Р Е Ш Е Н И Е
№ 62
гр. Добрич, 07.05.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в
открито заседание на осми април две хиляди и деветнадесета година в състав: СЪДИЯ ГЕОРГИ ПАВЛОВ при участието на
секретар НЕЛИ БЪЧВАРОВА разгледа т. д. № 208/2018 г. по описа на Окръжен
съд – Добрич и за да се произнесе, взе предвид следното:
Търговско
дело № 208/2018 г. по описа на Добричкия окръжен съд е образувано по искова
молба на търговско дружество ***гр. Лондон, Обединено Кралство Великобритания и
Северна Ирландия, с която срещу „***“ ЕООД
гр. Добрич, при условията на обективно съединяване са предявени следните
искове:
1. Главен
иск за плащане на сумата от 3 150.00 евро, представляваща
неплатена лицензионна такса по Договор за разпространение на телевизионни
програми № 1100/01.01.2012 г., документирана с фактура № 1045833/21.02.2013 г.
2. Акцесорен
иск за плащане на сумата от 1 339.27
евро, представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на главното
парично задължение в размер на сумата от 3 150.00 евро, представляваща неплатена
лицензионна такса по Договор за разпространение на телевизионни програми №
1100/01.01.2012 г., документирана с фактура № 1045833/21.02.2013 г., за времето на забавата ( 23.03.2013 г. –
11.07.2018 г. ), определено по размер от законната лихва.
3. Главен
иск за плащане на сумата от 3 150.00 евро, представляваща неплатена
лицензионна такса по Договор за разпространение на телевизионни програми №
1100/01.01.2012 г., документирана с фактура № 1047707/10.05.2013 г.
4. Акцесорен
иск за плащане на сумата от 1 271.03
евро, представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на главното
парично задължение в размер на сумата от 3 150.00 евро, представляваща неплатена
лицензионна такса по Договор за разпространение на телевизионни програми №
1100/01.01.2012 г., документирана с фактура № 1047707/10.05.2013 г., за времето на забавата ( 09.06.2013 г. –
11.07.2018 г. ), определено по размер от законната лихва.
5. Главен
иск за плащане на сумата от 3 150.00 евро, представляваща неплатена
лицензионна такса по договор за разпространение на телевизионни програми №
1100/01.01.2012 г., документирана с фактура № 1050412/20.08.2013 г.
6. Акцесорен
иск за плащане на сумата от 1 181.84
евро, представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на главното
парично задължение в размер на сумата от 3 150.00 евро, представляваща неплатена
лицензионна такса по Договор за разпространение на телевизионни програми №
1100/01.01.2012 г., документирана с фактура № 1050412/20.08.2013 г., за времето на забавата ( 19.09.2013 г. –
11.07.2018 г. ), определено по размер от законната лихва.
7. Главен
иск за плащане на сумата от 3 150.00 евро, представляваща неплатена
лицензионна такса по Договор за разпространение на телевизионни програми №
1100/01.01.2012 г., документирана с фактура № 1052716/18.11.2013 г.
8. Акцесорен
иск за плащане на сумата от 1 103.18
евро, представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на главното
парично задължение в размер на сумата от 3 150.00 евро, представляваща неплатена
лицензионна такса по Договор за разпространение на телевизионни програми №
1100/01.01.2012 г., документирана с фактура № 1052716/18.11.2013 г., за времето на забавата ( 18.12.2013 г. –
11.07.2018 г. ), определено по размер от законната лихва.
9. Главен
иск за плащане на сумата от 2 149.86 евро, представляваща неплатена
лицензионна такса по Договор за разпространение на телевизионни програми №
1100/01.01.2012 г., документирана с фактура № 1060028/19.08.2014 г.
10. Акцесорен
иск за плащане на сумата от 589.40 евро,
представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на главното парично
задължение в размер на сумата от 2 149.86 евро, представляваща неплатена
лицензионна такса по договор за разпространение на телевизионни програми №
1100/01.01.2012 г., документирана с фактура № 1060028/19.08.2014 г., за времето на забавата ( 18.09.2014 г. –
11.07.2018 г. ), определено по размер от законната лихва.
11. Главен
иск за плащане на сумата от 2 149.86 евро, представляваща неплатена
лицензионна такса по договор за разпространение на телевизионни програми №
1100/01.01.2012 г., документирана с фактура № 1061918/10.11.2014 г.
12. Акцесорен
иск за плащане на сумата от 539.83 евро,
представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на главното парично
задължение в размер на сумата от 2 149.86 евро, представляваща неплатена
лицензионна такса по Договор за разпространение на телевизионни програми №
1100/01.01.2012 г. , документирана с фактура № 1061918/10.11.2014 г., за времето на забавата ( 10.12.2014 г. –
11.07.2018 г. ), определено по размер от законната лихва.
13. Главен
иск за плащане на сумата от 2 160.00 евро, представляваща неплатена
лицензионна такса по договор за разпространение на телевизионни програми №
1100/01.01.2012 г., документирана с фактура № 1064347/17.02.2015 г.
14. Акцесорен
иск за плащане на сумата от 483.06 евро,
представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на главното парично
задължение в размер на сумата от 2 160.00 евро, представляваща неплатена
лицензионна такса по Договор за разпространение на телевизионни програми №
1100/01.01.2012 г., документирана с фактура № 1064347/17.02.2015 г., за времето на забавата ( 19.03.2015 г. –
11.07.2018 г. ), определено по размер от законната лихва.
15. Главен
иск за плащане на сумата от 2 160.00 евро, представляваща неплатена
лицензионна такса по Договор за разпространение на телевизионни програми №
1100/01.01.2012 г., документирана с фактура № 1067108/21.05.2015 г.
16. Акцесорен
иск за плащане на сумата от 427.37 евро,
представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на главното парично
задължение в размер на сумата от 2 160.00 евро, представляваща неплатена
лицензионна такса по Договор за разпространение на телевизионни програми №
1100/01.01.2012 г., документирана с фактура № 1067108/21.05.2015 г., за времето на забавата ( 20.06.2015 г. –
11.07.2018 г. ), определено по размер от законната лихва.
17. Главен
иск за плащане на сумата от 2 160.00 евро, представляваща неплатена
лицензионна такса по Договор за разпространение на телевизионни програми №
1100/01.01.2012 г., документирана с фактура № 1068826/12.08.2015 г.
18. Акцесорен
иск за плащане на сумата от 377.63 евро,
представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на главното парично
задължение в размер на сумата от 2 160.00 евро, представляваща неплатена
лицензионна такса по договор за разпространение на телевизионни програми №
1100/01.01.2012 г., документирана с фактура № 1068826/12.08.2015 г., за времето на забавата ( 11.09.2015 г. –
11.07.2018 г. ), определено по размер от законната лихва.
19. Главен иск за плащане на сумата от 2 160.00
евро, представляваща неплатена лицензионна такса по Договор за разпространение
на телевизионни програми № 1100/01.01.2012 г., документирана с фактура №
1071436/18.11.2015 г.
20. Акцесорен
иск за плащане на сумата от 318.89 евро,
представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на главното парично
задължение в размер на сумата от 2 160.00 евро, представляваща неплатена
лицензионна такса по договор за разпространение на телевизионни програми №
1100/01.01.2012 г., документирана с фактура № 1071436/18.11.2015 г., за времето на забавата ( 18.12.2014 г. –
11.07.2018 г. ), определено по размер от законната лихва.
В
обстоятелствената част на исковата молба са инвокирани следните твърдения:
На
01.01.2012 г. между страните по делото е възникнало облигационно отношение, по силата на което ответникът е получил
неизключителното право за срока на действие и в рамките на територията на гр.
Добрич, да приема и разпространява телевизионни канали, посредством мрежите за
приемане от абонатите, срещу задължението да заплаща на ищеца нетна месечна
лицензионна такса.
Ищецът
е изпълнил своите задължения, като е предоставил на ответника достъп до
телевизионните канали.
