Р Е Ш Е Н И Е

№ 76

гр. Добрич, 29.05.2019 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в публично заседание на девети май две хиляди и деветнадесета година в състав: СЪДИЯ ГЕОРГИ П. при секретар НЕЛИ БЪЧВАРОВА разгледа Т. д. № 236 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Търговско дело № 236/2018 г. по описа на Добричкия окръжен съд е образувано по искова молба, рег. вх. № 5263/20.08.2018 г. на регистратурата на Окръжен съд - Добрич, с дата на пощенското клеймо 16.08.2018 г., на Н.С.К., Д.Г.В. и В.Г.В. – всички с наст. и пост. адрес гр. Добрич, ул. „***“ № 6, с която срещу ЗД „***“ АД гр. София, бул. „***“ № 87, при условията на обективно и субективно съединяване са предявени следните искове:

Частичен иск на Н.С.К. *** за плащане на сумата от 150 000.00 лв., предявен като част от сумата от 250 000.00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на смъртта на съпруга й ***на 23.06.2018 г. , в резултат на ПТП, настъпило на 23.06.2018 г., виновно причинено от Р.Ц.К., в състояние на употребил упойващо вещество неправоспособен водач на МПС „СУЗУКИ” модел ГСР 600, рег. № ***, собственост на ***К., застрахован по риска „Гражданска отговорност” при ЗД „***“ АД гр. София, ведно със законната лихва върху главницата от датата по чл. 497, ал. 1, т. КЗ – 15.08.2018 г. до датата на окончателното изплащане на задължението, претендиран на основание чл. 432, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 45 във вр. с чл. 52 ЗЗД;

Частичен иск на Д.Г.В. *** за плащане на сумата от 150 000.00 лв., предявен като част от сумата от 250 000.00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на смъртта на баща й ***на 23.06.2018 г. , в резултат на ПТП, настъпило на 23.06.2018 г., виновно причинено от Р.Ц.К., в състояние на употребил упойващо вещество неправоспособен водач на МПС „СУЗУКИ” модел ГСР 600, рег. № ***, собственост на ***К., застрахован по риска „Гражданска отговорност” при ЗД „***“ АД гр. София, ведно със законната лихва върху главницата от датата по чл. 497, ал. 1, т. КЗ – 15.08.2018 г. до датата на окончателното изплащане на задължението, претендиран на основание чл. 432, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 45 във вр. с чл. 52 ЗЗД;

Частичен иск на В.Г.В. *** за плащане на сумата от 150 000.00 лв., предявен като част от сумата от 250 000.00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на смъртта на баща му ***на 23.06.2018 г. , в резултат на ПТП, настъпило на 23.06.2018 г., виновно причинено от Р.Ц.К., в състояние на употребил упойващо вещество неправоспособен водач на МПС „СУЗУКИ” модел ГСР 600, рег. № ***, собственост на ***К., застрахован по риска „Гражданска отговорност” при ЗД „***“ АД гр. София, ведно със законната лихва върху главницата от датата по чл. 497, ал. 1, т. КЗ – 15.08.2018 г. до датата на окончателното изплащане на задължението, претендиран на основание чл. 432, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 45 във вр. с чл. 52 ЗЗД.

В петитума на исковата молба се съдържа искане за присъждане на сторените по делото разноски.

Ответникът ЗД „***“ АД гр. София оспорва исковите претенции по основание и размер. Инвокира възражение за съпричиняване от страна на пострадалия.

Третото лице – помагач на страната на ответника Р.Ц.К. оспорва исковите претенции по основание и размер, като релевира възражение за съпричиняване от страна на пострадалия.

ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, приема за установена следната ФАКТИЧЕСКА ОБСТАНОВКА:

Безспорен факт по делото е, че ищците са наследници по закон на ***, загинал на 23.06.2018 г. при пътно-транспортно произшествие.

Доказателствата по делото – документи от предварителното производство и съдебно-автотехническа експертиза, установяват следния механизъм на настъпването на произшествието:

На 23.06.2018 г., около 18.00 ч., през светлата част на денонощието, при ясно слънчево време и добра метеорологична видимост, по ул. „Христо Ботев“, по посока кръстовището с бул. „Русия“ се е движел мотоциклет „СУЗУКИ” модел ГСР 600, рег. № ***, собственост на ***К., управляван от Р.Ц. К.. Пътната настилка е асфалтова, суха, в добро състояние, с наклон спускане по посока на движението на МПС с ъгъл около три градуса. Според експертното мнение на вещото лице, мотоциклетът се е движел със скорост 68.26 км/ч. В същото време ***, излизал от магазина на ул. „Христо Ботев“ № 57, се насочва към автомобила си „Фолксваген Пасат“ рег. № ***, паркиран от другата страна на улица „Христо Ботев“, по ул. „Гривица“ пред дом № 28. В този участък на пътя няма маркирани пешеходни пътеки.

