Р Е Ш Е Н И Е

№ 295

гр. Добрич, 21.11.2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Добричкият окръжен съд гражданско отделение

На двадесет и първи октомври година 2019

В публичното съдебно заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕМЕНУГА СТОЕВА

ГЕОРГИ ПАШАЛИЕВ

Секретар Павлина Пенева

разгледа докладваното от съдията Г.Ханджиева

въззивно гражданско дело номер 482 по описа за 2019 година

и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК. С две жалби с вх.№8871/07.05.2019г. и вх.№ 8909/07.05.2019г. Е.П.В. *** атакува решение №396/05.04.2019г. по гр.д.№2579/2018г. на Добричкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният от въззивницата срещу З.А.И. *** иск по чл.108 от ЗС за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищцата е собственик по силата на наследствено правоприемство на недвижим имот, представляващ жилищна сграда с площ от 50 кв.м. с идентификатор ***, построена в поземлен имот с идентификатор ***по кадастралната карта, с административен адрес: гр. Добрич, ул. „***” №27, както и за осъждането на ответницата да предаде на ищцата владението върху имота.

Решението се обжалва като постановено при нарушения на процесуални материалноправни норми. Първоинстанционният съд не изпълнил изискванията за разпределяне на доказателствената тежест и за даване на указания на страната за обстоятелствата, за които не сочи доказателства, както и формирал изводите си въз основа на заключение на вещо лице, което не отговорило на всички поставени му, релевантни за спора, въпроси. Приетото, че спорната сграда не е самостоятелен обект по сега действащите строителни правила и норми, било неправилно, доколкото сградата била построена в миналото и при действието на други правила. Самостоятелният характер на сградата изключвал тя да е предмет на завещателното разпореждане, извършено от наследодателя на ищцата в полза на ответницата и имащо за предмет другата жилищна сграда, находяща се в същото дворно място. Обратно приетото от първоинстанционния съд било необосновано и в голяма степен преповтаряло мотивите на съдебни актове, постановени по други дела между същите страни. Наред с това първоинстанционният съд изобщо не обсъдил доводите на страната за нищожност на завещателното разпореждане на наследодателя й поради неспазване изискванията на пар.16 ал.1 изр.второ от ПРЗУТ за съставяне на завещанието при наличие на удостоверение за търпимост на сградата, която нищожност възпрепятствала придобиването й от ответницата. Настоява решението да бъде отменено и предявеният иск да се удовлетвори.

Въззивницата е подала и частна жалба с вх.№11763/11.06.2019г. срещу определение №1523/03.06.2019г. по същото дело, с което по реда на чл.248 от ГПК същата е осъдена да заплати на ответницата З.А.И. сумата 850 лева, адвокатско възнаграждение. Въведено е оплакване за прекомерност на възнаграждението.

Жалбите са редовни, подадени са в установените за това законови срокове и са допустими.

В писмени отговори и в съдебно заседание въззиваемата З.А.И., чрез упълномощения адвокат, оспорва жалбите и моли за потвърждаване на постановените от първоинстанционния съд актове.

Обжалваното решение е постановено по предявен от Е.П.В. срещу З.А.И. иск по чл.108 от ЗС касателно недвижим имот в гр.Добрич, ул.“***“№27 – жилищна сграда с идентификатор *** с площ 50 кв.м., построена в поземлен имот с идентификатор ***по кадастралната карта на града. Правото си на собственост ищцата е обосновала с качеството си на единствен законен наследник на своя баща ***, поч. на 29.08.2013г., който приживе притежавал същото право. Преди да почине наследодателят на ищцата съставил саморъчно завещание, с което се разпоредил за след смъртта си в полза на ответницата с дворното място и постройки в него, но не и с постройката, съставляваща жилищна сграда с идентификатор ***. Отделно, че, както тази, така и останалите постройки в дворното място били изградени без строителни книжа преди 07.04.1987г. и завещаването им при липсата на издадено удостоверение за тяхната търпимост било нищожно поради нарушаване на изискванията на пар.16 от ПРЗУТ. Така правото на собственост върху жилищната сграда с идентификатор *** преминало към ищцата, като законен наследник на бившия собственик, а не към ответницата въз основа на завещателното разпореждане, както неоснователно се претендирало от последната. По тези съображения се иска да бъде признато за установено по отношение на ответницата, че въз основа на наследствено правоприемство ищцата притежава правото на собственост върху посочената жилищна сграда с идентификатор *** и ответницата да бъде осъдена да й предаде владението.