Ответникът
не е изпълнил задължението за плащане на
дължимите лицензионни такси.
С
допълнителната искова молба, ищецът е прецизирал петитума на исковата молба,
като е претендирал от ответника заплащането на дължимите суми в евро.
В
петитума на исковата молба се съдържа искане за присъждане на разноски.
Ответникът
оспорва иска като недоказан и неоснователен. Оспорва размера на дължимото
възнаграждение, като релевира възражение за неизпълнен договор и инвокира възражение
за погасяване по давност на исковите претенции.
ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, като прецени доказателствата по делото и
доводите на страните, приема за установена следната ФАКТИЧЕСКА ОБСТАНОВКА:
От доказателствата по делото се установява, че
на 01.01.2012 г. между ***London, UK, от една страна като телевизионна
организация и „***” ЕООД гр.
Добрич, Република България, от друга страна като оператор, е сключен договор № 1100 за
разпространение на канали VIASAT
NATURE, VIASAT EXPLORER, VIASAT HISTORY и TV
1000, по силата на
който телевизионната организация предоставя на оператора неизключително право
за срока на действие на договора и в рамките на територията, да приема и
разпространява каналите посредством мрежите за приемане от абонатите в
съответствие с условията и сроковете на договора – чл. 1.1. от Договора.
Договорът влиза в сила на
01.01.2012 г. и е валиден за срок от 36 месеца – чл. 2.1. от Договора.
Операторът заплаща лицензионна
такса, обозначена в Приложение № 1 и увеличена с 15 % всяка година, освен ако
страните се договорят друго в писмен вид – чл. 6. от Договора.
Съгласно чл. 7.1. от Договора, в
срок от пет дни от края на всеки месец, операторът представя отчет на
телевизионната организация за броя на абонатите. При получаване на отчета,
телевизионната организация незабавно издава фактура за лицензионната такса за
месеца, за който е съставен. Операторът изплаща фактурата в срок от 14 дни -
чл. 7.2. от Договора. Плащането се извършва в евро, съгласно издадената от
телевизионната организация фактура – чл. 7.7. от Договора.
Страните
са уговорили, че договорът и всеки възникнал спор във връзка с неговия предмет
се управлява и тълкува в съответствие със законите на Англия и се подчинява на
неизключителната юрисдикция на английските съдилища, но телевизионната
организация не е ограничена в правото да предяви иск срещу оператора в
българските съдилища за плащане на
дължимите суми по договора – чл. 25.6. от Договора.
Не се
спори по делото, че телевизионната организация е изпълнила задълженията си,
произтичащи от договора, като е предоставила на оператора достъп за
разпространение на телевизионните канали.
В съответствие с
клаузите на договора, телевизионната организация е издала следните фактури: №
1045883/21.02.2013 г. за сумата от 3 150.00 евро, № 1047707/10.05.2013 г.
за сумата от 3 150.00 евро, № 1050412/20.08.2013 г. за сумата от
3 150.00 евро, № 1052716/18.11.2013 г. за сумата от 3 150.00 евро, №
1060028/19.08.2014 г. за сумата от 2 149.86 евро, № 1061918/10.11.2014 г.
за сумата от 2 149.86 евро, № 1064347/17.02.2015 г. за сумата от
2 160.00 евро, № 1067108/21.5.2015 г. за сумата от 2 160.00 евро, №
1068826/12.08.2015 г. за сумата от 2 160.00 евро и № 1071436/18.11.2015 г.
за сумата от 2 160.00 евро.
Вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза е
констатирало, че гореизброените фактури са отразени в счетоводните книги на
оператора в съответствие с разпоредбите на действащото данъчно и счетоводно
законодателство на Република България. Експертизата не е установила извършени
от страна на оператора плащания за погасяване на задълженията му, произтичащи
от договора.
При
така безспорно установената фактическа обстановка се налагат следните ПРАВНИ ИЗВОДИ:
І. ПО ДОПУСТИМОСТТА НА ИСКОВЕТЕ:
1. Международна компетентност на делото на българския съд.
Всеки
съд на държава-член на Европейския съюз, при разглеждането на дела по въпросите
на гражданското и търговското право с трансгранични последици, е длъжен да
прилага източниците на общностното право.
Към датата
на сключване на Договора – 01.01.2012 г., основанията за международна
компетентност на съд на държава-член на ЕС за разглеждане на гражданско или търговско
дело посредством двустранни процесуални стълкновителни норми на общностното
международно частно право са уредени в Регламент
( ЕО ) № 44/2001 на Съвета от 22.12.2000 г. относно подсъдността, признаването
и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела ( Регламент Брюксел I ), в сила от 01.03.2002
г. до 10.01.2015 г.
За
Република България регламентът е задължителен от датата на присъединяване – чл.
2 Акт относно условията за присъединяване на Република България и Република
Румъния и промените в Учредителните договори на Европейския съюз.
Българските
съдилища са длъжни да прилагат Регламент Брюксел I при условията на чл. 349 и
355 ДФЕС ( предишен чл. 299 ДЕО ) и за всички
искове, предявени след присъединяването на България от 01.01.2007 г.
Приложното
поле на Регламент Брюксел I с оглед
материята се определя от едновременното прилагане на две условия: 1. искът
трябва да има международен характер и 2. предметът му да се отнася към
гражданското и търговското право.
Международният
характер на иска се определя от наличието на международен елемент в
отношението, независимо какъв е този елемент.
Регламент
Брюксел I не дефинира понятието „граждански и търговски дела.” Общо определение на понятието не се съдържа и в
практиката на Съда на ЕС, който за всеки отделен случай преценява характера на
делото. В решение от 15.05.2003 г. по
дело С-266/01, Съдът на ЕС приема, че гражданските и търговските въпроси трябва
да се разглеждат като „независимо понятие, тълкувано чрез отпращане, първо към
целите на регламента и второ, към общите принципи, които произтичат от
националните правни системи като цяло.”
Регламент
Брюксел I изрично изключва от приложното си поле следните видове дела – данъчните,
митническите и административните дела – чл. 1, параграф 1. Регламент Брюксел I не
се прилага и към определени категории дела, които безспорно имат граждански или
търговски характер – а ) гражданското състояние, правоспособността и
дееспособността на физическите лица, имуществените права, произтичащи от брачни
правоотношения, завещания и наследяване; б ) производства, свързани с
обявяването на дружества или други юридически лица в несъстоятелност,
конкордати или аналогични производства; в ) социално осигуряване; г ) арбитраж
- чл. 1, параграф 2.
Международната
компетентност се предоставя според Регламент Брюксел I на някое от следните
съдилища: съдилища с изключителна компетентност – чл. 22; съдилища с изрично
договорена компетентност – чл. 23; съдилища с мълчаливо определена
компетентност – чл. 24; съдилища със специална юрисдикция – чл. 5-21; съд на
ответника – чл. 4.
Към датата
на подаване на исковата молба – 11.07.2018 г., основанията за международна
компетентност на съд на държава-член на ЕС за разглеждане на гражданско или търговско
дело посредством двустранни процесуални стълкновителни норми на общностното
международно частно право са уредени в Регламент
( ЕС ) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 г.
относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела ( Регламент Брюксел IБ), в сила от 10.01.2015 г.
Регламент
Брюксел IБ се прилага по отношение на искове с международен
елемент и гражданскоправен или търговскоправен характер - чл. 1, параграф 1
Регламент Брюксел IБ.
Регламент
Брюксел IБ изрично изключва от приложното си поле следните видове
дел – данъчните, митническите или административните дела, отговорността на
държавата за действия или бездействия при упражняване на държавна власт – чл.
1, параграф 1 Регламент Брюксел IБ.