При създалата се ситуация, в резултат на взаимното пресичане на траекториите на движение на МПС и на пешеходеца е настъпил удар между предната дясна част на мотоциклета в областта на предния десен спойлер и дясната част на резервоара и лявата част на тялото на пешеходеца.

Според заключението на вещото лице, пешеходецът е имал пряка видимост към приближаващия се мотоциклет и е имал обективна възможност да го възприеме с оглед на видимостта и характеристиките на пътния участък. Пешеходецът е могъл да избегне удара, ако преди да навлезе в платното за движение, бе пропуснал движещото се МПС, или ако след навлизането си в платното за движение, бе спрял и пропуснал движещото се МПС, като най-късният момент в който е следвало да преустанови движението си по пътното платно е на дистанция 1.20 м от десния му край по посока на движението на МПС.

Вещото лице е анализирало няколко варианта на поведение на участниците в произшествието с оглед възможността за предотвратяване на ПТП.

Според първата хипотеза, при установена скорост на движение на МПС непосредствено преди произшествието 68.26 км./ч., ако водачът му е реагирал своевременно и е предприел спиране в момента, в който пешеходецът е навлязъл в платното за движение, водачът на МПС не би имал техническа възможност да предотврати произшествието, спирайки мотоциклета преди мястото на удара.

Във втората хипотеза, ако непосредствено преди произшествието МПС се е движело със скорост 50 км./ч., а пешеходецът – със спокоен ход, бърз ход, спокойно бягане или бързо бягане, и ако водачът на МПС е реагирал своевременно и е предприел спиране в момента, в който пешеходецът е навлязъл в платното за движение, водачът на МПС не би имал техническа възможност да предотврати произшествието, спирайки мотоциклета преди мястото на удара.

В третата, последна хипотеза, разгледана от вещото лице, ако непосредствено преди произшествието МПС се е движело със скорост 50 км./ч., а пешеходецът с бавен ход, и ако водачът на МПС е реагирал своевременно и е предприел спиране в момента, в който пешеходецът е навлязъл в платното за движение, водачът на МПС би имал техническа възможност да предотврати произшествието, спирайки мотоциклета преди мястото на удара.

Мястото на удара между мотоциклета и пешеходеца се намира около линията на ОР1, в лентата за движение по посока центъра на града и на около 1.60-1.80 м. вляво от десния край на платното за движение.

В резултат на удара пешеходецът паднал върху десния край на платното за движение.

Според експертното мнение на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза, при удара пешеходецът е получил следните увреждания: черепно – мозъчна травма, изразяваща се в счупване на черепния покрив и основата на черепа, контузия на главния мозък, кръвоизлив под меките мозъчни обвивки, кръвонасядане и разкъсно -контузни рани на меките черепни обвивки в лява челно-теменна област, ожулване на челото; травма на крайниците, изразяваща се в счупване на голямо и малко пищялна кости на подбедрицата на ляв крак, двете кости на лявата подбедрица, ожулване на лактите, лявото бедро и подбедрица, разкъсно-контузни рани и ожулвания на лява длан и първи пръст на лявата ръка. Получените увреждания са довели до настъпване смъртта на пострадалия. Налице е пряка и непосредствена причинно – следствена връзка между получените телесни увреждания при произшествието и смъртта на ***.

Вещото лице е констатирало наличие на 2.18 промила етилов алкохол в кръвта на пострадалия, представляваща средна степен на алкохолно опиване.

От доказателствата по делото се установява, че по време на ПТП, водачът на МПС е бил в състояние на употребил упойващо вещество - тетрахидроканабинол ( канабис ).

Смъртта на ***е изключително тежка и болезнена загуба за неговото семейство – съпруга, дъщеря и син.

