РЕШЕНИЕ
№ 268
08.11.2019 г., град Д.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд - Д., търговско отделение, в открито съдебно заседание
на осми октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АДРИАНА ПАНАЙОТОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ГЕОРГИ ПАВЛОВ
МЛ. СЪДИЯ ГЕОРГИ
ПАШАЛИЕВ
при участието на секретаря Нели
Бъчварова, като разгледа докладваното
от
мл. съдия Георги Пашалиев въззивно гражданско дело № 492 по описа на Окръжен
съд – Д. за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 10992/31.05.2019
г., подадена от „В И К - Д.” AД със седалище и адрес на управление: град Д.,
бул. „Т.М.” № 59, ЕИК **, представлявано от изп. директор Т.Г., подадена чрез
главен юрисконсулт П.П..
Предмет на въззивна проверка е Решение № 582 от
20.05.2019 г. по гр. дело № 5181/2018 г., с което Районен съд – Д. е приел за
установено, на основание на чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК,
че ответникът “В И К - Д.” AД дължи на ищеца „А.Б.С.” ООД сумата от 10 072, 80
лева, представляваща парично задължение по договор, заедно със законната лихва
върху нея от датата на подаването на заявлението (25.09.2018 г.) до
окончателното плащане.
На същото основание е приел за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1094, 11 лева,
представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 31.08.2017 г. до
25.09.2018 г., като е отхвърлил иска за мораторна лихва за горницата над
установения размер от 1094,11 лева до претендирания от 1 127,05 лева и за
периода от 20.08.2017г. до 30.08.2017.
Недоволен от решението е останал
ответника “В И К - Д.” AД, който е подал жалба в законоустановения срок.
Въззивникът твърди, че решението е
необосновано и неправилно.
Заявява, че изводите на съда не
съответстват на събраните доказателства по делото.
В тази връзка оспорва доказателственото
значение, което съдът е придал на представената фактура, като сочи, че
основание за плащане по договора е единствено реалното доставяне и получаване
на стоката от купувача, а не самата фактура.
На тази основа навежда твърдения, че по
делото не са представени заявки от страна на ВиК дружеството, адресирани до
ищеца, за извършване на доставката на процесните водомери. Не са представени и
приемо-предавателни протоколи към тях, а същите, според уговореното в договора
между страните, следва да са неразделна част от документацията при доставките.
Допълва също, че фактура с № 10673 от 20.07.2017 г. на обща стойност 10 072,
80 лева не е подписана от въззивника, в нея не е упоменато количеството на
водомерите, липсва подпис и на товарителницата.
Прави обобщен извод, че без двустранно
подписани заявки и приемо-предавателни протоколи не може да се приеме, че
процесните водомери са доставени на ответника, както и че последният ги е
получил. Отрича тези факти да се установяват и от Поканата за плащане от дата
29.01.2018 г.
Иска производството да бъде прекратено
поради недопустимост на главния иск. Алтернативно прави искане съдебният акт на
първостепенния съд да бъде отменен и да бъде постановен нов, с който
предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.
Пред въззивната инстанция се
представлява от юрисконсулт П., който поддържа жалбата. Прави възражение за
прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Постъпил е отговор от въззиваемата
страна, в който се прави искане актът на първоинстанционния съд да бъде
потвърден. Намира го за правилен и законосъобразен.
Изразява несъгласие с доводите на
въззивника, че по делото не са представени доказателства, от които да се
установяват направени заявки от ответника до ищеца. Сочи, че този факт се
извежда от показанията на свидетеля Димитър Бояджиев и от писмените
доказателства.
Счита, че реалното доставяне на
процесните водомери се установява от изготвената по делото съдебно счетоводна
експертиза, в която е посочено, че процесната фактура е отразена в
счетоводствата на ищеца и на ответника. Позовава се на факта, че последният е
ползвал данъчен кредит за коментираната доставка.