От
приложното поле на Регламент Брюксел IБ са изключени и определени видове дела, които безспорно имат
граждански или търговски характер – чл. 1, параграф 2: а ) гражданското
състояние, правоспособността и дееспособността на физически лица, имуществени
права, произтичащи от брачни правоотношения или от отношения, които съгласно
приложимото за тях право имат последици, сходни на тези, произтичащи от брак; б
) банкрут, производства, свързани с обявяването на дружества или други
юридически лица в несъстоятелност, конкордати и аналогични производства; в )
социална сигурност; г) арбитраж; д ) задължения за издръжка, произтичащи от
семейни, родствени или брачни отношения или отношения по сватовство; е)
завещания и наследяване, включително задължения за издръжка, произтичащи в
случай на смърт.
Регламент
Брюксел IБ предоставя международна компетентност на някое от следните съдилища:
съдилища с изключителна компетентност – чл. 24; съдилища с изрично договорена компетентност
– чл. 25; съдилища с мълчаливо определена компетентност – чл. 26; съдилища със
специална компетентност – чл. 7-23; съд на ответника – чл. 4.
В
посоченият ред българският съд следва да преценява своята компетентност.
Наличието
на изключителна компетентност на чужд съд съгласно разпоредбите на чл. 22
Регламент Брюксел I, респ. чл. 24 Регламент Брюксел IБ, изключва
компетентността на българския съд.
Чуждата
компетентност в този случай е абсолютна отрицателна предпоставка за разглеждане
на делото – чл. 25 Регламент Брюксел I, респ. чл. 27 Регламент
Брюксел IБ.
Съгласно
чл. 22 Регламент Брюксел I, следните съдилища притежават изключителна
компетентност независимо от местоживеенето: 1. по дела, които имат за предмет
вещни права върху недвижим имот или договор за наем на недвижим имот,
съдилищата на държавата-членка, в която е разположен имотът ( въпреки това по
дела, които имат за предмет договор за наем на недвижим имот, сключен за
временно ползване с максимален срок от шест последователни месеца, са
компетентни и съдилищата на държавата-членка, където има местоживеене
ответникът, при условие че наемателят е физическо лице и че наемодателят и
наемателят имат местоживеене в една и съща държава-членка); 2. по дела, които имат за предмет
действителността на създаването, недействителност или прекратяване на търговски
дружества или други юридически лица или сдружения на физически или юридически
лица, или действителността на решения на техните органи, съдилищата на
държавата-членка, в която има седалище търговското дружество, юридическото лице
или сдружението, като за да се определи
това седалище, съдът прилага своите правила на международното частно право; 3.
по дела, които имат за предмет действителността на вписванията в публични
регистри, съдилищата на държавата-членка, в която се води регистърът; 4. по
дела във връзка с регистрацията или действителността на патенти, марки, дизайни
или други подобни права, за които се изисква да бъдат депозирани или
регистрирани, съдилищата на държавата-членка, в която е подадена заявка за
депозиране или регистрация, или депозирането или регистрацията са извършени или
се смятат за извършени съгласно инструмент на Общността или по силата на
международна конвенция ( без да се засяга компетентността на Европейската
патентна служба по силата на Конвенцията за предоставяне на европейски патенти,
подписана в Мюнхен на 5 октомври 1973 г., съдилищата на всяка държава-членка
имат изключителна компетентност, независимо от местоживеенето, по дела във
връзка с регистрацията или действителността на всеки европейски патент,
предоставен на тази държава ); 5. по дела във връзка с изпълнението на съдебни
решения, съдилищата на държава-членка, в която съдебното решение е било или
трябва да бъде изпълнено.
Съгласно
чл. 24 Регламент Брюксел IБ, следните
съдилища на държава членка притежават изключителна компетентност независимо от
местоживеенето на страните: 1) по дела, които имат за предмет вещни права върху
недвижим имот или договор за наем на недвижим имот — съдилищата на държавата
членка, в която е разположен имотът ( въпреки това по дела, които имат за
предмет договор за наем на недвижим имот, сключен за временно ползване с
максимален срок от шест последователни месеца, са компетентни и съдилищата на
държавата членка, в която ответникът има местоживеене, при условие че
наемателят е физическо лице и че наемодателят и наемателят имат местоживеене в
една и съща държава членка ); 2) по дела, които имат за предмет
действителността на създаването, недействителността или прекратяването на
търговски дружества или други юридически лица или сдружения на физически или
юридически лица, или действителността на решения на техните органи — съдилищата
на държавата членка, в която има седалище търговското дружество, юридическото
лице или сдружението. За да се определи това седалище, съдът прилага своите
правила на международното частно право; 3) по дела, които имат за предмет
действителността на вписванията в публични регистри — съдилищата на държавата
членка, в която се води регистърът; 4) по дела във връзка с регистрацията или
действителността на патенти, търговски марки, дизайни или други подобни права,
за които се изисква да бъдат депозирани или регистрирани, независимо дали за
това е предявен иск или насрещен иск — съдилищата на държавата членка, в която
е подадена заявка за депозиране или регистрация, или депозирането или
регистрацията са извършени или се смятат за извършени съгласно инструмент на
Съюза или по силата на международна конвенция ( без да се засяга
компетентността на Европейската патентна служба по силата на Конвенцията за
предоставяне на европейски патенти, подписана в Мюнхен на 5 октомври 1973 г.,
съдилищата на всяка държава членка имат изключителна компетентност по дела във
връзка с регистрацията или действителността на всеки европейски патент,
предоставен на тази държава членка ); 5) по дела във връзка с изпълнението на
съдебни решения — съдилищата на държавата членка, в която съдебното решение е
било или трябва да бъде изпълнено.
Исковете,
предмет на т. д. № 208/2018 г. по описа на Окръжен съд – Добрич не попадат в
категорията на делата, обуславящи изключителната компетентност по чл. 22
Регламент Брюксел I, респ. чл. 24
Регламент Брюксел IБ.
Ако не е налице изключителна компетентност, в йерархията на
задължителните за проверка въпроси стои възможността за уговорен съд.
Разпоредбите на чл. 23 Регламент Брюксел I, респ. чл. 25 Регламент
Брюксел IБ поставят следните условия за действителността на изричния избор на
компетентен съд: споразумението за избор на компетентен съд трябва да отразява действителната воля на
страните по правоотношението; поне една от страните трябва да има своето
седалище на територията на държава-член на ЕС; избраният съд трябва да е на
държава – член на ЕС и искът трябва да засяга гражданско или търговско правоотношение
с международен елемент.
Член 23
Регламент Брюксел I, респ. Регламент
Брюксел IБ изискват споразумението за избор на компетентен съд писмена форма за
действителност, евентуално вербална форма, но потвърдена с писмени
доказателства.
Споразумението
за избор на компетентен съд не може да засяга въпроси, които са предмет на
изключителната компетентност по смисъла на Регламент Брюксел I, респ. Регламент
Брюксел IБ.
Споразумението
за избор на компетентен съд трябва да се отнася до конкретно правоотношение.
В чл.
25.6. от Договора, страните са уговорили, че всеки възникнал спор във връзка с
предмета на договора се подчинява на неизключителната юрисдикция на английските
съдилища, но телевизионната организация не е ограничена в правото да предяви
иск срещу оператора в българските
съдилища за плащане на дължимите суми по договора.
В
разглеждания случай е налице споразумение на страните по смисъла на чл. 23
Регламент Брюксел I, респ. чл. 25 Регламент Брюксел IБ, които са предвидили
алтернативна възможност на международна компетентност на английския и на
българския съд във връзка с правен спор, свързан с предмета на договора.
Ищецът е
упражнил своето право на избор, като е предявил
настоящият иск пред българския съд и по този начин е обявил за
предпочитана юрисдикцията на българския съд.
Правните
последици, които поражда споразумението
за избор на съд по смисъла на чл. 23 Регламент Брюксел I, респ. чл. 25 Регламент
Брюксел IБ, в конкретния случай са
следните: пророгационен ефект – споразумението предоставя компетентност на българския
съд да разгледа делото между страните; дерогационен ефект – споразумението
изключва международната компетентност на всеки друг съд, който би могъл да бъде
компетентен по регламентите, ако не съществуваше това споразумение; облигаторен
ефект – споразумението е задължително за страните, доколкото не е отменено с
последващо споразумение, изрично или мълчаливо; обективно действие - споразумението за избор на съд засяга
правоотношението между страните тях, както е уговорено.