Вещото лице по съдебно-психологичната експертиза е установило по отношение на съпругата му Н.С.К. данни за изразена депресивност, свързана с актуална загуба на брачния партньор, като те носят белези на разстройство. Според заключението на вещото лице, белезите на актуална и непреодоляна загуба са актуални и към настоящия момент. Експертът д-р К. е констатирал по отношение на децата на ***– *** Г.В. и В.Г.В., нормални за периода на скърбене реакции, очаквани при загуба на емоционално значим обект. Вещото лице е установило белези на остра стресова реакция при *** Г.В. непосредствено след смъртта на баща й, която е преминала през период на скърбене.

Съдът приема за безспорно установен фактът на наличието на застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключена от собственика на МПС със ЗД „***“ АД гр. София, обективирана в застрахователна полица № BG/02/11800026763022310002984, със срок на покрит застрахователен риск 12.01.2018 г. – 11.01.2019 г.

Ищците като в качеството си на увредени лица по смисъла на чл. 487, ал. 1 КЗ и с оглед разпоредбата на чл. 390, ал. 1 КЗ са отправили към застрахователя писмена претенция на 24.07.2018 г. , във връзка с която са образувани щети № 18100022705, № 18100022709 и № 18100022711.

Застрахователят е отговорил на 08.08.2018 г. с писмо, което се приравнява на отказ.

При така изяснената фактическа обстановка се налагат следните ПРАВНИ ИЗВОДИ:

І. По допустимостта на исковите претенции:

Предмет на делото е търговски спор по см. на чл. 365, т. 1 ГПК, свързан прекия иск на третото увредено лице срещу застрахователя по застраховка “гражданска отговорност” по чл. 226, ал. 1 КЗ. Договорът за застраховка е от категорията на сделките, посочени в чл. 1, ал. 1, т. 6 ТЗ, т. н. „абсолютни търговски сделки”, чийто търговски характер произтича от изричната норма на чл. 286, ал. 2 ТЗ, а не е обусловен от търговското качество на лицето, което я сключва и от връзката с упражняването от него занятие.

С оглед правилата за родовата подсъдност ( чл. 104, т. 4 ГПК ) и за местната подсъдност ( чл. 115, ал. 2 ГПК ), действащи към датата на предявяване на исковете, делото е подсъдно на Окръжен съд - Добрич като първа инстанция.

Налице са процесуалните предпоставки относно надлежното упражняване на правото на иск.

Исковете са ДОПУСТИМИ и следва да се разгледат по същество.

По отношение на преките искове срещу застрахователя по чл. 432 КЗ:

С договора за застраховка “гражданска отговорност”, застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в застрахователния договор сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са в пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие – арг. чл. 429, ал. 1 КЗ.

Член 477 КЗ установява задължително застраховане срещу гражданска отговорност на собствениците, ползвателите, държателите и всички лица, които извършват фактически действия по управлението или ползването на моторното превозно средство на законно основание.

По силата на този вид задължителната застраховка “гражданска отговорност”, застрахователят покрива отговорността на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила вредата – чл. 477, ал. 1 КЗ.

Член 432 КЗ урежда т. н. пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя по застраховка “гражданска отговорност”.

Прякото право по своето съдържание е имуществено притезателно право.

Основанието за неговото възникване е както съществуваща застраховка “гражданска отговорност”, така и гражданската отговорност на застрахования.

С изпълнението от страна на застрахователя се погасява не само прякото право, но и правото, с което увреденият разполага по силата на деликтното правоотношение със застрахования.

Прякото право се намира в определено съотношение и взаимодействие както с правото на увредения срещу граждански отговорното лице, така и с правото на застрахования по силата на застрахователния договор. То възниква едновременно с правото на деликтното обезщетение и е функционално обусловено от него. Прякото право не може да се породи, ако третото лице няма притезание, основаващо се на гражданската отговорност на застрахования.

Всички промени в правото на обезщетение като увеличаване, намаляване на размера му или прекратяването му водят до съответните промени и в прякото право.

Прякото право и правото на деликтно обезщетение съществуват успоредно и се намират в съотношение на алтернативност, а не на кумулативност или субсидиарност – ТР – 1 – 2015 – ОСТК.

Отговорността на застрахователя в хипотезата на чл. 432, ал. 1 КЗ при застраховка „гражданска отговорност” е функционално обусловена от отговорността на прекия причинител на застрахователното събитие – ТР – 2 – 2012 – ОСТК.

