О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№477

гр. Добрич, 10.06.2019 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито заседание на десети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУГА СТОЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЕВА ИВАНОВА

ГЕОРГИ ПАВЛОВ

разгледа докладваното от СЪДИЯ ГЕОРГИ ПАВЛОВ В. ч. гр. д. № 379/2019 г. по описа на Добричкия окръжен съд:

Производството е по чл. 413, ал. 1 ГПК.

Въззивно частно гражданско дело № 379/2019 г. по описа на Окръжен съд – Добрич - Търговско отделение е образувано по частна жалба на „***“АД гр. София срещу Заповед № 148 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.03.2019 г. на Районен съд – Балчик по ч. гр. д. № 245/2019 г. в частта за разноските.

С атакуваният съдебен акт, първоинстанционният съд е разпоредил на длъжника М.Я.П. да заплати на кредитора сумата от 150.00 лв., представляваща главница, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 21.03.2019 г.; 3.95 лв., представляваща мораторна лихва за забава от 28.12.2018 г. до 18.03.2019 г.; 25.00 лв. – държавна такса и 150.00 лв. адвокатско възнаграждение,

Кредиторът моли за отмяна на обжалвания съдебен акт в частта относно разноските, като въззивната инстанция разпореди на първостепенния съд да присъди пълния размер на претендираното адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 300.00 лв.

ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, на основание чл. 413, ал. 1 ГПК, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира следното:

Частната жалба е подадена от надлежна страна и отговаряща на изискванията на чл. 275, ал. 2 във вр. с чл. 260 - 261 ГПК.

Частната жалба е подадена от заявителя в установения от чл. 413, ал. 1 във вр. с чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок от съобщаването на заповедта.

Частната жалба е допустима и следва да се разгледа по същество.

Разглеждана по същество, частната жалба се явява неоснователна.

Съображенията на Съда са следните:

Съгласно чл. 78, ал. 1 във вр. с чл. 412, т. 6 ГПК, заплатените от заявителя в заповедното производство такси и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от длъжника.

Съгласно чл. 36, ал. 1 ЗА адвокатът има право на възнаграждение за своя труд. Размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа – чл. 36, ал. 2 ЗА.

С Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения са определени възнагражденията за процесуално представителство, защита и съдействие по различни видове дела.

Правото на разноски представлява имуществено субективно право. Отговорността за заплащане на разноски произтича от процесуалния закон и е основана на гражданско правоотношение, чийто състав е трикомпонентен – 1. неоснователно предизвикан спор; 2. направени разноски по повод участие в съдебно производство по повод така повдигнатия правен спор и 3. съдебен акт, който съдържа произнасяне по искането за разноските с оглед резултата от делото.

Отговорността за разноски е ограничена обективна деликтна отговорност за вредите от предявяване на неоснователен или недопустим иск и включва само внесените такси и разноски по производството, както и възнаграждението за един адвокат, но не и всякакви други разходи и пропуснати ползи от страната по делото - р. 189-2014-IV ГО.

Отговорността за разноски има за основна цел да възстанови направените реални разходи, които са предизвикани от нуждата от правна защита в дадено производство. Вземането за разноски не може да служи и не може да се използва за неоснователно разместване на блага.

С Решение от 05.12.2006 г. по обединени дела С-94/2004 и С-202/2004, Съдът на Европейския съюз е приел, че когато държава член на ЕС делегира на частноправен субект ( какъвто е Висшият адвокатски съвет ) правомощия във връзка с определяне на икономически условия ( в настоящия случай – приложими минимални адвокатски възнаграждения ), то тя осъществява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в чл. 101 и чл. 102 ДФЕС, тъй като насърчава частен стопански субект да приема съгласувани практики, ограничаващи свободната конкуренция. Според Съда, чл. 10 ЕО ( сега чл. 4, ал. 3 ДЕС ) и чл. 81 ЕО ( сега чл. 101 ДФЕС ) са нарушени, когато държава членка изисква или насърчава сключването на споразумения, приемане на решения или съгласувани практики, противоречащи на чл. 81 ЕО ( сега чл. 101 ДФЕС ), или подсилва техния ефект, или лишава от законодателен характер собствените си правила, като делегира на частни икономически оператори отговорността да вземат решения, засягащи икономическата сфера.

С Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С – 427/2016 и С- 428/2016 Съдът на ЕС е приел, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба на България, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат – под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката – да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, ограничава конкуренция в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС.

Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978 г. по дело 106/1977 на Съда на ЕО.

Изложените по-горе обстоятелства дават право на съда да определи размера на разноските, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното дело, без да е обвързан нито от уговорения от ищеца и процесуалния му представител размер на адвокатското възнаграждение, нито и от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредбата.

В разглеждания случай става въпрос за подаване на заявление издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Подаването на заявлението не съставлява никаква фактическа и правна сложност, която да оправдава присъждането на адвокатско възнаграждение в претендирания от заявителя размер, надхвърлящ с 200 % вземането по главницата.

Настоящият състав на Съда, като се съобрази с изложените по-горе съображения относно съответствието на националната правна уредба за вземанията за разноски в гражданския процес с правото на Европейския съюз, и като прецени действителната и правна сложност на предмета на правния спор, счита, че не следва да уважи частната жалба на кредитора за изменение на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в частта относно разноските.

С оглед гореизложените съображения и на основание чл. 278 във вр. с чл. 413, ал. 1 ГПК, ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД

О П Р Е Д Е Л И :

ПОТВЪРЖДАВА Заповед № 148 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.03.2019 г. на Районен съд – Балчик по ч. гр. д. № 245/2019 г. в частта за разноските.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НЕ ПОДЛЕЖИ НА ОБЖАЛВАНЕ.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

1. 2.