С оглед
гореизложените съображения, се налага изводът за международна компетентност на
делото на българския съд съобразно чл. 23 Регламент Брюксел I, респ. чл. 25
Регламент Брюксел IБ.
2. Подсъдност на делото на Окръжен съд - Добрич.
Търговско
дело № 208/2018 г. по описа на Окръжен съд – Добрич има за предмет двадесет обективно съединени
иска с цена на иска под 25 000.00 лв. и оглед разпоредбата на чл. 104, т.
4 ГПК е подсъдно на районния съд като първа инстанция. Българското процесуално
право допуска окръжният съд да разглежда дела, подсъдни на районен съд като
първа инстанция – чл. 270, ал. 4 ГПК.
Съгласно
разпоредбата на чл. 105 ГПК относно общата местна подсъдност, е подсъдно на
Окръжен съд гр. Добрич като съд по седалището на ответника.
Делото
следва да се разгледа по реда на глава тридесет и втора „Производство по
търговски спорове” на Гражданския процесуален кодекс на Република България.
Релевантен
за определяне търговско правния характер на спора, предмет на т. д. № 208/2018
г. по описа на Окръжен съд – Добрич е търговскоправният характер на
правоотношението между VIASAT и ***, произтичащи
от Договор № 1100/01.01.2012 г. за разпространение на телевизионни програми.
3. Правосубектност на страните.
Въпросите
относно правоспособността и дееспособността на страните не е уредена в
Регламент Брюксел I.
Компетентният
съд следва да преценява тези въпроси по правото, посочено от собствената му стълконовителна норма.
Страните
по делото притежават правосубектност съобразно lex societatis – правото на
държавата, в която е регистрирано – чл. 56, ал. 1 във вр. с чл. 58 КМЧП.
Налице
са процесуалните предпоставки относно надлежното упражняване на правото на иск.
Исковите
претенции са ДОПУСТИМИ и следва да
бъдат разгледани по същество.
II. ПО
ОСНОВАТЕЛНОСТТА НА ИСКОВЕТЕ.
Контроверсният
въпрос по делото е относно дължимостта на исковите суми, представляващи
неплатени лицензионни такси по Договор № 1100/01.01.2012 г. за разпространение
на телевизионни програми съобразно приложимото право към договора с оглед Регламент
( ЕО ) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета относно приложимото
право към договорните задължения ( Регламент Рим I )
В
разглеждания случай, след като се установи по несъмнен и безспорен начин
международната компетентност на българският съд да приеме и разгледа делото
относно договорните отношения с трансгранични последици с оглед споразумението
на страните по смисъла на чл. 23 Регламент Брюксел I, респ.
чл. 25 Регламент Брюксел IБ, настоящият състав на Съда следва да определи
приложимото право към договора, съгласно Регламент Рим I.
Разпоредбите
на Регламент Рим I се прилагат в ситуации на стълкновение на закони, за
договорни задължения от граждански и търговски характер, които имат трансгранични последици и засягат една
или няколко държави-членки – чл. 1, параграф 1 Регламент, изр. първо Рим I. Регламентът не се прилага за
данъчни, митнически или административни въпроси чл. 1, параграф 1, изр. второ Регламент Рим
I..
Правоотношението
между страните трябва да се квалифицира като договорно.
Съдът
на ЕС е дефинирал като договорно правоотношението, по силата на което, едната страна доброволно да е поела
спрямо другата страна задължения, които не са възникнали въз основа на закон – вж.
решение по дело С-26/91 и решение по дело С-265/02.
От
приложното поле на Регламент Рим I са изключени: а)
въпроси, свързани с правното положение или правоспособността на физически лица,
без да се засяга член 13; б) задължения, произтичащи от семейни отношения и
отношения, които съгласно приложимото към тях право имат сходни последици,
включително задължения за издръжка; в) задължения, произтичащи от режими на
съпружеска имуществена общност, режими на собственост при отношения, които
съгласно приложимото към тях право имат последици, сходни на тези, произтичащи
от брак, завещание и наследяване; г) задължения, породени от менителници,
чекове, записи на заповед и други прехвърляеми инструменти, доколкото задълженията
по такива други прехвърляеми инструменти произтичат от техния прехвърляем
характер; д) арбитражни споразумения и споразумения за избор на съд; е)
въпроси, уреждани от правото, приложимо към дружества, други корпоративни или
некорпоративни юридически лица и неперсонифицирани образувания, като например
учредяване чрез регистрация или по друг начин, правоспособност, вътрешна
организация или ликвидация на дружества, други корпоративни или некорпоративни
юридически лица и неперсонифицирани образувания, личната отговорност на
служители и членове, в това им качество, за задълженията на дружеството или
юридическото лице; ж) въпросът дали представителят може да обвърже
представляваното лице или дали орган може да обвърже дружество, корпоративно
или некорпоративно юридическо лице или неперсонифицирано образувание по
отношение на трето лице; з) учредяването на доверителна собственост и
отношенията между учредители, доверителни собственици и бенефициери; и)
задължения, произтичащи от делови отношения, предхождащи сключването на
договор;й) застрахователни договори, произтичащи в резултат на дейността на
организации, различни от предприятията, посочени в член 2 от Директива
2002/83/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 ноември 2002 г. относно
животозастраховането, чийто предмет е да предоставят облага на наети или
самостоятелно заети лица, принадлежащи към предприятие или група предприятия,
към професия или група професии, в случай на смърт или преживяване, или
прекратяване или ограничаване на дейност, или професионално заболяване или
трудова злополука – чл. 1, параграф 2 Регламент Рим I.
Договорното
правоотношение не трябва да е от категорията на особените отношения, за които
Регламентът изключва своята приложимост и предоставя уредбата им на други
стълкновителни норми на международното частно право на ЕС, предназначени да
регулират договорни задължения – чл. 23 Регламент Рим I.
Договорното
правоотношение не трябва да е свързано с територии на държавите-членки на ЕС,
които попадат в териториалния обхват на Римската конвенция и за които
Регламентът не се прилага по силата на чл. 299 ДЕО – чл. 24 Регламент Рим I.
Договорното
правоотношение не трябва да попада в обхвата на международните конвенции, по
които, към датата на приемане на Регламента, една или повече държави-членки на
ЕС са страна и които съдържат стълкновителни норми, уреждащи договорни задължения – чл. 25, параграф 1 Регламент
Рим I.
Договорното
правоотношение трябва да попада в темпоралния обхват на Регламента, т. е. да е
възникнало след 17.12.2009 г. – чл. 28 Регламент Рим I.
Всяко
право, посочено в Регламента, се прилага независимо от това, дали е правото на
държава – член на ЕС – чл. 2 Регламент Рим
I.
Съгласно
чл. 12, параграф 1 Регламент Рим I, приложимото
към договора право урежда в частност: а) тълкуването; б) изпълнението; в) в
границите на компетентността, предоставена на съда от неговото процесуално
право — последиците от пълното или частичното неизпълнение на задълженията,
включително определяне на размера на вредите, доколкото това се урежда от
правни норми; г) различните начини на погасяване на задълженията, погасяването
на права поради изтичането на давност или преклузивни срокове; д) последиците
от недействителността на договора.
Единният
договорен статут по чл. 12 Регламент Рим I, не обхваща задълженията, за които съществуват
самостоятелни стълкновителни норми в Регламента – чл. 10 ( съгласие и
материална действителност ), 11 ( формална действителност ) и 13 ( недееспособност ).
Регламент
Рим I предвижда две хипотези на изрично
дерогиране на договорния статут: особени повелителни норми – чл. 9 и обществен
ред на сезирания съд – чл. 21.