В разглеждания случай са налице предпоставките на чл. 432, ал. 1 КЗ за ангажиране пряката отговорност на застрахователя за заплащане на обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди, настъпили в резултат на уврежданията, получени при пътно – транспортно произшествие на 23.06.2018 г., за което вината е на водача на МПС Р.Ц.К., чиято гражданска отговорност е застрахована при ЗК „***“ АД по силата на договор за задължителна застраховка „гражданска отговорност”, със срок на действие 12.01.2018 г. – 12.01.2019 г.

Водачът на МПС Р.Ц.К. при нарушение на правилата за движение по пътищата по непредпазливост е причинил смъртта на пострадалия ***.

В нарушение на разпоредбата на чл. 150 ЗДвП, Р.Ц.К. е управлявал МПС без да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него МПС.

Неправоспособният водач на МПС е нарушил разпоредбата на чл. 5, ал. 3 ЗДвП, забраняваща управление на превозно средство след употреба на наркотични средства, респ. техни аналози, предвид констатираното наличие на упойващо вещество - тетрахидроканабинол ( канабис ) в кръвта му.

Неправоспособният водач на МПС в нарушение на разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. първо ЗДвП при избиране на скоростта на движение не се е съобразил с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието а пътя и на превозното средство, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие.

Неоснователно е възражението на третото лице-помагач за непредотвратимостта и неизбежността на произшествието с оглед невъзможността на водача на МПС да избегне удара с пешеходеца.

Разгледаните от вещото лице по съдебно-автотехническа експертиза хипотези предполагат водача на МПС да е бил правоспособен и да не е управлявал МПС под въздействие на упойващо вещество.

Съдът счита, че в конкретната ситуация, правоспособен водач на МПС, управляващ превозното средство в състояние, изключващо употребата на алкохол, наркотични или упойващи вещества, движещ се със съобразена скорост, би бил в състояние да възприеме пешеходеца на пътното платно, да реагира своевременно и адекватно и да избегне сблъсъка.

Липсата на правоспособност за управление на МПС, както и въздействието на употребеното от водача на МПС упойващо вещество са попречили на адекватното му поведение на пътното платно. В конкретния случай не е налице обективна невъзможност за водача на МПС да предотврати произшествието.

Противоправното поведение на водача на МПС е в пряка връзка с причинените на пешеходеца ***тежки телесни повреди, несъвместими с живота.

В процесния казус, ответникът и третото лице-помагач са инвокирали възражение по чл. 51, ал 2 ЗЗД за съпричиняване а вредите от страна на пострадалото лице.

Съпричиняването на вредите е сложен юридически факт, който включва следните елементи: 1. Деликт, извършен от лице, различно от увредения, което да обосновава неговата гражданска отговорност, 2. Наличие на пряка причинна връзка между вредите и поведението на пострадалия, 3. Неделимост на вредата и 4. Поведение на пострадалия, което е в противоречие с грижата на добрия стопанин - вж. Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. С., 2016, 470 - 475.

Деликтната отговорност, съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД, обхваща всички вреди – имуществени и неимуществени, които са настъпили в правната сфера на увреденото лице като пряка и непосредствена последица от виновното и противоправно поведение на деликвента.

Когато вредите се намират в причинно – следствена връзка и с поведението на самия увреден, чл. 51, ал. 2 ЗЗД предвижда възможност за намаляване на дължимото обезщетение, съразмерно на действията и бездействията, с които пострадалият е допринесъл за увреждането.

Причинно – следствената връзка е обективен факт, поради което приложението на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не е обусловено от субективното отношение на пострадалия към настъпването на деликта и произлезлите от него неблагоприятни последици.

Вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на съпричиняването.

Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяването на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.

Обезщетението за вреди от непозволеното увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като се преценява единствено наличието на причинна връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат – вж. т. 7 на ПП – 17 – 1963.

Доказателствата по делото водят до извода за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия.

В разглеждания случай, пострадалият обективно е допринесъл да увеличаване размера на вредите, чието обезщетение се търси, тъй като в нарушение на чл. 113 ЗДвП е пресякъл платното за движение на нерегламентирано за целта място. Пешеходецът е следвало да пресече платното за движение на пешеходна пътека. Към момента на произшествието, пострадалият се е намирал в състояние на средна степен на алкохолно опиянение с наличие на 2.18 промила етилов алкохол в кръвта. В това състояние пешеходецът не е имал възможност за адекватна преценка на ситуацията.

В тази връзка, Съдът намира възраженията на ответника и на третото лице-помагач за наличието на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД на вредоносния резултат от страна на пострадалия.

