Р Е Ш Е Н И Е

№___232____/ 19.12.2018 год. ,гр.Добрич

В ИМЕТО НА НАРОДА

ДОБРИЧКИЯТ окръжен съд ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

На двадесет и девети ноември 2018 г.

В открито заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:АДРИАНА ПАНАЙОТОВА

ЧЛЕНОВЕ:ТЕМЕНУГА СТОЕВА

ГЕОРГИ ПАВЛОВ

Секретар:Билсер Мехмедова-Юсуф

като разгледа докладваното от съдията Адриана Панайотова

вз.търговско дело № 325 по описа за 2018 год.

за да се произнесе съобрази следното:

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на К.„ПТК ***” ЕИК-***, с. ***, общ. Добричка, срещу Решение №821/09.08.2018г. по гр. дело №864/2018г. по описа на ДРС, с което съдът е осъдил въззиваемата страна да заплати на Й.Б.Г., ЕГН:********** ***, сумата от 1 439,40 лв., неизплатена част от наемна цена, представляваща разликата между платените по 28 лева на декар и дължимите по 100 лева на декар за ползваната по силата на договор за наем №697/01.10.2016г. за стопанската 2016/2017г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба /02.03.2018г./ до окончателното изплащане на сумата,както и сумата от 452,58 лв. съдебно-деловодни разноски.

Иска се отмяна на решението и постановяване на друго,с което да се отхвърли иска.

Излагат се съображения, че обжалваното решение било неправилно, незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати нарушения на процесуалните правила. Решението било постановено в противоречие с разпоредбите на чл.9, ал.20, чл.20а, ал.1, чл.25 и чл.232, ал.2 ЗЗД. Изразява становище, че клаузата на клаузата на чл.5 ал.5 от договора за наем на земеделска земя не противоречала на императивни правни норми и не била в разрез с добрите нрави, освен това такова възражение не било правено от ищеца в преклузивния срок.

Навежда довод,че в договора били уговорени два вида цени, според следното условие - ако земеделската земя се обработва и следващата стопанска година от ответника, то последния заплаща по 100 лв. на декар, но ако земеделската земя не се обработва от ответника на следващата година, то цената е 40% от плануваната - 70.00 лв. или 28.00 лева на декар.

От събраните по делото доказателства се установило, че е настъпило договореното в чл.5 от договора условие – че земеделската земя, предмет на договора не е арендувана от ответника, поради което се дължала наемна цена по 28.00 лв. на декар. Настъпването на условието имало обратно действие и уреждало договорните правоотношения за стопанската 2016г./2017 г.

Неправилен бил изводът на първостепенният съд, че обстоятелството, че ответникът е прекратил ползването е ирелевантно, тъй като отношенията на страните през стопанската 2017/2018г. не се уреждали от този договор. Съдът извършил неправилно тълкуване на договора.

Вторият неправилен и необоснован извод на решаващия съд бил, че в договора не е поставено условие за сключване на нов договор за наем за следващата стопанска година.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на жалбата от въззиваемата страна, с който я намира за неоснователна. Не споделя изводите на ответника, поради обстоятелството, че договорът е сключен за срок от една година,поради което са ирелевантни всякакви твърдения за ползуването на земята за част от срок.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалването, и са процесуално допустими. Същата отговаря на изисквания на чл. 262 ГПК.

Решението на ДРС е валидно като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност. Решението е постановено при наличие на всички предвидени от закона предпоставки и липса на процесуални пречки за възникване и надлежно упражняване на правото на иск, поради което е допустимо.

Съставът на Добрички окръжен съд, като взе предвид оплакванията в жалбите и доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази приложимите законови разпоредби, приема следното:

Първоинстанционният Добрички районен съд е бил сезиран с искова молба от Й.Б. Г.ЕГН- ********** ***, , с която срещу К.„ПТК ***” с. ***, общ. Добричка, е бил предявен иск за заплащането на сумата от 1439,40 лева – неизплатена част от наемна цена, представляваща разликата между платените по 28 лева на декар и дължимите, по 100 лева на декар за ползваната по силата на договор за наем №697/01.10.2016 г. нива от 19,994 дка, в землището на с. ***/, през стопанската 2016/2017г.

Ищецът е твърдял,че неправилно не му е изплатено по 100 лв. на декар наемно възнаграждение,така,както му е платено за други земи,предмет на договора.Ответникът е твърдял,че на ищеца се дължи платената сума,съгласно Наредба на ОС на U=та ,тъй като земята е „извадена“ от U=та,за следващата стопанска година.

Съставът на въззивния съд, като констатира, че възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка по спорните факти, е в съответствие със събраните в хода на производството доказателства, преценени и обсъдени по съответните правила на ГПК, препраща към мотивите на първоинстанционното решение в тази част, на основание чл. 272 от ГПК.

