Р Е Ш Е Н И Е

№__235_____/ 21.12.2018 год. ,гр.Добрич

В ИМЕТО НА НАРОДА

ДОБРИЧКИЯТ окръжен съд ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

На единадесети декември 2018 г.

В открито заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:АДРИАНА ПАНАЙОТОВА

ЧЛЕНОВЕ:ЕВА ИВАНОВА

ГЕОРГИ ПАВЛОВ

Секретар:Нели Бъчварова

като разгледа докладваното от съдията Адриана Панайотова

вз.търговско дело № 341 по описа за 2018 год.

за да се произнесе съобрази следното:

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на М.С.Б., ЕГН- ********** срещу Решение №749/16.07.2018 г.,постановено от ДРС по гр.дело №3766/2017 г.,с което съдът е признал за установено на основание на чл.422, ал.1 вр. чл. 415, ал.1 ГПК, че М.С.Б., ЕГН- **********, дължи на „С. Б.” ЕООД, ЕИК **, гр. В., сумите, за които по ч.гр.д. №151 по описа на ДРС за 2017 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №87/17.01.2017 г., а именно: 4 525,27 лева, представляваща главница - дължима сума по споразумение от 02.11.2016 г. и 10 000 лева, представляваща неустойка за неизпълнение, ведно със законната лихва считано от датата на подаване на заявлението /датата на пощенското клеймо/ - 12.01.2017 г. до окончателното изплащане.С решението ответникът-въззивник в настоящото производство е бил осъден да заплати на ищеца-въззиваема страна сумата от 1040,51 лева, представляваща сторените разноски по делото, както и сумата от 1040,51 лева - разноски по ч.гр. д. №151/2017 г. по описа на ДРС.

Правят се оплаквания , че съдебното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон. При постановяване на своя акт ДРС не приел наведените от ответника твърдения и възражения по отношение на валидното възникване на дълга, претендирания му размер, както и липсата на пасивна материалноправна легитимация.

Съдът не отчел,че сключването на процесното споразумение не било подписвано от ответника , в качеството му на трето задължено лице,поради което не следвало да се ангажира неговата отговорност.

Процесното споразумение било и нищожно в частта му, регламентираща заплащането на неустойка,поради прекомерност и като противоречаща на добрите нрави и морала,тъй като се равнявала на почти двукратния размер на главното задължение.

Първостепенният съд също така не отчел обстоятелството,че за ответника по договора бил като физическо лице,не следвало да се прилагат правилата на търговската сделка и че той би отговарял по споразумението единствено при неизпълнение на поетите задължения от страна на дружеството-длъжник.

Моли за отмяната на решението и отхвърлянето на иска.

В постъпилият в срок отговор на въззивната жалба ,въззиваемата страна я намира за неоснователна,като излага подробни съображения по всяко от наведените оплаквания.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалването, и са процесуално допустими. Същата отговаря на изисквания на чл. 262 ГПК.

Решението на ДРС е валидно като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност. Решението е постановено при наличие на всички предвидени от закона предпоставки и липса на процесуални пречки за възникване и надлежно упражняване на правото на иск, поради което е допустимо.

Съставът на Добрички окръжен съд, като взе предвид оплакванията в жалбите и доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази приложимите законови разпоредби, приема следното:

Първоинстанционният Добрички районен съд е бил сезиран с искова молба от „С. Б.” ЕООД, ЕИК- **, гр. В., с която против М.С.Б., ЕГН- ********** бил предявен иск за установяване вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №87 от 17.01.2017 г. по ч.гр.д. № 151/2017 г. по описа на ДРС, а именно: 4 525,27 лева, представляваща главница - дължима сума по споразумение от 02.11.2016 г. и 10 000 лева, представляваща неустойка за неизпълнение, ведно със законната лихва считано от датата на подаване на заявлението /датата на пощенското клеймо/ - 12.01.2017 г. до окончателното изплащане.

Ищецът е твърдял, че страните са подписали на 02.11.2016 г., споразумение, по силата на което „С. Б.“ ЕООД се задължава да предприеме действия с оглед вдигане на запора наложен върху сметките на длъжника „Г. Г.“ ООД, а последният - да погаси изцяло задължението си в размер на 7 225,27 лв,представляващо сбор от сумата по фактура №37/31.01.2016 г. за продажба на оборудване и разноските на кредитора по обезпечаване на иска, и налагане на запора. Твърдял е,че страните са се съгласили, в случай, че „Г. Г.“ ООД не изплати в срок до 31.12.2016 г. изцяло дължимата сума,ще заплати неустойка в размер на 10 000 лева.Също така било договорено управителят на „Г. Г.“ ООД, М.С.Б., да носи солидарна отговорност с дружеството за заплащане пълния размер на задължението, в т.ч. главница, лихви, неустойка. Поради неизпъленние на споразумението,подал заявление за издаване на заповед за изпълнение.