С оглед изложените съображения се налага извода, че деянието на водача на МПС осъществява фактическия състав на непозволеното увреждане по смисъла на чл. 45 ЗЗД при наличие на съпричиняване от страна на пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като приносът му за настъпване на вредоносния резултат съставлява 50 %.

Деликтната отговорност на застрахованото лице обуславя отговорността на застрахователя съобразно договора за задължителна застраховка „гражданска отговорност” за репарация на претърпените от ищците неимуществени вреди. По силата на застрахователния договор ответникът, в качеството си на застраховател се е задължил да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди.

Общото правило, което допуска обезщетяване на неимуществени вреди се съдържа в чл. 52 ЗЗД.

Съгласно цитираната разпоредба, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.

Обезщетението за неимуществени вреди има само компесаторна функция.

Вземането за обезщетяване на неимуществени вреди има своите корени в римския деликт iniuria.

Сравнителното право познава две системи за обезщетяване на неимуществените вреди, които се различават в зависимост от кръга на случаите, за които може да се присъжда обезщетение.

Първата от тях е на френското право, което в чл. 1240 ФГК урежда обща клауза за поправяне на всяка морална вреда, независимо от вида на нарушението на засегнатото право.

Втората система е възприета от германското и италианското право ( параграф 847 ГГЗ и чл. 2059 ИтГК ). Тя допуска обезщетяване на неимуществените вреди само в предвидените от закона случаи.

В България развитието на института е противоречиво.

Въпросът за обезщетението на неимуществени вреди от смърт на близък е бил уреден за пръв път в чл. 262, ал. 2 от Наказателния закон от 1896 г. в първоначалната му редакция, която е предвиждала, че право на обезщетение при смърт имат възходящи, низходящите и съпругата.

Член 56 ЗЗД ( отм. ) не е съдържал легална дефиниция на понятието „вреда” и не е разграничавал имуществените и неимуществените вреди. Тълкуването на чл. 56 ЗЗД ( отм. ) е било правено във връзка с наказателния закон, като през различни периоди се е приемало, че се дължи обезщетение за всички вреди или само за вредите, изрично предвидени в закона.

С приемането на чл. 52 ЗЗД българското законодателство категорично се присъедини към системата за обезщетяване на всички неимуществени вреди.

Съдебната практика ограничава неимуществените вреди главно до три групи случаи – физически болки и страдания от телесни увреждания; болки и страдания, причинени от смърт на близък роднина или съпруг, както и на лице, което се е намирало в трайна и дълбока емоционална връзка - ТР – 1 – 2018 - ОСНГТК; страдания от неизпълнено обещание за брак – р. 32 – 1969 – ОСГК.

Неимуществените вреди обхващат комплекс от блага на човешката личност.

В преамбюла на Конституцията на Република България правата на личността, нейното достойнство и сигурност са обявени върховен принцип.

В литературата е аргументирано виждането, че неимуществените вреди са широк кръг и обхващат последиците от засягането както на блага, които са предмет на субективни права ( права на свободно развитие на личността, права върху телесния и духовния интегритет, право на чест, право на име, право на фирма, право на личен живот, право на изображение, права върху предмети на т.н. индустриална собственост и други ), така и на блага, които не са предмет на права - вж. Калайджиев, А. Цит. съч., с. 434.

Причиняването на смърт при пътно – транспортно произшествие, представляващо деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД, поражда право на обезщетение в полза на определен кръг лица, които поради близката си родствена ( биологична ) или житейска връзка с починалия търпят вследствие на загубата му неблагоприятните последици, дефинирани от закона като имуществени и неимуществени вреди. Обективният критерий, според който се определят подлежащите на обезщетяване вреди, е пряката и непосредствена причинно – следствена връзка между смъртта на пострадалото лице и конкретните неблагоприятни последици, настъпили в правната сфера на засегнатите негови близки.

Кръгът на лицата, които имат право на деликтно обезщетение по правилата на чл. 45 ЗЗД в случаите на смърт, е изяснен изчерпателно с приетите от Пленума на ВС постановления № 4/1961 г., № 5/1969 г. и № 2/1984 г., както и Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС.

В цитираните актове на ВС и на ВКС е прието, че правото на обезщетение следва да се признае в полза на най – близките на пострадалия, които поради биологично предопределени родствени връзки или житейски създадени емоционални и духовни връзки действително търпят преки и непосредствени имуществени и/или неимуществени вреди от неговата загуба.