На тази основа допълва, че във връзка с
инвентаризация на активите и пасивите на „В И К - Д.“ АД, извършена по повод
съставянето на годишни финансови отчети по Закона за счетоводството,
дружеството потвърдило разчети (вземания/задължения) между страните по делото,
измежду които и задължението по процесната доставка. Възприема това действие
като потвърждение за извършването ѝ.
Изтъква също, че приемо-предавателните
протоколи не са представени като доказателства, тъй като същите не са били
връщани от ответника след доставките, в нарушение на договора между страните.
В съдебно заседание не се явява.
Пълномощникът адвокат С.С. изпраща молба за разглеждане на делото в нейно
отсъствие. Придържа се към изложеното в отговора.
Въззивният
съд, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства,
намира следното от фактическа страна:
От договор № ЗОП -1 (л. 6 от гр. дело №
5181/2018 г. по описа на Районен съд - Д.) се установява, че на 27.03.2017 г.
между страните е възникнало облигационно правоотношение, по силата на което въззиваемата страна се е задължила
да извършва доставки на водомери за питейна вода с клас на точност В и С,
водомерни шахти с монтирани водомери за питейна вода и радио модули за
дистанционно отчитане на нуждите на „В и К Д.“ АД в централния склад на
въззивника. Уговорили се доставката да се определя според предварителна заявка
на последния, както и при извършването ѝ да подписват приемо-предавателен
протокол. Въззивникът от своя страна се задължил да изплаща възнаграждение, въз
основа на представена фактура, в тридесетдневен срок от представянето на
посочените документи.
Като писмено доказателство по делото е
приета фактура № 10673 (л. 24), издадена от въззиваемата страна на 20.07.2017
г. Отразена е стопанска операция – доставка на водомери на стойност
10 072, 80 лв. със срок на плащане до 19.08.2017 г. Като клиент е посочен
въззивника.
От заключението на изготвената по делото
съдебно-счетоводна експертиза (л. 73) става ясно, че фактурата е отразена в
счетоводствата и на двете дружества. В това на въззиваемият е посочено, че в
негова полза е възникнало вземане от въззивника. Освен това е внесъл ДДС за
извършената доставка в размер на 1678, 80 лева.
В счетоводните книги на въззивника е
записано, че дължи сумата по счетоводния документ на въззиваемата страна. Заприходил
е доставените водомери и е ползвал данъчен кредит в размер на 1678, 80 лева.
Процесната фактура е включена в дневника за покупки на въззивника за месец юли
2017 г.
Ищецът подал заявление по чл. 410 от ГПК
до Районен съд – Д. (л. 2 до л. 4 от ч. гр. дело 3772/2018 г. по описа на Районен
съд - Д.) на дата 20.09.2018 г., с което искал да бъде издадена заповед за
изпълнение срещу ответника за сумата от 11 199, 85 лева, дължима по горепосочената
фактура, включваща и обезщетение за забава, както и за сумата, платена за
направените разноски.
Първостепенният съд издал заповед №
2138/ 27.09.2018 г. по чл. 410 от ГПК (л. 11 от ч. гр. дело 3772/2018 г. по
описа на Районен съд – Д.), с която разпоредил на “В И К - Д.”
AД
да заплати на „А.Б.С.” ООД процесните суми. Длъжникът е подал възражение по чл.
414 от ГПК.
На 11.12.2018 г. ищецът подал
установителен иск по чл. 422 от ГПК.
При тази фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части.
Предявени са обективно съединени искове
с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 318
и сл. от ТЗ, чл. 422 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и евентуален иск по чл.
422 от ГПК във вр. с чл. 59 от ЗЗД.
По делото не се спори, че между страните
е възникнала валидна облигационна връзка, по силата на която въззиваемият се е
задължил да доставя на въззивника водомери, а последният трябвало да ги
заплаща. Спорно е единствено получаването на процесните водомери от въззивника.
В тази връзка във въззивната жалба са
релевирани оплаквания срещу фактическите изводи на първостепенния съд.
Въззивникът счита, че от доказателствата по делото не се установява да е
получил процесните водомери, чиято доставка е отразена в приложената по делото
фактура.