В първоинстанционното производство ответницата З.А.И. оспорила предявения срещу нея иск като недопустим по съображения, че същият спор между същите страни бил вече разрешен с влезли в сила решения по гр.д.№3945/2013г. на ДРС и гр.д.№1808/2016г. на ДРС. По същество поддържа доводи, че спорната сега сграда е предмет на извършено в нейна полза завещателно разпореждане от бащата на ищцата и претенцията за собственост на последната е неоснователна.

След като обсъди съображенията на страните и събраните по делото доказателства, въззивният съд намира обжалваното първоинстанционно решение за валидно, допустимо и правилно като краен резултат.

Не е спорно между страните, а и от събраните по делото доказателства се установява, че ищцата Е.П.В. е законен наследник - дъщеря на ***, починал на 29.08.2013г. Същият по наследство от своите родители, които през 1950г. закупили къща с дворно място /л.7/, е притежавал недвижимия имот в гр.Добрич, ул.„***”№27 – дворно място, съставляващо поземлен имот с идентификатор ***и построеното в него.

Относно построеното - това са три сгради, заснети в кадастралната карта.

Спорната по делото сграда с идентификатор *** с площ от 50 кв.м. е заснета в кадастралната карта като „друг вид сграда за обитаване“. Съгласно заключението на техническата експертиза по делото, постройката се състои от две стаи и антре, без санитарен възел и кухня или кухненски бокс.

Пред спорната сграда е разположена заснетата в кадастралната карта „еднофамилна жилищна сграда“ с идентификатор ***с площ от 72кв.м., а встрани от спорната се ситуира сграда с идентификатор ***- гараж с площ 32кв.м.

Към описаните три сгради има пристройки, които не са заснети в кадастралната карта.

Така, пространството между спорната сграда с идентификатор *** и гаража с идентификатор ***е покрито, затворено и формира обозначеното с 2.1 на приложението към заключението на вещото лице складово помещение.

Към жилищната сграда с идентификатор ***са извършени няколко пристроявания, които също не са заснети в кадастралната карта. Следва да се обърне внимание на пристройката, обозначена с 1.2 на приложението към техническата експертиза. Същата е извършена на задната стена на жилищната сграда срещу тази, която е предмет на спора с идентификатор *** Според заключението на техническата експертиза посочената пристройка съставлява складово, натурно помещение, но в съдебно заседание експертът е пояснил, че е направил само външен оглед на пристройката, която била заключена. По съвпадащите твърдения и обяснения на страните и гласните доказателства, пристройката 1.2 фактически съставлява баня с тоалетна.

От показанията на свидетелите Б.Т.Б.и Д.Р.Р.се установява, че по-рано семейството на ищцата /родители, баба, дядо/ живеело в първата, старата къща, която се намирала по-навътре от улицата в двора. После в края на 60-те години пред нея била построена новата къща, в която семейството се пренесло да живее. Сведенията от свидетелските показания, ведно с обясненото от вещото лице в съдебно заседание и справката със скиците – извлечение от кадастралната карта налагат, че спорната сграда с идентификатор *** е старата, в която първоначално е живяло семейството, а сградата с идентификатор ***е новопостроената, в която семейството после се е преместило. Гласните доказателства установяват още, че в период от няколко години след 1990г. ищцата със своето си семейство живяла в старата постройка. Съгласно обясненото от ищцата, живущите в старата постройка, в която няма баня с тоалетна, ползвали тази в пристройката 1.2 на задната стена на новата жилищна сграда. По признание на ищцата, тя живяла в старата постройка до 1999г., след което същата твърди, че в постройката живеели квартиранти. Така твърдяното се подкрепя от показанията на ангажираните от ищцата свидетели. Но свидетелката Б.Т.Б.е била в миналото приятелка на майката на ищцата и във времето, в което бащата на ищцата заживял с ответницата /не е спорно и гласните доказателства го установяват/ свидетелката очевидно не е поддържала близки контакти с двамата, щом като е посочила, че е виждала, но не познава ответницата. При това положение свидетелката явно няма точни знания как именно се е използвала старата къща след напускането й от ищцата през 1999г. Идентично е положението и касателно свидетеля Димитър Радилов Радилов, който е посочил, че в старата къща живеели квартиранти, но не е посещавал имота след 1992г. Свидетелката Недялка И. Ганева била в близки отношения с бащата на ищцата и ответницата докато двамата съжителствали, посещавала ги е често; не е влизала в старата къща, но не е и чувала от тях там да живеят квартиранти, не е виждала да влизат хора там, бащата на ответницата казвал, че каквото не му трябва го слагал там. Следователно старата къща, съставляваща сега спорната сграда с идентификатор *** се е ползвала за живеене най-късно до напускането й от ищцата 1999г.