В случая ищците, като наследници по закон на пострадалия ***са от категорията лица, които имат право на обезщетение на неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД във вр. с чл. 432, ал. 1 КЗ.

Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактна категория.

Неимуществените вреди, настъпили от непозволено увреждане, съществуват обективно.

Справедливостта е само критерий за определяне размера на неимуществените вреди.

При прилагането на критерия на справедливостта следва да се отчитат въведените още от Аристотел ( 384 г. пр. н. е. – 322 г. пр. н. е. ) в книга пета на „Никомахова етика“ ( 300 г. пр. н.е. ) принципи на „възстановителна справедливост“ (лат. iustitia correctiva ), изискваща състоянието на един човек да бъде възстановено след настъпването на една неправда в състоянието, което е съществувало преди тази неправда; и на „разпределителна справедливост“ (лат. iustitia distributiva ), която изисква лицата в едно и също положение да търпят еднакви последици от състоянието, в което се намират, т. е. еднакво третиране на еднаквите случаи.

В хипотезата на чл. 52 ЗЗД посочените два принципа действат паралелно – еднаквите по вид и степен вреди да намират еднаква компенсация, която да отговаря на действително преживените страдания. Право на обезщетение има всеки човек, който се е намирал в емоционална връзка с починало при непозволено увреждане лице, поради това, че е загубил тази връзка ( проявна форма на разпределителната, „дистрибутивна“ справедливост); доколкото обаче не всеки вид емоционална близост е еднакъв, то и не всеки вид социална връзка с починалия следва да дава право на обезщетение (проявна форма на възстановителната, „корективна“ справедливост).

Понятието „справедливост” е обусловено от конкретните и обективно съществуващи обстоятелства – начин на извършване, обем, характер и тежест на увреждането, степен, интензитет и продължителност на търпимите болки и страдания, физическите и психологическите последици за увредения, възраст на увреденото лице, отношенията между пострадалия и близките му, промяната в живота на близките на пострадалия и други фактори.

Съпругата и децата на починалия търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата му. Между ищците и техния наследодател е била създадена трайна и дълбока емоционална връзка, пораждаща предпоставки за проявление на значителни морални болки и страдания.

В този аспект, Съдът счита за доказано наличието на претърпени от ищците неимуществени вреди от загубата на техния наследодател с оглед заключението на вещото лице по съдебно-психологичната експертиза.

Настоящият състав на Съда споделя напълно становището на Европейския съд по правата на човека в Страсбург, изразено в мотивите по делата „Йовчев срещу България“ ( 2006 ), „Радков срещу България“ ( 2011 ) и „Шахътов срещу България“ ( 2012 ), че наложената практика за доказване на неимуществените вреди единствено с формални и външни доказателства е формалистична и крайно неприемлива. Според Европейския съд по правата на човека в Страсбург е недопустимо доказването на вътрешни преживявания посредством външни прояви, тъй като не се отчита психологическия тип на личността на ищеца по иск по чл. 52 ЗЗД.

От доказателствата по делото се установи, ищецът Н.С.К. изключително болезнено, стресиращо и травмиращо изживява загубата на своя брачен партньор, като трепърпените болки и страдания сочат на данни за изразена депресивност и разстройство. Ищците *** Г.В. и В.Г.В. са изживели болезнено и стресиращо загубата на своя баща, като са съумяли с оглед своята възраст и социален статус да поддържат емоционална стабилност.

Съдът, отчитайки следните обстоятелства: възрастта на пострадалия, понесените болки и страдания от страна на неговата съпруга и деца, психологическият тип на личността на всеки един от ищците, икономическата конюнктура в страната, както и наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, преценява, че справедливият размер на претърпените от ищците неимуществени вреди следва да се определи както следва: на ищеца Н.С.К. - 100 000.00 лв., на ищеца Д.Г.В. 80 000.00 лв. и на ищеца В.Г.В. - 80 000.00 лв.

С оглед изложените съображения, искът на Н.С.К. следва да се уважи в размер на сумата от 100 000.00 лв., като за разликата до претендирания размер от 150 000.00 лв. следва да се отхвърли; искът на Д.Г.В. да се уважи в размер от 80 000.00 лв., като за разликата до претендирания размер от 150 000.00 лв. следва да се отхвърли; искът на В.Г.В. да се уважи в размер от 80 000.00 лв., като за разликата до претендирания размер от 150 000.00 лв. следва да се отхвърли.

3. По отношение на разноските.

