Р Е Ш Е Н И Е

№ 212

гр. Добрич,02.10.2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Добричкият окръжен съд гражданско отделение

На шестнадесети септември година 2019

В публичното съдебно заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЖЕЧЕВА

ЖЕЧКА МАРГЕНОВА

Секретар Пепа Митева

разгледа докладваното от съдията Г.Ханджиева

въззивно гражданско дело номер 371 по описа за 2019 година

и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК и е образувано по въззивна жалба на В.Р.Ж. ***, чрез особения му представител – адвокат М.М. срещу решение №488/25.04.2019г. по гр.д.№3418/2018г. на Добричкия районен съд в частите, в които е признато за установено, че въззивникът дължи по заповед №1105/14.05.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 1876/2018г. на ДРС в полза на „***” АД, сумата 925.98 лева - незаплатени задължения за предоставени ВиК услуги за периода от 09.05.2015 г. до 19.04.2017 г. за обект в гр.Д., ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 09.05.2018г. до окончателното изплащане на задължението, сумата 177.52 лева - обезщетение за забавено плащане на главното задължение, определено в размер на законната лихва за времето на забава от 12.07.2015 г. до 09.05.2018 г., както е въззивникът е осъден за разноски в полза на другата страна за заповедното и за исковото производство.

В жалбата са изложени множество доводи в подкрепа на становище, че ищецът не е доказал в процесния период да е доставил на въззивника, ответник по делото в първата инстанция, водоснабдителни и канализационни услуги на стойност, съобразно начисленото и претендирано от ищеца. Подчертава се фактът, че обектът, за който се претендира стойност на доставени услуги, е необитаем и без монтиран водомер. При тези обстоятелства начисляването на доставена в него вода е извършвано служебно, но не по правилото на чл.25 ал.8 т.2 от ОУ, което било евентуално приложимо в случая. Първоинстанционният съд не взел предвид изложеното и формирал необоснован извод, че ищецът е доставил ВиК услуги в обекта на ответника на претендираната стойност, която ответникът дължи да заплати. Настоява се неправилното решение да бъде отменено и искът за се отхвърли.

Жалбата е редовна, подадена е в срок и е допустима.

Въззиваемият „***” АД – гр.Добрич е представил писмен отговор, в който оспорва жалбата като неоснователна. Посочено е, че обектът на въззивника е водоснабден и въззиваемият е изпълнявал задължението си да доставя в него водоснабдителни и канализационни услуги. В обекта нямало монтиран водомер и въззивникът – потребител не осигурявал достъп на служителя на въззиваемия, следствие което потребеното количество услуги били начислявани служебно от инкасатора в съответствие с чл.25 ал.8 т.1 от ОУ. Въззивникът не бил оспорил така начислената служебно консумация на услуги, следователно дължи да заплати нейната стойност, съответно и обезщетение за забава.

Съдът обсъди съображенията на странитеи въз основа на събраните по делото доказателства намира за установено следното:

Първоинстанционното решение е постановено по предявен от „Водоснабдяване и канализация”ЕООД - гр.Добрич срещу В.Р.Ж. иск по чл.422 ал.1 от ГПК за установяване съществуването на вземанията на ищеца от ответника, за които по ч.гр.д.№1876/2018г. на ДРС е издадена заповед №1105/14.05.2018г. за изпълнение на парично задължение, а именно: сумата 998.34 лева, представляваща задължение за предоставени ВиК услуги в обект в гр.Д.за периода 11.03.2015г.- 19.04.2017г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК - 09.05.2018г., до окончателното й погасяване, и сумата 255.79 лева, представляваща сбор от обезщетенията за забава върху главните парични задължения, изчислени в размер на законната лихва върху тях за периода на забавата на всяко едно задължение до подаване на заявлението по чл.410 от ГПК.

Съгласно изложеното в исковата молба главното парично задължение съставлява стойността на доставени от ищеца и потребени от ответника водоснабдителни и канализационни услуги в посочения обект, чийто обем е установен по показанията на монтиран в обекта водомер, отчетени от служител /инкасатор/ на ответника.

Ответникът В.Р.Ж., чрез особения си представител по чл.47 ал.6 от ГПК, оспорил иска по съображения, идентични на изложените във въззивната жалба. Възразил е още и за погасяване на задълженията по давност.

С първоинстанционното решение са отхвърлени претенциите за стойността на доставени водоснабдителни и канализационни услуги за разликата от 925.98 лева до 998.34 лева за периода 11.03.2015г. – 09.05.2015г. и за обезщетение за забава за разликата от 177.52 лева до 255.79 лева. Решението на районния съд в тези отхвърлителни части не е предмет на въззивно обжалване.

Установено е по делото, че между ищеца и ответника съществува облигационно правоотношение, по силата на което ищецът има задължение да доставя в обект на ответника в гр.Д.водоснабдителни и канализационни услуги, а ответникът, като техен потребител, има задължение за заплащането им. Съгласно заключението на вещото лице, за процесния период 09.05.2015г. – 19.04.2017г. ищецът е осчетоводил услуги по доставяне, пречистване и отвеждане в обекта на ответника на 377 куб.м вода на обща стойност 925.98 лева.

Твърдяното в исковата молба, че се касае за реално доставени и потребени количества вода е явно неоснователно. То се опровергава от представените от ищеца писмени доказателства, от които се установява, че в посочения период в обекта не е имало монтиран водомер за отчитане на доставяното и потребявано количество вода – карнети на л.28 – 30, предписание от 15.10.2013г. и предписание от 25.10.2018г. към ответника – потребител за монтиране на водомер. Следователно записаните 377 куб.м. вода по партидата на обекта на ответника не са отчетени с водомер, а са служебно начислени от ищеца, в който смисъл са и твърденията му в хода на съдебния спор.

Липсата на индивидуален водомер е предвидено в чл.25 ал.8 от ОУ основание доставчикът служебно да определи количеството доставена и изразходвана в обекта на потребителя вода. Последното обаче не се осъществява по индивидуална преценка на доставчика /инкасатора или друг негов служител/, а по въведените в разпоредбата критерии, които най-общо се свеждат до вида на обекта, обитаването му и броя на обитателите. В настоящия спор няма никакви данни на каква база е определено от ищеца точно това посочено количество вода за изразходвано в обекта на ответника. Позоваването в отговора на въззивната жалба на разпоредбата на чл.25 ал.8 т.1 от ОУ е твърде общо. Разпоредбата е приложима за обитавани жилищни обекти и поставя определянето на количеството изразходвана вода в такъв обект, в зависимост от вида на жилището и от броя на обитателите му. При така извършеното позоваване би могло да се приеме, че ищецът е извършил служебното начисляване на изразходваното количество вода в обекта на ответника като за обитавано, нетоплофицирано /в населеното място няма топлофикация/ жилище. Не е ясно обаче за колко обитатели е извършеното начисляването. По този показател, който е от съществено значение за служебно начисляване на вода в хипотезата на чл.25 ал.8 т.1 от ОУ, ищецът не е въвел твърдения, липсват и доказателства. От таблицата в заключението на вещото лице е видно, че служебно начислените количества в отделните месеци в процесния период са твърде различни и в повечето случаи не кореспондират /не са кратни/ на предвидените в горната разпоредба от ОУ количества вода за един обитател. Служебно начислените от ищеца количества вода за обекта на ответника за процесния период са определени по неясни критерии и не могат да се приемат за определени при спазване на правилото по чл.25 ал.8 т.1 от ОУ.

Следователно основателно е възражението на ответника, че ищецът не е доказал да е доставил в обекта на ответника в процесния период начисленото количество вода, поради което и той няма вземане от ответника за стойността на това количество. Обратно приетото от първоинстанционния съд е необосновано формирано при необсъждане на всички възражения на ответника и доказателства по делото. Несъществуването на главното парично задължение налага извода за несъществуване и на акцесорното задължение по чл.86 ал.1 от ЗЗД за обезщетение за забава. Първоинстанционното решение в обжалваната част, вкл. и за разноските в полза на ищеца за исковото и за заповедното производство е неправилно и следва да бъде отменено, след което исковата претенция следва да се отхвърли.

С оглед резултата по делото и на осн.чл.78 ал.6 от ГПК ищецът – въззиваем следва да бъде осъден да заплати държавна такса за въззивното производство в размер на 50 лева.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №488/25.04.2019г. по гр.д.№3418/2018г. на Добричкия районен съд в обжалваните части, в които е признато за установено, че В.Р.Ж. дължи по заповед №1105/14.05.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 1876/2018г. на ДРС в полза на „***” АД, сумата 925.98 лева - незаплатени задължения за предоставени ВиК услуги за периода от 09.05.2015 г. до 19.04.2017 г. за обект в гр.Д., ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 09.05.2018г. до окончателното изплащане на задължението, сумата 177.52 лева - обезщетение за забавено плащане на главното задължение, определено в размер на законната лихва за времето на забава от 12.07.2015 г. до 09.05.2018 г., както и е осъден да заплати на „***” АД разноски за исковото производство – 627.11 лева и за заповедното производство – 22.07 лева, като вместо това

ОТХВЪРЛЯ предявените от „***” АД – гр.Д., срещу В.Р.Ж. с ЕГН ********** ***, искове в частта за установяване съществуването на вземанията на ищеца от ответника, за които по ч.гр.д.№1876/2018г. на ДРС е издадена заповед №1105/14.05.2018г. за изпълнение на парично задължение, а именно: сумата 925.98 лева, представляваща задължение за предоставени ВиК услуги в обект в гр.Д.за периода 09.05.2015г. - 19.04.2017г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК - 09.05.2018г., до окончателното й погасяване, и сумата 255.79 лева, представляваща сбор от обезщетенията за забава върху главните парични задължения, изчислени в размер на законната лихва върху тях за периода на забавата на всяко едно задължение до подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 09.05.2018г.

ОСЪЖДА „***” АД – гр.Д. да заплати държавна такса за въззивното производство по сметка на съда в размер на 50 лева.

На осн.чл.280 ал.2 от ГПК решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.