По повод конкретните оплаквания във въззивната жалба за необоснованост на някои фактически изводи съдът намира следното:

Не може да бъде споделено становището,че клаузата на чл.5 ал.5 от договора за наем на земеделска земя не противоречала на императивни правни норми и не била в разрез с добрите нрави,както и че такова възражение не било правено от ищеца в преклузивния срок.

Независимо,че не е правено такова възражение,настоящият състав намира,че клаузата на чл.5 ал.5 от Договора за наем е нищожна,тъй като ограничава прогласеното, гарантирано и защитено в Конституцията на Република България – арг. чл. 17 от КРБ, чл. 18 от КРБ и чл. 19 от КРБ абсолютно субективно вещно право,което познава органичения само от закон,но не и от договор.Договорената клауза на чл. чл.5 ал.5 ограничава правото на разпореждане на собственика,правото му да получава плодовете от вещта си,както и правото му на управление на вещта.

Клаузата е нищожна на основание чл.143,т.19 от Закона за защита на потребителите.Ищецът има качеството на потребител на услуга,като физическо лице,а ответника е търговец.Приложими в случая са правилата на закона.

Ищцата е „потребител“ по смисъла на §13, т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите (в сила от 10.06.2006г. и е действащ към датата на сключване на процесния договор за кредит) – физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, непредназначени за извършване на търговска или професионална дейност.

Неравноправните клаузи в потребителски договори са уредени в гл.VІ от Закона за защита на потребителите. В чл.143 е дадена дефиниция на неравноправна клауза и са изброени хипотези, при които една клауза в договор следва да се счита за такава. Според посочената разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Изброяването на хипотезите, при които една уговорка в договора се явява неравноправна, не е изчерпателно, поради което във всеки един случай следва да се прецени дали не са налице общите критерии, дадени в чл.143 ЗЗП, дори и клаузата да не попада в нито един от примерно посочените случаи на т.1 до т.17 от цитираната норма. Преди да се обсъждат предпоставките по чл.143 ЗЗП, обаче, следва да бъде извършена преценка за това дали клаузите не са индивидуално уговорени, тъй като съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, или индивидуално уговорените клаузи не са нищожни, макар и да попадат в хипотезите по чл.143 ЗЗП. В ал.2 е дадена дефиниция на индивидуално уговорени клаузи чрез метода на изключването, според която не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.

В конкретния случай е очевидно, че клаузите на договора, сключен с ищеца, са изготвени предварително, като това важи в пълна сила и за клаузите от условията към договора.

От представените доказателства се установява,че конкретното решение за определяне размера на дължимата наемна цена,се определя по решение на Общото събрание на U=та. Съществуването на такава процедура само по себе си е индиция, че възможностите на ищеца,физическо лице, да преговаря не са равни с тези на търговеца, което е необходимо условие, за да бъде счетена една клауза от договор за индивидуално уговорена.

При внимателен прочит на текста на чл.146, ал.2 ЗЗП и с оглед граматичното му тълкуване, може да се заключи, че в случаите на клаузи, изготвени предварително, законът презумира, че потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им – доколкото се използва изразът „клаузите са изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им“.

В заключение съдът намира, че оспорената клауза не е индивидуално уговорена по смисъла на закона и за нея са приложими разпоредбите на чл.143 и сл.ЗЗП.

При съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за потребителя начин.

Следва да се отбележи, че по наличието на неравноправни клаузи в потребителски договор съдът се произнася и служебно, поради което няма пречка да бъдат приети за неравноправни и клаузи, които не се сочат от ищцата, но са свързани с оспорената от него клауза в договора.

Ако U=та има претенции,че по повод договорите си за аренда или наем на земеделска земя се създават правоотношения,почиващи на института на неоснователно обогатяване,следва да ги реализира съобразно предвидените й законови права и по предвидения процесуален ред,като в хода на процеса докаже размерът на вземането си,а не с недопустими, ограничаващи клаузи в договорите си.

Поради съвпадение на крайните изводи на двете инстанции,решението следва да бъде потвърдено,а жалбата –оставена без уважение.

С оглед изхода от спора,на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените в настоящото производство разноски за сумата от 380 лв.,като се възложат в тежест на въззивника.

Водим от горното съставът на Добрички окръжен съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 821 от 09.08.2018 г. ,постановено от ДРС по гр.дело № 864/2018 г.

ОСЪЖДА К.„ПТК ***” ЕИК-***, с. ***, общ. Добричка, да заплати на Й.Б.Г., ЕГН-********** сумата от 380 лв. разноски за възивната инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, на основание чл.280, ал.2 ГПК.

Председател: Членове:1.

2.