Ответникът е твърдял, че не е пасивно материално и процесуалноправно легитимиран да носи отговорност по предявения иск. Той не бил страна по споразумението,тъй като същото било подписано само от двамата управители,но не и от него,като физическо лице.Договорената неустойка била нищожна,тъй като в уговореният размер от 10 000 лв. , противоречала на добрите нрави и морала и била прекомерна,поради което подлежала на намаляване от съда.

Съставът на въззивния съд, като констатира, че възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка по спорните факти, е в съответствие със събраните в хода на производството доказателства, преценени и обсъдени по съответните правила на ГПК, препраща към мотивите на първоинстанционното решение в тази част, на основание чл. 272 от ГПК.

По повод конкретните оплаквания във въззивната жалба за необоснованост на някои фактически изводи съдът намира следното:

Не може да бъде споделено становището на въззивника,че неправилно първоинстанционният съд не приел наведените от него твърдения и възражения по липсата на валидно възникване на дълга, претендираният му размер, както и липсата на пасивна материалноправна легитимация.

Представеното по делото споразумение от 02.11.2016 г. , установява волеизявление на управителя и на физическото лице М.Б.,че той встъпва като солидарен длъжник в изпълнение на задължението, поето от управляваното от него търговско дружество, да заплати остатъка по фактура №37/31.01.2016 г., издадена по сключения, между „С. Б.“ ЕООД и „Г. Г.“ ООД, договор за продажба, разноските от ищеца, сторени с оглед събиране на вземането, както и неустойката, предвидена него.

Неоснователно е и твърдението,че съдът не отчел,че сключването на процесното споразумение не било подписвано от ответника , в качеството му на трето задължено лице,поради което не следвало да се ангажира неговата отговорност.

Сключеното на 02.11.2016 г. споразумение има правната характеристика на договор и то на договор, сключен между присъстващи.В случая, единен е моментът на отправяне и приемане на насрещните волеизявления, като приемането е материализирано в документа, носещ подписите на договарящите лица.При постигане на съгласието по чл.1-8 от договора/споразумението М.Б. е действал в качеството на управител и представляващ дружеството и в рамките на правомощията по чл.141 ТЗ. При постигането на съгласието по чл.8 за встъпване в задълженията на дружеството към ищцовото дружество, той е действал в качеството на физическо лице.Съгласието на дружеството,чрез представляващият го и съгласието на ответника М.Б.,като физическо лице са материализирани в един и същ документ и поради съвпадане на двете качества, е достатъчно постигнатото съгласие да е удостоверено, чрез подписването на този единен документ.

Не се споделя и възражението,че процесното споразумение е нищожно в частта му, регламентираща заплащането на неустойка,поради прекомерност и като противоречаща на добрите нрави и морала,тъй като се равнявала на почти двукратния размер на главното задължение.

По въпроса е налице непротиворечива практика на касационната инстанция,съгласно която , не е нищожна клауза за неустойка в търговските договори, уговорена без краен предел или фиксиран срок, до който тя може да се начислява. Същата следва да се приеме за нищожна, само ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.Приема се, че дори размерът на неустойката да надхвърля главната престация, то това обстоятелство не налага извод за нищожност .

Неоснователно е и възражението,че ответника по договора бил като физическо лице,поради което не следвало да се прилагат правилата на търговската сделка и че той би отговарял по споразумението единствено при неизпълнение на поетите задължения от страна на дружеството-длъжник.Събраните по делото доказателства установяват,че дружеството не е изпълнило задълженията си по споразумението.

С оглед изхода от спора,въззивника следва да се осъди да заплати на въззиваемата страна ,сторените по делото разноски в размер на 850 лв.,съгласно представеният списък.

Водим от горното съставът на Добрички окръжен съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение №749/16.07.2018 г.,постановено от ДРС по гр.дело №3766/2017 г .

ОСЪЖДА М.С.Б., ЕГН- ********** ***, да заплати на „С. Б.” ЕООД, ЕИК- ** гр. В. разноски за възивното производство,в размер на 850 лв. за адвокатско възнаграждение,

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, на основание чл.280, ал.2 ГПК.

Председател: Членове:1.

2.