Разпоредбите
на регламента не ограничават прилагането на особените повелителни норми на
правото на сезирания съд. Особени повелителни норми са норми, чието зачитане
дадена държава смята, че е от решаващо значение за гарантиране на нейните
обществени интереси, такива като политическа, социална или икономическа
организация, до такава степен, че те са приложими към всяка ситуация, попадаща
в обхвата им, независимо от приложимото към договора право съгласно настоящия
регламент - чл. 9, параграф 1 Регламент Рим
I.
Прилагането
на разпоредба на правото на всяка държава по смисъла на настоящия регламент
може да бъде отказано само ако това прилагане e явно несъвместимо с обществения
ред на сезирания съд – чл. 21 Регламент Рим
I.
В конкретния казус, в чл. 25.6. от Договора,
страните са уговорили за приложимо към договора английското право.
С оглед
задължението за установяване на съдържанието на английското право, и на
основание чл. 43 КМЧП във вр. с чл. 195, ал. 1 ГПК, с определение № 54/31.01.2019 г., Съдът
е допуснал съдебна
експертиза със следната задача: вещото лице да установи съдържанието на
английското право като приложимо към процесния договор и по-конкретно относно
тълкуването, изпълнението на задълженията, последиците от неизпълнението и
погасителната давност, както и на основание английското право да установи има ли основание за промяна на
разпределената по делото тежест.
Съгласно чл.12 Регламент Рим I английското право урежда: тълкуването;
изпълнението; в границите на компетентността, предоставена на съда от
неговото процесуално право — последиците от пълното или частичното неизпълнение
на задълженията, включително определяне на размера на вредите, доколкото това
се урежда от правни норми; различните начини на погасяване на задълженията,
погасяването на права поради изтичането на давност или преклузивни срокове; последиците
от недействителността на договора.
Според
експертното мнение на вещото лице г-н А.К., професор в Софийския университет
„Свети Климент Охридски“, доктор на юридическите науки, принципите на английското договорно право са създадени
от английските съдилища. Нормативните актове, които уреждат договорните
правоотношения се приемат от края на XIX в. Тази част от английското право, която се базира на правните норми, утвърдени от кралските съдилища като система, приложима за цялата страна, е известна като „общо право“ (common law). Общото право впоследствие е било допълнено от “право, основано
на нормите на справедливостта” (equity), първоначално е било прилагано от Лорд-Канцлера (Lord Chancellor), a по-късно
и от неговия съд. От края на XIX в. английските съдилища прилагат както common
law, така и equity.
В английското договорно правилата за тълкуване на (construction) на договорите са изведени от
съдебната практика. Модерното разбиране, изразено в Investors Compensation Scheme Ltd v West Bromwich
Building Society (1998 ), e, че договорът трябва да се тълкува съобразно неговия контекст. Според
авторитетното мнение на вещото лице, английското право е възприело т. н. „обективна
теория“, според която релевантно е значението, което влага един разумен човек,
поставен на мястото на страните по време на сключване на договора.
Тълкуването
на уговорките на даден договор не може да се основава на преговорите на
страните преди сключването му – Prenn v Simmonds (1971), Chartbrook
Ltd v Persimmon Homes Ltd (2009), последващото
поведение на страните също не е критерий за тълкуване.
В английското право са установени
конкретни принципи за тълкувани, като по-важните, според проф. К. са следните: думи, които имат повече от едно значение, трябва да имат това значение,
съобразно което договорът е действителен, а не онова, което води до неговата
недействителност; намерението на страните трябва да се извежда от смисъла на
целия договор; думите трябва да се тълкуват не в широк смисъл, а в
смисъла,който произтича от предмета на договора; знамението на дадена дума
трябва да е в интерес на страната, която не
я е включила в документа.
Професор К. в своето експертно
становище е изложил основните принципи на изпълнението в английското договорно
право:
Общият принцип на изпълнението ( performance ) договора е, че то трябва да бъде извършено точно и в съответствие с включените в договора уговорки.
Предложението за изпълнение ( offer a tender to
perform) е еквивалент на действителното
изпълнение.
Не следва да се отдава значение
на несъществените отклонения ( de minimis non
curatlex ) – Arcos Ltd v E. A. Ronaasen & Son ( 1933 ), освен ако в договора е изрично
уговорено, че изпълнението трябва да бъде точно.
С правото да се прекрати
договорът поради неизпълнението му не следва да се злоупотребява - Reardon Smith Line
Ltd v Yngvar Hansen-Tangen
(1976).
В хипотезата на частично изпълнение, ако частичното плащане е прието от насрещната
страна, тя трябва да заплати приетата част –
Sumpter
v Hedges (1898).
При делими договори ( договори,
при които частичното изпълнение поражда задължение за заплащане на съответната
част ), частичното изпълнение е точно - Cutter v Powell (1756).
Изпълнението трябва да бъде точно
и с оглед на времето.
Съгласно чл. от Law of Property Act
1925, падежът
поначало не е съществен на договора, с изключение на средните случаи: страните
изрично са приели, че уговорките за падежа трябва да се изпълняват точно; когато
от предмета на договора или от обстоятелствата по случая може да се направи
извод, че падежът е съществен елемент на договора; когато изправната страна
покани страната в забава. В последната хипотеза е необходимо да се изпрати разумна покана - Charles Rickards
Ltd v Oppenheim (1950). Разумна покана може да се
представи след като уговорената в договора дата на изпълнението е изтекла - Behzadi v
Shaftesbury Hotels Ltd (1991).
Когато договорът има търговски
характер, падежът е негов съществен елемент.
Изпълнението на парично
задължение поначало не изисква покана, освен ако такава е изрично уговорена - Bell & Co v
Antwerp, London & Brazil Line (1891).
Мястото на изпълнението зависи от
волята на страните, природата на договора и останалите обстоятелства по случая.
Ако местоизпълнението не може да се установи чрез тълкуване на договора, при
договора за продажба на стоки това е мястото, на което се намират стоките;
докато при парични задължения мястото на изпълнението е мястото на дейност или
жилището а кредитора.
Правила касателно изпълнението са
уредени и в специални закони като Sale of Goods Act (1979), Sale and Supply of
Goods Act (1994), които
уреждат договора за продажба и договори с потребители.
Неизпълнение ( breach ) е налице, когато страна по договора
наруши задължение по договора.
Неизпълнението поражда различни
последици.
Една група от тях са уредени от
общото право (common law):
Ако не е изпълнено първично
задължение ( primary obligation ) по договора, изправната страна
може да счита договора за прекратен и да търси обезщетение за вреди. Първичното
задължение често се означава като условие (condition). То може да бъде
уговорено, да се подразбира или да е предвидено в закона.
Прекратяването на договора не
настъпва по право – изправната страна има правна възможност да избере дали да
счита договора за прекратен. Изправната страна има право да счита договора за
прекратен само ако поради неизпълнение тя е била съществено лишена от цялата
полза по договора, която тя е очаквала да получи – Ampurius Homes Holdings Ltd v Telford Homes
(Creekside) Ltd (2013).
Ако тя упражни това свое право,
договорът се прекратява за в бъдеще. В такъв случай тя не може впоследствие да
се откаже от прекратяването.
Друго право на изправната страна,
известно на common law, e обезщетението за вреди.
Неизпълнението винаги поражда
право на изправната страна за обезщетение за вреди, независимо каква е неговата
форма и тежест, дори и да счете договора за прекратен.
Увредената страна има право на
обезщетение, което да я постави в положението, в което тя би била, ако
договорът е бил изпълнен - Robinson v Harman (1848).
Може да се претендират и
пропуснати ползи - Anglia Television Ltd v Reed (1972).
Обезщетението има компенсаторен,
а не наказателен характер.
При определянето на размера на
обезщетението може да се приложи един от следните два метода: метод на
разликата в стойността; метод на разходите за поправянето на вредите - Ruxley Electronics and Construction Ltd v
Forsyth (1995).
Вредите поначало се оценяват към
момента на неизпълнението.
