатяване. Този модел е исторически обусловен. Считаният за
интелектуален „баща“ на френския Граждански кодекс Робер Жозеф Потие ( 1699 –
1772 ) обръща основно внимание само на две от известните средства за
предотвратяване на неоснователно обогатяване: condictio indebiti ( иск за недължимо
платено ) и negotiorum gestio ( водене на чужда работа без пълномощие ).
Останалите кондикционни искове, познати от римското право ( condictio causa
data causa non secuta, condictio certae creditae pecunae, condictio certae rei, condictio incerti,
condictio sine causa ), както и actio de in rem verso ( иск за това, което е
излязло от едно имуществото в друго ) не са разгледани. Френският Граждански
кодекс в първоначалната си редакция от 1804 г. урежда само иска за недължимо платено ( чл. *35
) и водене на чужда работа без натоварване ( чл. *72-*75 ). Този модел на
правна уредба на неоснователно обогатяване като източник на задължения по-късно
е законодателно закрепен и в италианския Граждански кодекс от 1942 г., който
кодифицира развитието на юриспруденцията в романското правно семейство, а малко
след това – през 1950 г. и в нашия Закон за задълженията и договорите.
Общият
иск за неоснователно обогатяване в държавите от романското правно семейство не
се основава на генерализация на различните кондикции, а произхожда от друг
институт на римското право за отстраняване на неоснователното обогатяване –
actio de in rem verso. Целта на този иск е била да преодолее някои от неудобствата от липсата на пряко представителство в
римското право. Институтът се прилагал в случаите, в които домовладелецът (
pater familias) е получил пари или вещи по силата на договор между негов
подвластен или роб и трето лице. Поначало подвластният, респективно робът не
можел да обвърже своя pater familias, а от друга страна, искът срещу него би бил безполезен поради това, че не
разполага с имущество. Затова преторът предоставял actio de in rem verso на
конграгента на подвластния срещу домовладелеца. В късното римско право обхватът
на този иск е разширен и към съглашенията с малолетни или недееспособни, при
това за да може да се иска не от трето лице ( каквото е приложното поле на actio de in rem verso ),
а от самите тях полученото по недействителния договор. Именно на actio de in
rem verso
стъпват двама влиятелни френски юристи от XIX в. – Обри и Ро, от своя страна
повлияни от трактата върху френското право на немския юрист Фон Лингентал. Обри
и Ро формулират тезата за приложимостта
на actio de in rem verso, свързвайки го с принципа на справедливостта,
надхвърляйки ограниченото приложно поле на римскоправния институт. Аctio de in
rem verso е
израз на общото правило, по силата на което може да се иска връщане на
имущественото благо, постъпило в патримониума на един правен субект за сметка
на имуществото на друг. Напускането на границите на римския институт може да
бъде обяснено с обстоятелството, че след като основанието на правото да се
търси удовлетворение от трето лице, което не е получило обогатяването си пряко
от потърпевшия, се свързва със справедливостта, на същото основание всяко
неоснователно обогатяване за чужда сметка трябва да породи задължение. На тази база
френският Касационен съд постановява решението си по делото Boudier (Cass. Req.
**.06.1892 ), в което утвърждава actio de in rem verso като общо средство за
отстраняване на неоснователното обогатяване, основано на принципите на
справедливостта. Френската съдебна практика е формулирала следните елементи на
фактическия състав на иска за неоснователно обогатяване: 1. Обогатяване на едно
лице за сметка на друго; 2. Отсъствие на законно основание за обогатяването; 3.
Субсидиарен характер на иска за неоснователно обогатяване - вж. Колен – Капитан, Елементарен
курс по френско гражданско право. Том *. Книга I и *. С., 1929, с. 523. Двеста
и дванадесет години по-късно, достиженията на френската юриспруденция получават
законодателна санкция чрез Закона от **.02.*16 г., осъществил кардинална
реформа на Кодекса на Наполеон. В редакцията от *16 г. искът за неоснователно
обогатяване получава легална правна уредба. Член *03 от ФГК предвижда, че освен в случаите на водене на
чужда работа и плащане на недължимо, всеки, който се обогатява неоснователно за
сметка на друго лице, следва да обезщети обеднялото лице в размер на по-малката
сва измежду размера на обогатяването и размера на обедняването. Обеднялото лице
няма право да предяви иск на това основание, ако то може да предяви иск на
друго основание или ако съществуват пречки за упражняване на правото – чл. *03-3
ФГК.
Страните на романската правна
система регламентират общия ( генерален ) иск за неоснователно обогатяване като
субсидиарен.
Относно разноските по делото:
Настоящият
състав на Съда, съобразявайки се със задължителната сила на Решение от 23.11.*17 г. по съединени
дела С – 427/*16 и С - 428/*16 на Съда на Европейския Съюз – Люксембург, и като
прецени действителната и правна сложност на предмета на правния спор пред
въззивната инстанция, счита, че следва да уважи искането на въззивника за
присъждане на адвокатско възнаграждение, като му присъди разноски за двете
инстанции в размер на сумата от 580.11 лв. и адвокатско възнаграждение за двете
инстанции в размер на сумата от 1 2**.00 лв.
Правният
спор, предмет на делото, има търговскоправен характер - arg.
чл. 286 ТЗ във вр. с чл. 365 ГПК, поради което решението на въззивната
инстанция не подлежи на касационно обжалване –
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Воден
от гореизложеното, Д.КИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ Решение
№ 739/*.07.*18 г. на Районен съд – Д. по гр. д. № 2674/*17 г., в частта, в
която е осъдил „***“ ЕООД гр. Д., ул. „П. Б.“ № *, ЕИК **да заплати на едноличен търговец В. И.
П.с фирма ЕТ „К. В. П.“ със седалище и адрес на управление гр. Д., ЖК „Д.“, бл.
*, вх. А, ет. *, ап. *, ЕИК **, сумата от ** 005.40 лв., представляваща
разликата между цената на заплащаната от „***“ ЕООД на „Е. П. П.“ АД и „Е. П. Е. У.“ ЕООД и потребена от ЕТ „К. В.
П.“ в периода 17.07.*** г. – м. май *17 г. електрическа енергия и цената на
префактурирана такава, заплащана от ЕТ „К. В. П.“ на „***“ ЕООД, като вместо
него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска
на едноличен търговец В. И. П.с фирма ЕТ „К. В. П.“ със седалище и адрес на
управление гр. Д., ЖК „Д.“, бл. *, вх. А, ет. *, ап. *, ЕИК **, срещу „***“
ЕООД гр. Д., ул. „П. Б.“ № *, ЕИК **за
плащане на сумата от ** 005.40 лв., представляваща разликата между цената на
заплащаната от „***“ ЕООД на „Е. П. П.“
АД и „Е. П. Е. У.“ ЕООД и потребена от
ЕТ „К. В. П.“ в периода 17.07.*** г. – м. май *17 г. електрическа енергия и
цената на префактурирана такава, заплащана от ЕТ „К. В. П.“ на „***“ ЕООД.
ОСЪЖДА едноличен
търговец В. И. П.с фирма ЕТ „К. В. П.“ със седалище и адрес на управление гр. Д.,
ЖК „Д.“, бл. *, вх. *, ет. *, ап. *, ЕИК **, да заплати на „***“ ЕООД гр. Д.,
ул. „П. Б.“ № **, разноски за двете инстанции в размер на сумата от 580.11 лв.
и адвокатско възнаграждение за двете инстанции в размер на сумата от 1 2**.00
лв.
РЕШЕНИЕТО НЕ ПОДЛЕЖИ ОБЖАЛВАНЕ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.