Със саморъчно завещание от 10.02.2010г. ***, завещал на ответницата З.А.И. „собствения си недвижим имот в гр.Добрич на улица „***“№27, представляващ дворно място с постройки - къща, гараж и натурно помещение“.

С решение № 2/10.12.2014г. по гр.д.№3945/2013г. на ДРС са отхвърлени, предявените от Е.П.В. срещу З.А.И. искове за установяване нищожността на завещанието – поради грешки, зачерквания, допълвания, евентуално – поради неясна воля за това кои точно постройки се завещават, доколкото къщите в дворното място са повече от една, евентуално за унищожаване на завещанието – поради неспособност на завещателя да разбира свойството и значението на постъпките си. Решението е влязло в сила /потвърдено с решение №128/ 30.04.2015г. по в.гр.д.№ 93/2015г. на ДОС, недопуснато до касационно обжалване с определение №606/30.11.2015г. по гр. д.№4736/2015г. на I ГО на ВКС/.

С решение №304/05.04.2017г. по гр.д.№1808/2016г. на ДРС е отхвърлен предявеният от Е.П.В. срещу З.А.И. иск по чл.108 от ЗС за право на собственост на ищцата върху жилищната сграда с идентификатор ***с площ 72 кв.м.. Решението е влязло в сила /потвърдено с решение №214/12.10.2017г. по в.гр.д.№228/2017г. на ДОС, недопуснато до касационно обжалване с определение №438/02.08.2018г. по гр.д.№202/2018г. на II ГО на ВКС/.

При така изложената фактическа обстановка, предявеният от Е.П.В. срещу З.А.И. ревандикационен иск касателно жилищна сграда с идентификатор *** с площ от 50 кв.м. е допустим, но неоснователен по същество.

Във въззивното производство въззиваемата – ответницата не е поддържала възражения в тази насока, но, тъй като за допустимостта на иска съдът следи служебно и с оглед изискванията на чл.269 от ГПК, следва да се отбележи, че сега стоящият на разглеждане спор не е преклудиран от влезлите в сила горепосочени съдебни решения, постановени по спорове, чийто предмет не е идентичен на настоящия.

По същество искът е неоснователен, защото ищцата не е придобила по наследяване правото на собственост върху процесната сграда, а то е преминало към ответницата въз основа на извършеното от наследодателя завещателно разпореждане.

Ако се възприеме становището на ищцата, че изразеното в завещанието „….. – къща, гараж и натурно помещение“ означава, че предмет на завещателното разпореждане е само едната от двете постройки, ползвани за жилище, ще се постави въпросът – коя от тях. Противно на поддържаното от ищцата, отговорът на този въпрос не се съдържа в решението по гр.д.1808/2016г. на ДРС – безспорно установеният факт, че ищцата не е собственик на сградата с идентификатор ***нито означава /в настоящия спор/, че тази сграда е предмет на завещателното разпореждане /мотивите на съдебния акт нямат сила на присъдено нещо/, нито дава основание за изключване от неговия предмет на спорната в настоящото производство сграда с идентификатор ***. Така, ако се приеме, че завещателното разпореждане има за предмет само едната от двете сгради, ползвани за жилище и се постави въпросът – коя от тях, ще се стигне до заключение, че волята на наследодателя в завещателното разпореждане е неясна – такова заключение е недопустимо, тъй като неяснота на волята в завещателното разпореждане е отречена със сила на присъдено нещо /решението по гр.д.№3945/2013г. на ДРС/.