Увредената страна има задължение
да ограничи вредите си, като предприеме разумни стъпки - British Westinghouse Electric and manufacturing
Co. Ltd v Underground Electric Railways Co. of London Ltd (1912). Не може да се претендира обезщетение за вредите, които
увредената страна е могла да избегне, като предприеме разумни стъпки, които са
въпрос на факт - Brace v Calder (1895), Pilkington v Wood (1953).
Между вредите и неизпълнението
трябва да има причинна връзка - C & P Haulage v Middleton (1983).
Вредите трябва да не са (remote) – Hadley v Baxendale (1854). Те трябва да произтичат естествено, обичайно от неизпълнението и да е могло
да бъдат разумно предвидени от двете страни към момента на сключване на
договора.
Съгласно чл. 1 ( 1 ) от Law Reform ( Contributory
Negligence )
Act 1945 обезщетението за вреди може да
бъде намалено, ако пострадалият има вина.
По смисъла на чл. 4 от цитирания
закон, „вина“ е небрежност, нарушение на законово задължение или друго действие
или бездействие, което поражда деликтна отговорност или може извън този закон
да породи възражение за съпричиняване
поради небрежност.
Common law в исторически аспект не е
допускало да се определя лихва за забава, освен ако се уговори от страните.
Постепенно това ограничение отпаднало, като с решението Sempra Metals v IRC
(2007) е прието, че съдът може да присъди не само проста, но и
съставна лихва, стига ищецът да докаже вредите и причинната връзка.
С Late Payment of Commercial Debts (Interest)
Act 1998 ( Закон за лихвата за забавено
плащане на търговски задължения ) се приема, че уговорката за мораторна лихва е
включена във всеки договор за доставка на стоки или услуги, когато и двете
страни действат в рамките на търговската си дейност. Дължи се мораторна проста
лихва 30 дена от по-късния момент между изпълнението на страната, която дължи
непаричната престация, и поканата за плащане. Размерът на мораторната лихва се
определя от държавния секретар. Лихвеният процент е 8 % годишно над официалния dealingrate, определен от Английската централна банка. Той се
определя два пъти годишно – на 30 юни и на 31 декември.
Претенцията за обезщетение за
вреди е различна от претенцията за заплащане на определена сума пари, тъй като
претенцията за заплащане на определена сума пари по договор е претенция за
реално изпълнение. Когато в договор е уговорено да се плати цена за насрещната
престация и длъжникът не я плати, изпълнилаат страна има иск за реално
изпълнение за заплащане на дължимата сума пари (action for the
agreed sum). Искът за
заплащане на уговорената сума може да се предяви след като задължението за
заплащането е станало изискуемо съобразно условията на договора. Ако ищецът е
претърпял вреди извън неплатената уговорена сума, той може да претендира
обезщетение за тях.
Common law познава и други последици от неизпълнението на
договора - quantum merit ( в този случай е извършена работа или е доставена стока, която не е била
заплатена, но страните не са уговорили цена и тя се определя от съда ), restitution ( изправната страна има плаво да иска връщане на заплатените пари, когато
насрещната страна е е изпълнила нищо или изпълнението е било неточно).
Друга група последици от
неизпълнението са уредени от law of equity (equitable remedies). Тези последици не са права на
изправната страна, които възникват от неизпълнението – те изискват преценка на
съда, който съобразява поведението на страните и справедливостта в конкретния
случай.
Една от тези последици е реалното
изпълнение ( specific
performance ).
В този случай съдът
нарежда на ответника да изпълни задължението си по договора, като в случай на
нарушение на разпореждането на съда, ответникът носи наказателна
отговорност.Реално изпълнение може да се търси само за непарична престация.
Необходимо е обезщетението за вреди да не е достатъчно средство за
удовлетворяване на изправната страна - Beswick v Beswick (1968), както и да не се причинява на ответника сериозно
затруднение или несправедливост - Patel v Ali (1984).
Заповедта трябва да
сеотправи и до двете страни - Flight v Bolland
(1828).
Друга група от т. н. equitable remedies са заповеди на съда за извършване
на определено действие (negative injunction) – Nordenfelt v Maxim Nordenfelt
Guns and Ammunition Co. Ltd (1894), и задължение
за извършване на определено действие (positive injunction).
Трета група последици са тези,
които са уговорени от страните. Такава последица е предварително уговорено от
страните обезщетение за вреди ( liquidated damagesф) - неустойка. Неустойката има обезщетителен
характер. Уговорка за неустойка, която има наказателен характер, е
нищожна. Критериите за разграничаване на
обезщетителната от наказателната неустойка са описани в редица решения – Dunlop Pneumatic Tyre Co. Ltd v New Garage and
Motor Co. Ltd.
В своето експертно становище,
професор К. е изложил основните положения на правната уредба на давността в
английското право:
Английското право урежда
давността за различни искове в специален закон - Limitation Act 1980 (Закон за давността от 1980).
Член 5 от закона урежда давността
при т. н. „simple contract” ( прост договор ):
“An action founded
on a simple contract shall not be brought after the expiration of six years
from the date on which the cause of action accrued”
( „Иск, основан на прост договор,
не може да бъде предявен след изтичането на шест години след датата, на която
искът ( правото ) става изпълняем.“).
По смисъла на закона simple contract е договор, съдържащ по един подпис от всяка страна ( за
разлика от т. н. deed, при който е необходима квалифицирана форма,
която изисква, договор, сключен от името на
търговско дружество да се подпише от двама директори. Давностният срок при deed е
е различен и по –
дълъг от simple contract).
Давностният срок започва да тече
от датата, на която искът ( правото ) е станал изпълняем. Във връзка с
претенция, произтичаща от неизпълнение на договор, това означава, че
шестгодишният период започва да тече от датата, на която договорът е бил
нарушен. Без значение е дали е претърпяна някаква вреда на тази дата.
След изтичането на давностния
срок искът не може да бъде предявен.
По отношение на тежестта на
доказване в английското право, професор К. дава следното становище:
В
английското право липсва нормативно правило, което да урежда тежестта на
доказване, но съдържанието на понятието е установено от съдената практика.
Тежестта на доказване се разбира
като задължение на страна по съдебен спор да докаже факт или факти, които са
предмет на спора.
Общото правило е, че страната,
която твърди даден факт, трябва да го докаже
- Robins v National Trust Co Ltd ( 1927 ).
Съществува
разлика между тежестта на убеждаване (persuasive burden или legal burden),
която се носи от страната, която от правна гледна точка ще загуби делото, ако
не успее да докаже факта – предмет на спора, и доказателствената тежест –
тежестта за представяне на доказателства или тежестта на първоначално
представяне на доказателства (evidential burden, burden of adducing evidence
или burden of going forward), която представлява задължението да се покаже, че
са налице достатъчно доказателства относно съществуването или несъществуването
на факт, предмет на спора, който подлежи на решаване от съда.
За
разлика от наказателния процес, в който държавното обвинение трябва да докаже
фактическите си твърдения си така, че да няма място за основателно съмнение
(beyond reasonable doubt), в гражданския процес стандартът за доказване се
основава на баланс на вероятностите - Secretary of State forthe Home Department
v Rehman(2001) .
В
делото Ball § ОrsvBall § Оrs (2017)
съдът обяснява тежестта на доказване: „Значението на това кой носи
тежестта на доказване в гражданския процес е следното. Ако страната, която носи
тежестта за доказване на определен факт, успее да убеди съда с оглед на
представените по делото доказателства, че след преценка на баланса на
вероятностите фактът се е осъществил, тогава за нуждите на делото той се е
осъществил. Но ако тази страна не успее да убеди съда, тогава (с оглед на
доказването) този факт не се е осъществил“.
Според експертното мнение на професор
К., понятието за „тежест на доказване“ по английското право по същество не се различава от
понятието по българското право (чл. 154,
ал.1 ГПК ).
Съдът, на основание чл. 44, ал. 1
КМЧП, тълкувайки и прилагайки, достигна до следните изводи:
Договор № 1100/01.01.2012 г. е simple contract по смисъла на чл. 5 от Limitation Act.