С оглед изхода на правния спор и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът следва да плати дължимите държавни такси съразмерно с уважената част на иска в размер на сумата от 10 400.00 лв.

В проведеното на 09.05.2019 г. съдебно заседание, процесуалният представител на ищците адв. Т. е направила искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адв. Д..

Искането следва да се отхвърли по следните съображения:

Недопустимо е процесуалният представител на ищците да иска присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на друг адвокат. Процесуалното представителство по делото е осъществено от адв. Т.. Видно от доказателствата по делото, адв. Т. е изготвила исковата молба, по повод на която е образувано настоящото дело ( л. 8 от т. д. № 236/2018 г. ). Съдът е на мнение, че адвокатско възнаграждение по делото следва да се присъди на адв. Т., но липсва надлежно искане в тази насока, поради което не следва да се присъжда.

В случая на ищците е оказана безплатна адвокатска помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА и те не дължат никакво възнаграждение на адвокат. Всяко съглашение, с което ищците се задължават да заплатят адвокатско възнаграждение по делото е нищожно на основание чл. 26, ЗЗД като противоречащо на закона и на добрите нрави.

Съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът има право на разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. В тази насока е искането на ответника на присъждането на сторените по делото разноски и адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 36 000.00 лв. ( л. 186 от т. д. № 236/2018 г. ).

Съдът, за да се произнесе по искането на ответника, взе предвид следното:

Съгласно чл. 36, ал. 1 ЗА адвокатът има право на възнаграждение за своя труд. Размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа – чл. 36, ал. 2 ЗА. С Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения са определени възнагражденията за процесуално представителство, защита и съдействие по различни видове дела.

Правото на разноски представлява имуществено субективно право. Отговорността за заплащане на разноски произтича от процесуалния закон и е основана на гражданско правоотношение, чийто състав е трикомпонентен – 1. наличие на правен спор; 2. направени разноски по повод участие в съдебно производство по повод така повдигнатия правен спор и 3. съдебен акт, който съдържа произнасяне по искането за разноските с оглед резултата от делото.

Отговорността за разноски е ограничена, обективна и деликтна отговорност за вредите по повод участие в съдебно производство и включва само внесените такси и разноски по производството, както и възнаграждението за един адвокат, но не и всякакви други разходи и пропуснати ползи от страната по делото - р. 189 – 2014 - IV ГО.

Отговорността за разноски има за основна цел да възстанови направените реални разходи, които са предизвикани от нуждата от правна защита в дадено производство. Вземането за разноски не може да служи и не може да се използва за неоснователно разместване на блага.

С Решение от 05.12.2006 г. по обединени дела С-94/2004 и С-202/2004, Съдът на Европейския съюз е приел, че когато държава член на ЕС делегира на частноправен субект ( какъвто е Висшият адвокатски съвет ) правомощия във връзка с определяне на икономически условия ( в настоящия случай – приложими минимални адвокатски възнаграждения ), то тя осъществява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в чл. 101 и чл. 102 ДФЕС, тъй като насърчава частен стопански субект да приема съгласувани практики, ограничаващи свободната конкуренция. Според Съда, чл. 10 ЕО ( сега чл. 4, ал. 3 ДЕС ) и чл. 81 ЕО ( сега чл. 101 ДФЕС ) са нарушени, когато държава членка изисква или насърчава сключването на споразумения, приемане на решения или съгласувани практики, противоречащи на чл. 81 ЕО ( сега чл. 101 ДФЕС ), или подсилва техния ефект, или лишава от законодателен характер собствените си правила, като делегира на частни икономически оператори отговорността да вземат решения, засягащи икономическата сфера.

С Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С – 427/2016 и С- 428/2016 Съдът на ЕС е приел, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба на България, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат – под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката – да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, ограничава конкуренция в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС.

Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978 г. по дело 106/1977 на Съда на ЕО.

Съгласно чл. 633 ГПК, решенията на Съда на ЕС са задължителни за всички съдилища и учреждения в Република България.

Изложените по-горе обстоятелства дават право на настоящия съдебен състав да определи размера на разноските, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното дело, без да е обвързан нито от уговорените от страните и процесуалните им представители размери на адвокатското възнаграждение, нито и от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредбата.

