Р Е Ш Е Н И Е

№ 28

гр. Добрич, 20.02.2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Добричкият окръжен съд гражданско отделение

На двадесет и осми януари година 2019

В публичното съдебно заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЖЕЧЕВА

ЖЕЧКА МАРГЕНОВА

Секретар Пепа Митева

разгледа докладваното от съдията Г.Ханджиева

въззивно гражданско дело номер 526 по описа за 2018 година

и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК и е образувано по въззивна жалба на П.И.А. ***.Тошево, чрез упълномощения адвокат срещу решение №79/17.09.2018г. по гр.д.№19/2018г. на Генерал Тошевския районен съд в частта, в която въззивникът е осъден да заплати на И.К.А. ***.Тошево, сумата от 1 000 лева, представляваща обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания и психически увреждания вследствие на това, че намиращо се под надзора на ответника куче ухапало ищеца на 15.10.2017г., ведно със законната лихва начиная от датата на увреждането.

Първоинстанционното решение се атакува като недопустимо, постановено по нередовна искова молба. Нито в първоначалната такава, нито в следващите за отстраняване на нередовности били изложени твърдения за породата на кучето, неговата индивидуализация, за частта от денонощието, в която се случило ухапването, липсвала конкретизация и дали кучето е собственост или под надзора на ответника, нямало яснота какви точно болки и страдания е претърпял ищецът.

Решението се атакува и като неправилно. Липсвала яснота въз основа на кои доказателства районният съд е приел, че кучето е под надзора на ответника; игнорирани били данните за съпричиняване от ищеца; не бил конституиран по делото собственикът на кучето; не била взета предвид оказаната от ответника на ищеца помощ да се справи с кучето; размерът на обезщетението не бил съобразен с вредите на ищеца и с материалните възможности на ответника.

Иска се решението да бъде обезсилено или отменено със съответните на това последици по предявения иск.

Жалбата е редовна, подадена е в срок и е допустима.

В писмено становище въззиваемият И.К.А., чрез упълномощения адвокат, оспорва жалбата като неоснователна и настоява за потвърждаване на решението на районния съд.

Съдът обсъди съображенията на страните и въз основа на събраните по делото доказателства намира за установено следното:

Първоинстанционното решение е постановено по предявен от И.К.А. срещу П.И.А. иск по чл.50 от ЗЗД. В исковата молба е посочено, че на 15.10.2017г., като излизал от двора на къщата си на улицата в с.М., ищецът бил нападнат и нахапан от куче. Кучето преди и след инцидента стояло в двора на ответника П.И.А., съсед на ищеца, разхождало се там, ответникът го хранел. Следователно то било негово или най-малкото под негов надзор. От ухапванията на кучето ищецът получил наранявания по двете ръце и лявата гръдна половина; две от четирите рани на лявата му ръка били шити в болницата. От нападението ищецът се изплашил, станал неспокоен и тревожен, което продължавало и при предявяване на иска, няколко месеца след случилото се. Допълнителен стрес и дискомфорт му причинило това, че заради ухапването в рамките на месец след това му били поставени пет ваксини. За така причинените му от кучето, собственост или под надзора на ответника, неимуществени вреди ищецът е твърдял, че има право на обезщетение в размер на 5 000 лева, като с исковата молба е предявил частична претенция в размер на 3 000 лева.

Решението, постановено от районния съд, по така предявения иск е изцяло валидно. В отхвърлителната част за горницата над присъдените 1 000 лева до пълния съдебно предявен размер от 3 000 лева не е обжалвано и е влязло в сила.

Решението в обжалваната част е допустимо. Противно на оплакването на въззивника, исковата молба съдържа ясно и достатъчно детайлно обстоятелствата, на които се основава претенцията. Включително описани са нараняванията и страданията на ищеца, как са му причинени и защо той счита, че отговорен за тях е ответникът. Онова, което не е посочено /породата на кучето и точният час на инцидента/, не прави исковата молба нередовна, защото не възпрепятства да се разбере какво и защо иска ищецът, а при необходимост то може да бъде изяснено по реда на чл.143 от ГПК.

По същество решението в обжалваната част е неправилно.

Установено е по делото и това не се спори, че на 15.10.2017г. в късния следобед ищецът бил нападнат и нахапан от куче – голямо, пъстро, бяло и черно на петна. Това се случило в с.М., общ.Ген.Тошево, на улицата пред имотите, в които живеят ищецът и ответникът – съседи.

По делото са разпитани четирима свидетели. Всички свидетели, са присъствали на случилото се, не са роднини на страните и няма данни за други обстоятелства, които да ги правят пристрастни от изхода на спора в полза на едната или другата страна.

Всички свидетели са дали показания, според които кучето е „селско“, бездомно, едно от многото, които ходят из селото. Извън това показанията на свидетелите са противоречиви и оформят две групи.