VIASAT
е изпълнила своите задължения, произтичащи от договора, като е предоставила на ***
достъп за разпространение на телевизионните канали.
Съгласно чл. 7.2. от Договора,
лицензионната такса е дължима от *** в
срок от четиринадесет дни от издаването на фактурата.
Налице е пълно неизпълнение на
задълженията на *** за
плащане на лицензионни
такси.
VIASAT
като изправна по
договора страна има иск за реално изпълнение за заплащане на дължимите суми ( action for the
agreed sum), които
следва да се предявят след като задълженията за плащане на паричните суми са станали
изискуеми съобразно условията на договора.
Исковете
на VIASAT са
предявени в рамките на шестгодишния
давностен срок по чл. 5 Limitation Act.
Съгласно
чл. 21 Регламент Рим I компетентният съд
е длъжен да изследва дали резултатите от прилагането на чуждото право да водят
до резултати, които са явно несъвместими с обществения ред на сезирания съд. В
тази насока е и инвокираното от ответника възражение за противоречие на
установения в чл. 5 от Limitation Act шестгодишен давностен срок с българския обществен ред.
Общественият
ред на lex fori ( правото на държавата на съда ) включва тези принципи, които
съставляват основата на нейното обществено и икономическо устройство. Основните
човешки права и основните конституционни принципи представляват критерий за
приложението на възражението за обществен ред.
Сроковете,
предвидени в чл.110 и сл. ЗЗД, макар и императивни по своя характер ( чл. 113
ЗЗД ), не са елемент от обществения ред на България и не могат да бъдат
противопоставени на сроковете, предвидени в приложимото според изрично
уговореното от страните английско право. В тази насока е и господстващото
становище в литературата - вж. Тодоров, Т. Международно частно право.
Европейският съюз и Република България. С., 2010, с. 145.
Обстоятелството,
че институтът на погасителната давност по българското и английското право имат
различна правна природа ( материалноправна по българското право,
процесуалноправна по английското право ) е ирелевантно към настоящия спор.
В
конкретния случай, Съдът не констатира несъвместимост между резултатите от
прилагането на чуждото право (чл. 5 от Limitation Act ) с обществения
ред на Република България.
Давностният
срок по чл. 5 от Limitation Act започва да тече от
датата, на която правото е станало изпълняемо. Във връзка с претенция,
произтичаща от неизпълнение на договор, шестгодишният период започва да тече от
датата, на която договорът е бил нарушен.
В
настоящия случай, давностният срок започва да тече на петнадесетия ден след
издаването на всяка една от процесните фактури: по ф - ра № 1045883/21.02.2013
г. - на 08.03.2013 г. и изтича на 08.03.2019 г; № 1047707/10.05.2013 г. –
25.05.2013 г. и изтича на 25.05.2019 г.; № 1050412/20.08.2013 г. - 04.09.2013
г. и изтича на 04.09.2019 г.; № 1052716/18.11.2013 г. – 04.12.2013 г. и изтича
на 04.12.2019 г.; № 1060028/19.08.2014 г. – 03.09.2014 г. и изтича на
03.09.2020 г.; № 1061918/10.11.2014 г. – 25.11.2014 г. и изтича на 25.11.2020
г.; № 1064347/17.02.2015 г. – 01.02.2015
г. и изтича на 01.02.2021 г.; № 1067108/21.05.2015 г. – 04.06.2015 г. и изтича
на 04.06.2021 г.; № 1068826/12.08.2015 г. – 27.08.2015 г. и изтича на 27.08.2021
г.; № 1071436/18.11.2015 г. за – 03.12.2015 г и изтича на 03.12.2021 г.
Исковата молба е подадена на 11.07.2018 г., т. е. в рамките на съответните за всяко едно
вземане шестгодишни давностни срокове.
*** като неизправна по договора страна
дължи плащане на съответните парични суми, отразени в гореописаните фактури.
Исковете, предмет на настоящото
дело, се явяват допустими и основателни по приложимото към договора английско
право.
Акцесорните искове, предмет на
настоящото дело са недоказани и неоснователни. С оглед установените правила за
разпределение на доказателстваната тежест по английското право, ищецът не е установил периода на забавата за
всяко едно от задълженията, както и размера на всяко едно от задълженията
съобразно Late Payment of Commercial Debts (Interest) Act 1998 ( Закон за лихвата за забавено плащане на
търговски задължения ).
С оглед на
гореизложеното, акцесорните искове следва да се отхвърлят.
III.
ОТНОСНО РАЗНОСКИТЕ.
Съгласно
чл. 78, ал. 1 ГПК, заплатените от ищеца такси и възнаграждение за един адвокат,
ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част на иска.
Ответникът има право на разноски съразмерно с отхвърлената част от иска – чл.
78, ал. 3 ГПК.
Съгласно
чл. 36, ал. 1 ЗА адвокатът има право на възнаграждение за своя труд. Размерът
на възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента. Този размер
трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения
в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа – чл. 36,
ал. 2 ЗА. С Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет за минималните
размери на адвокатските възнаграждения са определени възнагражденията за
процесуално представителство, защита и съдействие по различни видове дела.
Правото
на разноски представлява имуществено субективно право. Отговорността за
заплащане на разноски произтича от процесуалния закон и е основана на
гражданско правоотношение, чийто състав е трикомпонентен – 1. наличие на правен спор; 2. направени разноски по повод участие
в съдебно производство по повод така повдигнатия правен спор и 3. съдебен акт,
който съдържа произнасяне по искането за разноските с оглед резултата от
делото.
Отговорността
за разноски е ограничена, обективна и деликтна отговорност за вредите по повод
участие в съдебно производство и включва
само внесените такси и разноски по производството, както и възнаграждението за
един адвокат, но не и всякакви други разходи и пропуснати ползи от страната по
делото.
Отговорността
за разноски има за основна цел да възстанови направените реални разходи, които
са предизвикани от нуждата от правна защита в дадено производство. Вземането за
разноски не може да служи и не може да се използва за неоснователно разместване
на блага.
С
Решение от 05.12.2006 г. по обединени дела С-94/2004 и С-202/2004, Съдът на
Европейския съюз е приел, че когато държава член на ЕС делегира на частноправен
субект ( какъвто е Висшият адвокатски съвет ) правомощия във връзка с
определяне на икономически условия ( в настоящия случай – приложими минимални
адвокатски възнаграждения ), то тя осъществява нарушение на правилата за
свободната конкуренция, закрепени в чл. 101 и чл. 102 ДФЕС, тъй като насърчава
частен стопански субект да приема съгласувани практики, ограничаващи свободната
конкуренция. Според Съда, чл. 10 ЕО ( сега чл. 4, ал. 3 ДЕС ) и чл. 81 ЕО (
сега чл. 101 ДФЕС ) са нарушени, когато държава членка изисква или насърчава
сключването на споразумения, приемане на решения или съгласувани практики,
противоречащи на чл. 81 ЕО ( сега чл. 101 ДФЕС ), или подсилва техния ефект,
или лишава от законодателен характер собствените си правила, като делегира на
частни икономически оператори отговорността да вземат решения, засягащи
икономическата сфера.
С
Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С – 427/2016 и С- 428/2016 Съдът на ЕС е приел, че чл. 101, параграф 1
ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба на България, съгласно която, от една страна, адвокатът
и неговият клиент не могат – под страх от дисциплинарно производство срещу
адвоката – да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер,
определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и от друга
страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в
по-нисък от минималния размер, ограничава конкуренция в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС.
Съдът
на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на
нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да
оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори
последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква
отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред -
Решение от 09.03.1978 г. по дело 106/1977 на Съда на ЕО.
Изложените
по-горе обстоятелства дават право на настоящия съдебен състав да определи
размера на разноските, като отчете правната и фактическа сложност на
конкретното дело, без да е обвързан нито от уговорените от страните и
процесуалните им представители размери на адвокатското възнаграждение, нито
и от минималния размер на адвокатските
възнаграждения, предвиден в Наредбата.