Настоящият състав на Съда, като се съобрази с изложените по-горе съображения относно несъответствието на националната правна уредба за вземанията за разноски в гражданския процес с правото на Европейския съюз, и като прецени действителната и правна сложност на предмета на правния спор, фактът, че процесуалният представител на ответника не е взел участие в разглеждането на делото, а е представил само отговор на исковата молба в обем от две страници ( л. 102 – 103 от т. д. № 236/2018 г. ) счита, че следва да присъди на ответника сумата от 500.00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. На ответника не следва да се присъждат разноски, тъй като същият не е посочил такива в списъка по чл. 80 ГПК.

На основание чл. 78, ал. 10 ГПК на третото лице помагач не се присъждат разноски.

С оглед изложените съображения, ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД

Р Е Ш И :

ОСЪЖДА ЗД „***“ АД гр. София, бул. „***“ № 87, ЕИК *** да заплати на Н.С.К. ЕГН ********** с пост. адрес ***, сумата от 100 000.00 ( сто хиляди ) лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, претърпени в резултат на смъртта на съпруга й ***на 23.06.2018 г. , настъпила при ПТП, настъпило на 23.06.2018 г., виновно причинено от Р.Ц.К., в състояние на употребил упойващо вещество неправоспособен водач на МПС „СУЗУКИ” модел ГСР 600, рег. № ***, собственост на ***К., застрахован по риска „Гражданска отговорност” при ЗД „***“ АД гр. София, ведно със законната лихва върху главницата от датата по чл. 497, ал. 1, т. КЗ – 15.08.2018 г. до датата на окончателното изплащане на задължението, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата от 100 000.00 лв. до 150 000.00 лв.

ОСЪЖДА ЗД „***“ АД гр. София, бул. „***“ № 87, ЕИК *** да заплати на Д.Г.В. ЕГН ********** с пост. адрес ***, сумата от 80 000.00 ( осемдесет хиляди ) лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, претърпени в резултат на смъртта на баща й ***на 23.06.2018 г., настъпила при ПТП, настъпило на 23.06.2018 г., виновно причинено от Р.Ц.К., в състояние на употребил упойващо вещество неправоспособен водач на МПС „СУЗУКИ” модел ГСР 600, рег. № ***, собственост на ***К., застрахован по риска „Гражданска отговорност” при ЗД „***“ АД гр. София, ведно със законната лихва върху главницата от датата по чл. 497, ал. 1, т. КЗ – 15.08.2018 г. до датата на окончателното изплащане на задължението, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата от 80 000.00 лв. до 150 000.00 лв.

ОСЪЖДА ЗД „***“ АД гр. София, бул. „***“ № 87, ЕИК *** да заплати на В.Г. В. ЕГН ********** с пост. адрес ***, сумата от 80 000.00 ( осемдесет хиляди ) лв. , представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, претърпени в резултат на смъртта на баща му ***на 23.06.2018 г., настъпила при ПТП, настъпило на 23.06.2018 г., виновно причинено от Р.Ц.К., в състояние на употребил упойващо вещество неправоспособен водач на МПС „СУЗУКИ” модел ГСР 600, рег. № ***, собственост на ***К., застрахован по риска „Гражданска отговорност” при ЗД „***“ АД гр. София, ведно със законната лихва върху главницата от датата по чл. 497, ал. 1, т. КЗ – 15.08.2018 г. до датата на окончателното изплащане на задължението, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата от 80 000.00 лв. до 150 000.00 лв.

ОСЪЖДА ЗД „***“ АД гр. София, бул. „***“ № 87, ЕИК *** да заплати по сметка на ДОБРИЧКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД сумата от 10 400.00 лв., представляваща държавна такса.

ОСЪЖДА Н.С.К. ЕГН **********, В.Г.В. ЕГН ********** и Д.Г.В. ЕГН ********** с пост. адрес ***, да заплатят на ЗД „***“ АД гр. София, бул. „***“ № 87, ЕИК *** сумата от 500.00 ( петстотин ) лв., представляваща адвокатско възнаграждение.

ОТХВЪРЛЯ искането на адв. Ж.В.Т., със съд. адрес ***, за присъждане в полза на адв. Н.Н.Д. със съд. адрес ***, на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА.

Решението има действие по отношение на третото лице помагач на страната на ответника Р.Ц.К. ЕГН ********** с пост. адрес ***.

РЕШЕНИЕТО ПОДЛЕЖИ НА ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ ПРЕД ВАРНЕНСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД В ДВУСЕДМИЧЕН СРОК ОТ ВРЪЧВАНЕТО МУ НА СТРАНИТЕ.

СЪДИЯ: