ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 612

15.07.2019 г., град Добрич

Окръжен съд - Добрич, търговско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети юли през две хиляди и деветнадесета година в състав:

Председател: Адриана Панайотова

Членове: Георги Павлов

мл. съдия Георги Пашалиев

като разгледа докладваното от мл. съдия Георги Пашалиев въззивно частно гражданско дело № 469 по описа на Окръжен съд – Добрич за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 274 във вр. с чл. 413, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „***“ ЕООД, с ЕИК 202527341, със седалище и адрес на управление: гр. С., представлявано от И.Ц.Б., подадена чрез процесуалния представител юрисконсулт Д.А..

Обжалва се Разпореждане № 561 от 07.06.2019 г. по ч. гр. д. № 455/2019 г. по описа на Районен съд - Балчик, с което първоинстанционният съд е отхвърлил искането на заявителя - „***“ ЕООД, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за сумата от 150, 40 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължение.

Жалбоподателят релевира възражения за необоснованост на съдебния акт и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при постановяването му. Изтъква, че служебното произнасяне по въпроса за неравноправността на определени клаузи е извън компетентността на заповедния съд, тъй като противоречи на целите на производството: опростеност, ускореност и ефикасност, прогласени в Регламент ЕО № 861/2007 г. на Европейския парламент и на Съвета от 11.07.2007 г. за създаване на европейска процедура за искове с малък материален интерес. Развива доводите си като посочва, че първоинстанционният съд е нарушил основни начала на гражданския процес, а именно принципите на диспозитивно и служебно начало в чл. 6 и чл. 7 от ГПК. Жалбоподателят счита, че по този начин е ограничена равната възможност на страните да упражнят предоставените им права и да установят истината в един бъдещ исков процес.

В жалбата се навеждат доводи, че нищожността на договорните клаузи поради неравноправния им за потребителя характер, е особен вид недействителност, който се откроява от общите хипотези на противоречие със закона или добрите нрави.

Като допълнителен аргумент за основателност на възраженията си сочи, че заповедният съд не трябва да прави такава служебна проверка, тъй като в заповедното производство не се представят доказателства. В подкрепа на тезата си се позовава и на чл. 143 от ЗЗП, в който е дадена легална дефиниция за неравноправна клауза, като счита, че предвид липсата на доказателства няма как и предпоставките по цитираната разпоредба да бъдат преценени, единствено от съдържанието на заявлението по чл. 410 от ГПК.

В жалбата се излагат твърдения, че уговорената неустойка е предназначена да обезщети евентуални вреди от неизпълнението на договора и с нея не се цели резултат, извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

В заключение се прави искане разпореждането на първостепенния съд да бъде отменено и да бъде издадена заповед за изпълнение за процесната сума.

Съдът, като прецени доводите, изложени в частната жалба и като взе предвид събраните по делото доказателства, приема следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК от легитимирано лице, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество се явява неоснователна.

Производството по ч. гр. дело № 455/2019 г. по описа на Районен съд – Балчик е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, подадено от „***“ ЕООД. В заявлението е направено искане за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника Б.Й.К., с ЕГН **********,***, за следните суми: 347, 80 лева главница по договор за заем; 25, 37 лева договорна лихва; 229, 80 лева неустойка за неизпълнение на задължение; 31, 49 лева законна лихва.

Със свое Разпореждане № 561 от 07.06.2019 г. по ч. гр. д. № 455/2019 г. Районен съд - Балчик е отхвърлил искането на заявителя - „***“ ЕООД, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за сумата от 150, 40 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължение.

Настоящият състав счита, че при произнасянето си в диспозитива на съдебния акт по отношение размера на претендираната неустойка, първостепенният съд е допуснал явна фактическа грешка. Размерът на неустойката, който районният съд е обсъдил в мотивите си е 229, 80 лв., каквато сума е посочена в заявлението, а не отразената в диспозитива сума от 150, 40 лв.

Въпреки допуснатата явна фактическа грешка, въззивната инстанция намира съдебния акт за правилен.

На първо място следва да бъде коментирана нередовността на подаденото заявление по чл. 410 от ГПК. От т. 9 се установява, че заявителят претендира неустойка за неизпълнение на задължение в размер на 229, 80 лв., а в т. 12, където са описани обстоятелствата, от които произтича вземането е посочено, че размерът на същата тази неустойка е в размер на 402, 15 лв. Само на това основание, заявлението в частта относно неустойката следва да бъде отхвърлено, тъй като констатираното противоречие препятства защитата на длъжника при подаване на възражение по чл. 414 ГПК. Във връзка с възможността на заповедния съд да дава указания на заявителя за отстраняване на нередовността, като контрааргумент на изложеното, е необходимо да бъде изтъкнато, че в ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС, върховната инстанция е приела, че при нередовност на заявлението по чл.410, ал. 2 от ГПК съдът не дава указания за поправянето му, а го отхвърля. Предложеното разрешение на поставения въпрос е съобразено с целената със заповедното производство бързина.

Въззивният съд споделя мотивите на първата инстанция в частта относно нищожността на претендираната неустойка и ги възприема в цялост.

Заповедният съд е задължен да се произнесе по въпроса за противоречието на искането със закона или с добрите нрави, изводимо от разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК. Самият законодател е вменил такова задължение на заповедния съд, поради което и възражението на жалбоподателя, с което се отрича компетентността на районния съд по тези въпроси е неоснователно. В този смисъл е и Определение № 974 от 07.12.2011 г по ч.т. д. № 797/2010 на II т.о. на ВКС.

Правилен е и изводът на съда за нищожност на неустойката. От обстоятелствената част на заявлението е видно, че неустойката се дължи от заемателя по договора за заем при неизпълнение на следните задължения: в тридневен срок от подписването на договора да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията си по договора, чрез поръчителство на две физически лица, всяко от които да отговаря на подробно описаните в заявлението изисквания. Поради неизпълнението им в срок, на длъжника е начислена еднократно неустойка за неизпълнение в размер на сумата от 402, 15 лв.

Прави впечатление изключително високият размер на уговорената неустойка, който е близък до този на заетата сума, в противоречие с чл. 143, ал. 5 от ЗЗП. Но по- интересен е въпросът за характера на уговорената неустойка и нейната цел. В Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK е посочено много ясно, че неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

В конкретния случай клаузата стои изцяло извън главното задължение за връщане на заетата сума, поради което губи характера си на обезпечение на главното вземане, обезщетение на вредите от неизпълнението му и санкция за поведението на длъжника.

Уговорената неустойка няма обезпечителен характер, тъй като не обезпечава главното задължение, а акцесорното задължение за предоставяне на обезпечение от заемателя. По този начин се разкъсва връзката между неустойката и главния дълг. От тук следва също, че не служи за обезщетение на вредите от неизпълнението на главното задължение и не може да бъде санкция за поведението на длъжника. Не служи за обезщетение на вредите, тъй като на третия ден след подписване на договора не може да бъде преценено дали такива изобщо ще настъпят (длъжникът може да погаси вземането си), за да подлежат на обезщетяване. Освен всичко изложено, предвиденият тридневен срок за намиране на поръчители, които да отговарят на всички изброени условия, прави самото задължение неизпълнимо.

Изложеното налага извода, че заемодателят използва коментираната клауза единствено като средство за увеличение размера на главния дълг, а не за постигане на присъщите й цели. Ето защо, изводът на заповедния съд за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26 от ЗЗД, е правилен.

Въззивният съд счита, че при тази аргументация Разпореждане № 561 от 07.06.2019 г. по ч. гр. дело 455/2019 г. по описа на Районен съд – Балчик, с което е отхвърлено искането на заявителя - „***“ ЕООД, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за сумата от 150, 40 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължение, следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.

С оглед на горното, Въззивният съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 561 от 07.06.2019 г. по ч. гр. дело 455/2019 г. по описа на Районен съд – Балчик, с което е отхвърлил искането на заявителя - „***“ ЕООД, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за сумата от 150, 40 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължение.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: Членове: 1.

2.Обн., ДВ, бр. 13 от 9.02.2007 г.