Тези твърдения на въззивника са
необосновани. От заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна
експертиза се извежда отразяването на фактурата в счетоводните книги на
въззивника като задължение към въззиваемата страна. Установи се също, че за
извършената доставка на водомери е ползван данъчен кредит.
Само по себе си отразяването на
фактурата в счетоводството на ответника – купувач, включването ѝ в
дневника за продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея
представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване. Тази
теза е застъпена последователно в съдебната практиката на ВКС и се възприема и
от настоящия състав.
Ето защо, ползвайки данъчен кредит по
доставката и отразявайки процесната фактурата в счетоводните си книги,
въззивника конклудентно е признал вземането на „А.Б.С.” ООД, предмет на
настоящото дело. Следователно и доставката на посочените в счетоводния документ
водомери е получена от „ВиК Д.“ АД. Последният не е представил доказателства за
изпълнение на задължението си по доставката.
Поради тази причина въззивният съд
счита, че главният иск за установяване на вземането от 10072, 80 лева следва да
бъде уважен.
Предвид произнасянето по главния иск, акцесорният,
с който се иска установяване на обезщетение за забава в размер 1127, 05 лева следва
да бъде уважен частично. От приложения по делото договор № ЗОП -1 (л. 6 от гр.
дело № 5181/2018 г. по описа на Районен съд - Д.) се установява, че страните са
се уговорили въззивникът да заплаща паричните си задължения по доставките в
тридесетдневен срок от представяне на фактурата. Не са налице доказателства, от
които да се установява деня на получаване на фактурата и водомерите от „ВиК Д.“
АД.
Установява се единствено, че счетоводния
документ е отразен в дневника за покупки за месец юли 2017 г. При това
положение, както е посочил и районният съд, правилно е да се приеме, че
тридесетдневния срок започва да тече от последния ден на отчетния период, а това
е 31.07.2017 г. Уговореният между страните срок е изтекъл на 30.08.2017 г. От
следващия ден 31.08.2017 г. въззивникът е бил в забава. От този момент до
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК на 25.09.2018 г. дължимото
обезщетение за забава е в размер на 1094, 11 лева. За останалата част над този
размер до претендирания от 1127, 05 лева, и за периода от 20.08.2017 г. до
30.08.2017 г., искът следва да бъде отхвърлен, като неоснователен.
Поради съвпадане на изводите на
въззивния съд с тези на първостепенния, съдебният акт следва да бъде изцяло
потвърден.
По
отношение на разноските във въззивното производство:
При този изход на спора пред настоящата
инстанция, в полза на въззиваемата страна се поражда правото да ѝ бъдат
заплатени направените разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Направено е своевременно искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 1020, 00 лева с ДДС.
Представен е и документ, доказващ плащането на сумата от страна на въззиваемият.
В съдебно заседание бе направено
възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение, което следва да
бъде уважено. Делото не се отличава с фактическа и правна сложност, разгледано
е в едно заседание, като реално не е
осъществено процесуално представителство от пълномощника. Поради тази причина
въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна
възнаграждение в размер на 778, 50 с ДДС, съобразен с чл. 9, ал. 1 от Наредба №
1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
При тези мотиви, на основание чл. 272 от
ГПК, Въззивният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 582 от
20.05.2019 г. постановено от Районен съд – Д. по гр. дело № 5181/2018 г.
ОСЪЖДА „В И К - Д.”
AД със седалище и адрес на управление: град Д., бул. „Т.М.” № 59, ЕИК **,
представлявано от изп. директор Т.Г. да заплати на „А.Б.С.” ООД със седалище и
адрес на управление: град С., район “И.”, ж.к. “Д.”, ул. “К.Р.” бл.22, вх.А,
ет.8, ап.21, ЕИК **, представлявано от
управителя П.С.Б., на основание чл. 273
във вр. с чл. 78, ал. 3
от ГПК, сумата от 778,
50
лева, представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Председател: Членове: 1.
2.