Настоящият
състав на Съда, като се съобрази с изложените по-горе съображения относно
несъответствието на националната правна уредба за вземанията за разноски в
гражданския процес с правото на Европейския съюз, и като прецени действителната
и правна сложност на предмета на правния спор, счита, че следва да присъди на
ищеца сумата от 4 400.00 лв., представляваща разноски по делото и сумата от 2
000.00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част
от исковете, а на ответника сумата от 1 000.00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение.
С оглед гореизложените съображения, ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА „***“
ЕООД гр. Добрич, ул. „***” № 4, ет. 3,
ЕИК *** да заплати на ***рег. № 579 1856
84, Чизик Грийн, 610 Чизик Хай Роуд, Лондон, W4 5 RU, Великобритания,
следните суми: 3 150.00 евро, представляваща
неплатена лицензионна такса по Договор за разпространение на телевизионни
програми № 1100/01.01.2012 г., документирана с фактура № 1045833/21.02.2013
г.; 3 150.00
евро, представляваща неплатена лицензионна такса по Договор за
разпространение на телевизионни програми № 1100/01.01.2012 г., документирана с
фактура № 1047707/10.05.2013 г.; 3 150.00
евро, представляваща неплатена лицензионна такса по договор за
разпространение на телевизионни програми № 1100/01.01.2012 г., документирана с
фактура № 1050412/20.08.2013 г.; 3 150.00
евро, представляваща неплатена лицензионна такса по Договор за
разпространение на телевизионни програми № 1100/01.01.2012 г., документирана с
фактура № 1052716/18.11.2013 г.; 2 149.86
евро, представляваща неплатена лицензионна такса по Договор за
разпространение на телевизионни програми № 1100/01.01.2012 г., документирана с
фактура № 1060028/19.08.2014 г.; 2 149.86
евро, представляваща неплатена лицензионна такса по договор за
разпространение на телевизионни програми № 1100/01.01.2012 г., документирана с
фактура № 1061918/10.11.2014 г.; 2 160.00
евро, представляваща неплатена лицензионна такса по договор за
разпространение на телевизионни програми № 1100/01.01.2012 г., документирана с
фактура № 1064347/17.02.2015 г.; 2 160.00
евро, представляваща неплатена лицензионна такса по Договор за
разпространение на телевизионни програми № 1100/01.01.2012 г., документирана с
фактура № 1067108/21.05.2015 г.; 2 160.00
евро, представляваща неплатена лицензионна такса по Договор за
разпространение на телевизионни програми № 1100/01.01.2012 г., документирана с
фактура № 1068826/12.08.2015 г.; 2 160.00
евро, представляваща неплатена лицензионна такса по Договор за разпространение
на телевизионни програми № 1100/01.01.2012 г., документирана с фактура №
1071436/18.11.2015 г., както и 4 400.00
лв., представляваща разноски по делото и сумата от 2 000.00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
ОТХВЪРЛЯ исковете
на ***рег. № 579 1856 84, Чизик Грийн,
610 Чизик Хай Роуд, Лондон, W4 5 RU, Великобритания, срещу „***“
ЕООД гр. Добрич, ул. „***” № 4, ет. 3,
ЕИК *** за плащане на следните суми: 1 339.27 евро, представляваща
обезщетение за вреди от неизпълнение на главното парично задължение в размер на
сумата от 3 150.00 евро, представляваща неплатена лицензионна такса по Договор
за разпространение на телевизионни програми № 1100/01.01.2012 г., документирана
с фактура № 1045833/21.02.2013 г., за
времето на забавата ( 23.03.2013 г. – 11.07.2018 г. ), определено по размер от
законната лихва; 1 271.03 евро,
представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на главното парично задължение
в размер на сумата от 3 150.00 евро, представляваща неплатена лицензионна
такса по Договор за разпространение на телевизионни програми № 1100/01.01.2012
г., документирана с фактура № 1047707/10.05.2013 г., за времето на забавата ( 09.06.2013 г. –
11.07.2018 г. ), определено по размер от законната лихва; 1 181.84 евро, представляваща обезщетение за вреди от
неизпълнение на главното парично задължение в размер на сумата от 3 150.00
евро, представляваща неплатена лицензионна такса по Договор за разпространение
на телевизионни програми № 1100/01.01.2012 г., документирана с фактура №
1050412/20.08.2013 г., за времето на
забавата ( 19.09.2013 г. – 11.07.2018 г. ), определено по размер от законната
лихва; 1 103.18 евро, представляваща
обезщетение за вреди от неизпълнение на главното парично задължение в размер на
сумата от 3 150.00 евро, представляваща неплатена лицензионна такса по Договор
за разпространение на телевизионни програми № 1100/01.01.2012 г., документирана
с фактура № 1052716/18.11.2013 г., за
времето на забавата ( 18.12.2013 г. – 11.07.2018 г. ), определено по размер от
законната лихва; 589.40 евро, представляваща
обезщетение за вреди от неизпълнение на главното парично задължение в размер на
сумата от 4 204.76 лв., левова равностойност на 2 149.86 евро, представляваща
неплатена лицензионна такса по договор за разпространение на телевизионни
програми № 1100/01.01.2012 г., документирана с фактура № 1060028/19.08.2014 г.,
за времето на забавата ( 18.09.2014 г. –
11.07.2018 г. ), определено по размер от законната лихва; 539.83 евро, представляваща
обезщетение за вреди от неизпълнение на главното парично задължение в размер на
сумата от 2 149.86 евро, представляваща неплатена лицензионна такса по Договор
за разпространение на телевизионни програми № 1100/01.01.2012 г. ,
документирана с фактура № 1061918/10.11.2014 г., за времето на забавата ( 10.12.2014 г. –
11.07.2018 г. ), определено по размер от законната лихва; 483.06 евро, представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на
главното парично задължение в размер на сумата от 4 204.76 лв., левова
равностойност на 2 160.00 евро, представляваща неплатена лицензионна такса
по Договор за разпространение на телевизионни програми № 1100/01.01.2012 г.,
документирана с фактура № 1064347/17.02.2015 г., за времето на забавата ( 19.03.2015 г. –
11.07.2018 г. ), определено по размер от законната лихва; 427.37 евро, представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на
главното парично задължение в размер на сумата от 2 160.00 евро, представляваща
неплатена лицензионна такса по Договор за разпространение на телевизионни
програми № 1100/01.01.2012 г., документирана с фактура № 1067108/21.05.2015 г.,
за времето на забавата ( 20.06.2015 г. –
11.07.2018 г. ), определено по размер от законната лихва; 377.63 евро, представляваща
обезщетение за вреди от неизпълнение на главното парично задължение в размер на
сумата от 2 160.00 евро, представляваща неплатена лицензионна такса по
договор за разпространение на телевизионни програми № 1100/01.01.2012 г.,
документирана с фактура № 1068826/12.08.2015 г., за времето на забавата ( 11.09.2015 г. –
11.07.2018 г. ), определено по размер от законната лихва; 318.69 евро, представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на
главното парично задължение в размер на сумата от 4 204.76 лв., левова
равностойност на 2 160.00 евро, представляваща неплатена лицензионна такса
по договор за разпространение на телевизионни програми № 1100/01.01.2012 г.,
документирана с фактура № 1071436/18.11.2015 г., за времето на забавата ( 18.12.2014 г. –
11.07.2018 г. ), определено по размер от законната лихва.
ОСЪЖДА ***рег.
№ 579 1856 84, Чизик Грийн, 610 Чизик Хай Роуд, Лондон, W4 5 RU, Великобритания,
да заплати на „***“ ЕООД гр. Добрич, ул.
„***” № 4, ет. 3, ЕИК ***, сумата от 1 000.00
лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО ПОДЛЕЖИ НА ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ ПРЕД
ВАРНЕНСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД В ДВУСЕДМИЧЕН СРОК ОТ ВРЪЧВАНЕТО МУ НА СТРАНИТЕ.
СЪДИЯ: