Р Е Ш Е Н И Е

№ 168 03.07.2019 год. гр.Добрич

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Добричкият окръжен съд гражданско отделение

На двадесет и шести юни 2019 год.

В открито заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЯКОВА

ЧЛЕНОВЕ:ДЕСИСЛАВА НИКОЛОВА

ГАЛИНА ЖЕЧЕВА

Секретар:Павлина Пенева

като разгледа докладваното от председателя

въззивно гражданско дело № 374 по описа за 2019 год.

за да се произнесе съобрази следното:

Производството е образувано по реда на глава ХХ от ГПК въз основа на жалба рег.№ 8952/07.05.2019 год. ,подадена от ”Водоснабдяване и канализация Д.” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Д., бул. „Тр.м.” № * срещу решение № 448/18.04.2019 год. по гр.д.№3349 /2018 год. на Районен съд-Д.,с което търговското дружество е осъдено да заплати на Ж.Д.М. , ЕГН ********** *** сумите от: 1) 342,51 лв., представляваща разликата между изплатеното основно трудово възнаграждение и полагащото се по БКТД по месеци, както следва: за месеците през 2017 год.- март, април , май ,юни и юли по 19,60 лв.,за месеците през 2017 год.-август , септември , октомври,ноември и декември по 19,73 лв. и за месеците през 2018 год.- януари , февруари ,март и април по 36,47 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 16.08.2018 год. до окончателното й изплащане; 2) 16,65 лв., представляваща обезщетение за забава върху разликата между изплатеното основно трудово възнаграждение и полагащото се по БКТД от датата на изискуемостта на всяко вземане - 30 - то число на следващия месец до подаване на исковата молба;3) 102,51 лв., представляваща дължима разликата за допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за периода март 2017 год. - май 2018 год. , ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 16.08.2018 год. до окончателното й изплащане; 4) 7,10 лв., представляваща обезщетение за забава върху неизплатеното допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит по т. 3, считано от датата на изискуемостта на всяко вземане – 30-то число на следващия месец до датата на предявяване на исковете;5) 2 406,72 лв., представляваща неизплатено обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение, поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 222, ал. 3 от КТ, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 16.08.2018 год. до окончателното й изплащане.Решението се обжалва и в частта за отговорността за разноски-присъдени на работника и на съда.

С доводи за необоснованост на първоинстанционния съдебен акт и постановяването му в отклонение от материалния и процесуалния закон се настоява за отмяната му в обжалваните части,като въззивният съд постанови нов по съществото на спора за цялостно отхвърляне на претенциите и такова за присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски за две съдебни инстанции.Неправилен бил изводът,че дружеството дължи на работника разлика между полагащото се основно трудовото възнаграждение по БКТД и действително полученото.С оглед разпоредбите на чл.66 ал.1 т.7 от КТ и чл.245 от КТ,чл.3, чл.4,чл.11,чл.12 и чл.15 от Наредба № 7/2007 год. за структурата и организацията на работната заплата ,трудовото възнаграждение се заплащало според уговореното в трудовия договор и не било допустимо извън трудовото правоотношение да се определя друг размер на възнаграждението.БКТД от 27.04.2016 год. не съдържал императивни разпоредби,задължаващи работодателя да заплаща трудово възнаграждение в определен размер.Наредбата от 2005 год. за образуване на средствата за работна заплата в търговските дружества с над 50 на сто държавно или общинско участие и съответните наредби за 2006 год. и 2007 год. не намирали приложение след 2007 год.,както и разпоредбата на чл.50 ал.2 от КТ,доколкото начинът на формиране на работната заплата в дружеството е регламентиран с Вътрешни правила за работната заплата съгласно чл.37 от КТ и Наредба № 7/2007 год. за структурата и организацията на работната заплата.

При данни,че постановеното неизгодно за въззивника решение му е връчено на дата 22.04.2019 год.,жалба рег.№ 8952/07.05.2019 год.е подадена в срока по чл. 259 ал.1 от ГПК ,във връзка с чл.60 ал.6 от ГПК и е процесуално допустима .

Въззиваемата страна Ж.Д.М. , ЕГН ********** *** счита жалбата за неоснователна и настоява да не бъде уважавана,което свое становище е изразил в подаден в срока и по реда на чл.263 ал.1 от ГПК отговор рег.№ 10601/28.05.2019 год.

Правомощията на въззивният съд съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното отчасти първоинстанционно решение,както и по приложението на императивните правни норми,а по останалите въпроси –ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците,водещи до неправилност на решението.

При служебната проверка на решението, съдът не установи порок, който да го определя като недопустим или нищожен акт.

От търговското дружество - въззивник не е постъпил отговора на исковата молба по чл.131 от ГПК,а с въззивната жалба не се оспорват фактическите констатации в първоинстанционното решение, а произтичащите от същата правни изводи на ДРС,поради което въззивният съд следва да основе решението си на фактическата обстановка,въз основа на която се е произнесъл първоинстанционният съд :наличие на обвързаност на страните по трудово правоотношение със съответната продължителност при работодателя, придобито право на пенсия, наличие на приложим в отношенията между страните Браншови колективен трудов договор от 27 април 2016 год. ,сключен между Съюз „ВИК” операторите в Република България/какъвто е работодателят/, Национален браншов синдикат „Водоснабдител” – КНСБ, и Федерация „Строителство, индустрия и водоснабдяване” - „Подкрепа”,уреждащ минималните размери на основно трудово възнаграждение и заплащаното допълнително за придобит трудов стаж и професионален опит,синдикално членство на работника, начислявани и изплащани на работника за процесния период размери съобразно трудовия договор и по ниски от предвидените в БКТД ,установени със заключение на вещо лице. .

По същество доводите на търговското дружество се заключават до това,че приложимите размери на плащания във връзка с трудовото правоотношение са тези,уговорени в сключения между работника и работодателя трудов договор ,като не е допустимо извън трудовия договор да се определя друг техен размер,т.е. заявените претенции не следва да бъдат уважавани съобразно дадената регулация в Браншови колективен трудов договор от 27.04.2016 год.

Сочените доводи за незаконосъобразност на изводите на първоинстанционният съд относно основателността на претенцията са неоснователни.

Трудовият договор е съглашение с гражданско-правни последици. За него важи принципът на свобода на договаряне с ограниченията в чл. 9 ЗЗД - повелителните норми на закона и добрите нрави. Под най-тежката гражданско-правна санкция - недействителност на трудовия договор - свободата на договаряне на страните в трудовото правоотношение е допълнително ограничена - клаузите на трудовия договор следва да са по-благоприятни за работника или служителя и от диспозитивните в трудовото ни право -чл. 50, ал. 2, вр. чл. 66, ал. 2 КТ. В разпоредбата на чл. 50, ал. 1 КТ законодателят е определил кръга от въпроси, които могат да се уреждат с КТД. Това са въпроси на трудовите и осигурителни отношения на работниците и служителите, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона. Не са императивни разпоредбите, с които се дава възможност на страните да се отклоняват от тях. Повелителни са тези законови разпоредби, в които точно и изчерпателно е определен обемът и съдържанието на съответните права и задължения на страните по трудовото правоотношение и те не могат да се отклоняват от тях-примерно всички разпоредби относно уволнението и закрилата по чл. 333 КТ са императивни. Клаузите в Колективния трудов договор, извън тези, които са по-неблагоприятни за работниците от установените в закона или в колективен трудов договор, с който работодателят е обвързан, са задължителни за страните по договора - чл. 20а ЗЗД вр. с чл. 50, ал. 2 КТ. В трудовото право договорната свобода е ограничена допълнително чрез забраната в чл. 66, ал. 2 КТ да се уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор. С трудовия договор съгласно чл. 66, ал. 2 КТ страните могат да уговорят всички условия по трудовото правоотношение, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона и са по-благоприятни за работника или служителя от установените с колективен трудов договор -така определение № 900 / 18.07.2013 год. по гр. д. № 1966/2013 год. на ВКС, III г. о.,решение № 505 / 03.01.2013 год. по гр. д. № 1476/2011 год. на ВКС,IV г.о.,решение № 237/09.07.2012 год. по гр.д.№ 1460/2010 год. на ВКС, IV г.о.;определение № 828/04.12.2018 год. по гр.д.№ 3137/2018 год. на ВКС, III г. о.,решение № 449/17.06.2010 год. по гр.д.№ 113/2009 год. на ВКС, IV г.о.