Завещателното разпореждане следва да се възприема и тълкува в неговата цялост, а не в отделни негови части. Наследодателят на ищцата се е разпоредил за след смъртта си със „собствения си недвижим имот в гр.Добрич на улица „***“№27, представляващ дворно място с постройки - къща, гараж и натурно помещение“. Основното, което разкрива волята на наследодателя да се разпореди с имота си изцяло е изразеното „собствения си недвижим имот“, определен като „дворно място с постройки“. Следващото изброяване на „къща, гараж и натурно помещение“ не изчерпва всичко построено в дворното място, но така или иначе сградите в дворното място са три, а останалото е пристройки към тези сгради. Или, като е детайлизирал постройките в дворното място в завещанието, наследодателят ги е посочил на брой точно толкова, колкото са на место съществуващите сгради /останалото са пристройки към тях/. Очевидно е, че наследодателят е наименовал постройките, изброени в завещанието, съответно на начина, по който ги е ползвал към момента на съставянето му. Той е живеел в сградата с идентификатор ***и я е обозначил в завещанието като „къща“, а сградата с идентификатор *** е ползвал да си складира старите вещи и я е обозначил като „натурно помещение“. Фактът, че по-рано тази стара сграда е била ползвана за живеене, не променя този извод. Наследодателят е дал житейско, фактическо описание на сградите, с които в цялост, ведно с дворното място, се е разпоредил за след смъртта си. Следователно сградата с идентификатор *** е предмет на завещателното разпореждане.

Завещателното разпореждане не е нищожно на осн.чл.26 ал.1 от ЗЗД поради нарушаване на пар.16 ал.1 изр.второ от ПРЗУТ. Това основание за нищожност на завещателното разпореждане е въведено за първи път в настоящия спор и що се отнася до действието на завещателното разпореждане в частта за сградата с идентификатор ***, възражението не е преклудирано от силата на присъдено нещо, формирана по спорните предмети на предходно водените дела между същите страни. Възражението се свежда до това, че при извършване на завещателното разпореждане за сградата с идентификатор *** не било издадено удостоверение за търпимост. Възражението е неоснователно, защото изискването на пар.16 ал.1 изр.второ от ПРЗУТ не е формално; то не съставлява изобщо забрана за прехвърляне на незаконни строежи, които не са освидетелствани като търпими, а е въведено единствено за защита на интересите на приобретателите, за да бъдат известени за евентуалните негативни последици при придобиване на незаконен строеж, който не е търпим по смисъла на разпоредбата. Отделно, че в настоящия случай сградата с идентификатор *** е търпим строеж /л.10/ и извършването на завещателното разпореждане преди удостоверяването на това не го поставя в противоречие на горепосочената законова разпоредба и не го прави нищожно на осн.чл.26 ал.1 от ЗЗД.

От изложеното следва, че наследодателят на ищцата е извършил в полза на ответницата завещателно разпореждане касателно сградата с идентификатор ***, разпореждането е валидно и при откриване на наследството е породило действие, като правото на собственост върху сградата е придобито от ответницата. Ищцата, законен наследник на бившия собственик, не е придобила в това си качество правото на собственост върху сградата. Като краен резултат приетото от първоинстанционния съд е правилно и обжалваното решение, с което неоснователният иск е отхвърлен, следва да бъде потвърдено.

Съответно на горното и на осн.чл.78 ал.3 от ГПК ответницата има право да получи от ищцата разноските, които е сторила за делото в двете инстанции.

По реда на чл.248 от ГПК с допълнително определение на ответницата е присъден платеният от нея адвокатски хонорар за защита в първата инстанция в размер на 850 лева. Оплакването в частната жалба на ищцата за прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено от другата страна, е неоснователно. Спорът попада в хипотезата на чл.7 ал.2 т.3 от НМРАВ и регламентираният минимален размер на адвокатско възнаграждение за него е в размер на 864.17 лева. Видно е, че платеното от ответницата на адвоката й възнаграждение е под минимално установения. За въззивната инстанция ответницата е платила на адвоката си възнаграждение в размер на 950 лева, което несъществено надхвърля минимално установеното и не е прекомерно.

С оглед горното, определението на първоинстанционния съд по чл.248 от ГПК, с което на ответницата е присъдено платеното от нея адвокатско възнаграждение от 850 лева, е правилно и следва да бъде потвърдено. За въззивната инстанция ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответницата адвокатското възнаграждение от 950 лева.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение №396/05.04.2019г. по гр.д.№2579/2018г. на Добричкия районен съд.

ПОТВЪРЖДАВА определение №1523/03.06.2019г. по гр.д.№2579/2018г. на Добричкия районен съд.

ОСЪЖДА Е.П.В. с ЕГН ********** ***, пл.“***“№* ет.** офис ***, да заплати на З.А.И. с ЕГН ********** ***, сумата 950 лева – платено от ответницата адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Решението подлежи на обжалване при условията на чл.280 ал.1 и 2 от ГПК пред ВКС в месечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.