Свидетелката К.И.И.е съседка на страните и сочи, че редовно виждала кучето в двора на ответника. Понякога, като му се направела забележка, той го връзвал, но после пак го пускал. Свидетелката Л.И.П. е дъщеря на предходната свидетелка; не живее в селото, посещава майка си, както било и в този ден. Според тази свидетелка кучето, нахапало ищеца, и още много други ходели свободно из селото, но били на ответника, защото стояли пред тях и той ги хранел. Двете свидетелки са посочили, че когато кучето се нахвърлило на ищеца, те започнали да викат по него да го изгонят, но кучето пуснало ищеца, след като ответникът излязъл от двора си и му извикал.

Свидетелите Г.С.П. и Георги С. *** не са виждали кучето, което нападнало ищеца, в двора на ответника и той да се грижи за него. Ответникът бил селски пастир; като ходел да пасе овцете, това куче, а и други селски кучета тръгвали след него и той хвърлял по една филия хляб. Когато ищецът бил нападнат, ответникът се притекъл, извикал по кучето и то се махнало.

От съвпадащите сведения по свидетелските показания е ясно, че ответникът не е собственик на кучето, нападнало ищеца. Същевременно изнесеното от свидетелите не дава основание за извод, че кучето е под надзора на ответника. За да се приеме това, необходимо е с категоричност да се установи, че кучето живее в двора на ответника, той го храни и се грижи се за него. Показания в този смисъл дава единствено свидетелката Керанка Иванова Иванова, като те не се подкрепят от показанията на останалите свидетели. Наистина, свидетелката Л.И.П., е посочила, че ответникът хранел кучето, но не само него, а и други селски кучета. Тази свидетелка обаче не живее в селото и колкото и често да посещава майка си, тя няма точни впечатления от това кое или кои кучета храни ответникът и колко често, така че от показанията й не може да се приеме, че ответникът се е грижил за множеството селски кучета или поне за това конкретно куче, нападнало ищеца. Показанията на тази свидетелка кореспондират по-скоро с тези на другите двама свидетели и въз основа на тях може да се приеме, че понякога ответникът е давал храна /“хвърлял по една филия хляб“/ на селските кучета, включително и на това, нападнало ищеца. То обаче далеч не означава, че ответникът се е грижил за него, като му е осигурявал храна и подслон. Не следва друго от факта, че в развилото се по този повод административно наказателно производство ответникът е мълчал по въпроса за собствеността на кучето, както и, че не е обжалвал наложеното му административно наказание глоба в размер на 50 лева. Бездействието на ответника в административно наказателното производство не е признание на неизгоден за него факт, нито е аргумент в подкрепа на извод, че кучето е собственост или под надзора на ответника. Такъв не следва и от факта, че кучето е прекратило нападението върху ищеца, когато и ответникът се развикал. Това е по-скоро съвпадение в действията и прекратяването на нападението е последица от викането на множеството хора, а не подчиняване на кучето на дадени му от ответника команди.

С оглед изложеното, въззивният съд намира за неправилен извода в обжалваното решение, че кучето, нападнало ищеца, е било под надзора на ответника. Категорични и несъмнени доказателства за такъв извод по делото няма, поради което и не е налице хипотезата на чл.50 от ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника за вредите, които ищецът е претърпял следствие ухапванията от кучето. Решението на районния съд в обжалваната част е неправилно и следва да се отмени, след което предявеният иск да се отхвърли.

Съответно на този резултат, основателно е искането на ответника, направено във въззивното производство, да му бъдат възстановени разноските по делото. От справката с последното се установява, че те се свеждат до платената от него държавна такса за въззивно обжалване в размер на 60 лева. От така внесената сума дължимата държавна такса е в размер на 25 лева – 2% от дължимата за първата инстанция минимална държавна такса върху обжалваемия интерес от 1 000 лева. Тази сума от 25 лева следва да бъде възстановена на ответника от ищеца. Разликата до 60 лева е недължимо внесена; за нея отговорността на ищеца не следва да се ангажира, като ответникът би могъл да поиска да му бъде върната. Други разноски ответникът не е сторил.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №79/17.09.2018г. по гр.д.№19/2018г. на Генерал Тошевския районен съд в обжалваната част, в която П.И.А. е осъден да заплати на И.К.А. сумата 1 000 лева, представляваща обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания и психически увреждания вследствие на това, че намиращо се под надзора на ответника куче ухапало ищеца на 15.10.2017г., ведно със законната лихва начиная от датата на увреждането и разноски по делото в размер на 186.66 лева, като

ОТХВЪРЛЯ предявения от И.К.А. с ЕГН ********** ***, срещу П.И.А. с ЕГН ********** ***, иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение до размера от 1 000 лева за неимуществените вреди, които ищецът е претърпял следствие, че на 15.10.2017г. бил ухапан от куче, собственост или намиращо се под надзора на ответника.

ОСЪЖДА И.К.А. с ЕГН ********** ***, да заплати на П.И.А. с ЕГН ********** ***, сумата 25 лева –държавна такса за въззивната жалба.

На осн.чл.280 ал.3 т.1 от ГПК решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.