Съгласно разпоредбата на чл. 247 от КТ размерът на трудовото възнаграждение се определя според времетраенето на работата или според изработеното. Законът делегира упражняването на закрилната функция на държавно регулиране на трудовите отношения като оправомощава Министерския съвет да определи минималната работна заплата за страната /чл. 244 от КТ/. Минималната работна заплата се прилага за цялата страна и за всички работници и служители, независимо от отрасъла, в който са заети, от основанието за възникването на трудовото правоотношение и от формата на собствеността на страната на работодателя - публична или частна. Тя е основна заплата, т.е. е базата, към която се прибавят всички допълнителни трудови възнаграждения, и е заплата за нормално работно време, но се прилага и за работниците и служителите с намалено работно време, за които намаленият работен ден е нормален. Правното значение на минималната работна заплата се проявява в това, че не може да бъде уговаряна работна заплата в по-малки размер. Такива уговорки били в КТД или в индивидуален трудов договор са недействителни и по право се заместват с размера на минималната заплата, установена от МС. Същевременно липсва повелителна норма относно максималния размер на основното трудово възнаграждение, поради което и на основание чл. 50, ал.1 КТ при постигане на колективна договореност между работодателя и представителите на работниците, размерът на това възнаграждение може да са преуреди в посока към увеличаване, тъй като едновременно с тази възможност е недопустимо клаузи в договора да поставят работниците в по-неблагоприятно отношение в сравнение с това по закон или КТД, с който работодателят е обвързан.По силата на чл. 66 ал. 1 т. 7 от КТ трудовото възнаграждение е сбор от основното и допълнителните възнаграждения с постоянен характер. Основната заплата според легалното определение, дадено в чл. 4 ал. 1 от Наредба № 7/2007 г. за структурата и организацията на работната заплата, приета с ПМС № 4/2007 г., е възнаграждение за изпълнението на определени задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. С разпоредбата на чл. 244 т.2 от КТ ,на Министерския съвет е делегирано правото да определя видовете минимални размери на допълнителните трудови възнаграждения, които не са определени с КТ. До 01.07.2007 год. минималният размер на допълнителното възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит бе уреден от Наредбата за допълнителните и други трудови възнаграждения (отм.), а след тази дата е уреден в Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Страните по трудовото правоотношение могат да уговорят по-големи размери на допълнителното възнаграждение за продължителна работа от предвидения минимален размер.Възможността допълнителни трудови възнаграждения да са предмет на уредба както в колективен трудов договор, така и във вътрешни правила за работната заплата в съответното предприятие е изрично предвидена с нормите на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата / чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2, чл. 3, т. 2, чл. 5, ал. 1, чл. 6, ал. 1, т. 2, чл. 13 и др.С колективен или индивидуален трудов договор не може да се заменя основната работна заплата или части от нея с допълнителни или други възнаграждения и плащания.Забраната е за компенсации с плащания с характер на обезщетения ,обикновено еднократни и свързани с инфлация ,затруднения на работодателя и пр.,оказващи неблагоприятен ефект върху материалното състояние на работника. Допълнителните трудови възнаграждения, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор се изплащат задължително.Такива са тези по чл. 11, чл. 12 и чл. 15, ал. 2 от Наредба № 4/2007 год. Основната заплата и допълнителните трудови възнаграждения образуват брутното трудово възнаграждение /чл. 3 от Наредбата/ и по силата на чл. 245 от КТ именно то се дължи от работодателя на работника/служителя-така решение № 335/ 10.01.2012 год. по гр. д. № 1230/2010 год.на ВКС, IV г. о.,решение № 540/07.07.2010 год. по гр.д.№ 895/2009 год. на ВКС, IV г. о.,определение № 661/14.06.2017 год. по гр.д.№ 1250/2017 год. на ВКС, IV г. о.

С оглед на така посочения анализ на нормативната уредба и трайната съдебна практика,жалбата е неоснователна. По време на действието на индивидуалния трудов договор е действал Браншови колективен трудов договор (БКТД), сключен между съответните представителни организации на работниците и служителите и на работодателите. Браншовия колективен трудов договор установява минимални размери на основното трудово възнаграждение, на увеличението за извънреден труд и на допълнителното възнаграждение за придобит стаж за бранша, под които е налице забрана за работодателите и за синдикалните секции и организации в предприятията-членове на един от синдикатите, страна по БКТД, за договаряне –чл.8,10,11,21. В случая се установява, че клаузите на индивидуалния трудов договор на ищеца са по-неблагоприятни от тази в БКТД, с който ответното дружество е обвързано. При това следва да се приложи клаузата на БКТД. При неизпълнение на колективен трудов договор (в това число и неизплащане на основно и допълнително трудово възнаграждение съгласно уговорка в БКТД), работникът или служителят, спрямо когото този договор се прилага, може да предяви иск пред съда -така чл. 59 от КТ .Съгласно разпоредбата на чл. 242 от КТ положеният труд по трудов договор е възмезден. По силата на чл. 128, т. 2 от КТ работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Доказателствата по делото установяват, че уговореното в индивидуалния трудов договор основно и допълнително възнаграждение за продължителна работа, съответно начисляваното от ответника и изплащано от него на ищеца брутно трудово възнаграждение, е по-неблагоприятно за работника от предвиденото в БКТД, с които ответното дружество е обвързано. С оглед установения от чл. 50, ал. 2 от КТ принцип ,отношенията във връзка с индивидуалното трудово правоотношение да се уреждат от по - благоприятните за работниците и служителите разпоредби и по аргумент на противното на нормата на чл. 66, ал. 2 от КТ на ищеца се дължи претендираните с исковата молба суми.В този смисъл разликата между изплащани на ищеца суми от работодателя и предвиденото в БКТД се явява дължима от работодателя в размерите,установени със заключение на вещо лице.

Обжалваното решение е законосъобразно постановено,поради което и на основание чл.271 ал.1 от ГПК следва да бъде потвърдено,вкл. относно отговорността за разноски.

По изложените съображения,съдът

Р Е Ш И

ПОТВЪРЖДАВА решение № 448/18.04.2019 год. по гр.д.№3349/2018 год. на Районен съд-Д.,с което ”Водоснабдяване и канализация Д.” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Д., бул. „Тр.м.” № ** е осъдено да заплати на Ж.Д.М. , ЕГН ********** *** сумите от: 1) 342,51 лв., представляваща разликата между изплатеното основно трудово възнаграждение и полагащото се по БКТД по месеци, както следва: за месеците през 2017 год.- март, април , май ,юни и юли по 19,60 лв.,за месеците през 2017 год.-август , септември , октомври,ноември и декември по 19,73 лв. и за месеците през 2018 год.- януари , февруари ,март и април по 36,47 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 16.08.2018 год. до окончателното й изплащане; 2) 16,65 лв., представляваща обезщетение за забава върху разликата между изплатеното основно трудово възнаграждение и полагащото се по БКТД от датата на изискуемостта на всяко вземане - 30 - то число на следващия месец до подаване на исковата молба;3) 102,51 лв., представляваща дължима разликата за допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за периода март 2017 год. - май 2018 год. , ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 16.08.2018 год. до окончателното й изплащане; 4) 7,10 лв., представляваща обезщетение за забава върху неизплатеното допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит по т. 3, считано от датата на изискуемостта на всяко вземане – 30-то число на следващия месец до датата на предявяване на исковете;5) 2 406,72 лв., представляваща неизплатено обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение, поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 222, ал. 3 от КТ, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 16.08.2018 год. до окончателното й изплащане;6./ 245,62 лв., представляваща сторените по делото разноски,както и в частта,в която “Водоснабдяване и канализация Д.” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Д., бул. „Тр.м.” № ** е осъдено да заплати в полза на Държавата по бюджетната сметка на Д.кия районен съд ДЪРЖАВНА ТАКСА в размер на 115,02 лв. и по сметка на Д.кия районен съд сумата от 81,88 лв. ,авансово изплатена от бюджетните средства на Д.кия районен за изслушаната и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.

2.