РЕШЕНИЕ

№315

02.12.2019 г., град Добрич

В ИМЕТО НА НАРОДА

Окръжен съд - Добрич, гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тридесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЯКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЖЕЧЕВА

МЛ. СЪДИЯ ГЕОРГИ ПАШАЛИЕВ

при участието на секретаря Елица Александрова, като разгледа докладваното от мл. съдия Георги Пашалиев въззивно гражданско дело № 447 по описа на Окръжен съд – Добрич за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 8679/30.04.2019 г., подадена от К.Г.К., чрез пълномощника му адв. М.М..

Предмет на проверка от окръжния съд е Решение № 399 от 05.04.2019 г. по гр. дело № 4037/2018 г., с което Районен съд – Добрич е признал за установено на основание на чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК във вр. с чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, че К.Г.К. има парично задължение към Народно събрание на Република България в размер на 400, 49 лева (четиристотин лева и четиридесет и девет стотинки), представляваща надплатена сума за трудово възнаграждение за месец февруари 2017 г., остатък от извършени корекции във ведомостите за месеците март и април 2017 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаването на заявлението по чл. 417 от ГПК (14.03.2018 г.) до окончателното плащане.

В останалата част, за разликата от 400, 49 лева до първоначално предявения размер от 400, 93 лева, искът е отхвърлен.

В иницииралия въззивното производство документ се излагат доводи за неправилност и необоснованост на съдебното решение, като се конкретизира, че е нарушено трудовото законодателство.

Въззивникът счита, че съдът неправилно е приел представената информация от системата за контрол на достъпа на Народното събрание, за периода от 01.02.2017 г. – 07.03.2017 г., и показанията на свидетелката Е.Ц., за достатъчни за обосноваване на крайния си извод. Изтъква, че представеният на хартиен носител препис има характера на частен документ и се ползва с формална доказателствена сила. Във връзка с представената справка излага анализ на данните, касаещи периоди от 2015 г. до месец декември 2016 г. и оспорва мотивите на съда, че отразените несъответствия се дължат на неправилно боравене на ответника с магнитната карта. Заключава, че в този си вид справката не е достатъчно годно доказателство за отсъствие от работа и виновно неизпълнение на трудови задължения.

Сочи, че няма установени правила и график от работодателя, във връзка с вменените му основни и допълнителни задължения, по отношение на контактите с институциите. На тази основа твърди, че е изпълнявал трудовите си задължения, съгласно длъжностната си характеристика както в сградата на Народното събрание, така и извън нея.

Изразява несъгласие с изводите на съда, в частта относно архивирането на преписките, като изтъква, че приключването и архивирането им е възможно единствено след събиране на отговорите от другите институции.

Въззивникът заявява, че първостепенният съд не е изследвал противоречивите твърдения на ищеца относно основанието за търсената сума.

Позовава се и на нормата на чл. 271, ал. 1 от КТ, която не задължава служителят да връща сумите за трудово възнаграждение, получени от него добросъвестно. Счита, че сумата от 400, 49 лв., следва да бъде върната съобразно разпоредбите на КТ.

Прави искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира и заплащане на направените разноски.

В съдебно заседание не се явява и не се представлява.

В законоустановения срок е постъпил отговор от въззиваемата страна, в който доводите на жалбоподателя се оспорват. Посочено е, че работното време на служителите е регламентирано в чл. 28, ал. 2 от Правилата за вътрешния ред на Народното събрание и се отнася за въззивника. От задълженията, описани в длъжностната му характеристика извежда изискването да присъства на работното си място в сградата на Народното събрание. Изтъква, че жалбоподателят не е предавал материали на комисията в архива. Намира за недоказани твърденията, че е изпълнявал служебни задължения извън сградата на Народното събрание.

Изразява несъгласие с доказателствената оценка, направена от насрещната страна, относно представената справка от системата за контрол на достъпа. Намира справката за пълна и точна, като по отношение на значението ѝ относно неявяването на служителя на работа, се позовава на практика на ВКС.

Оспорва приложението на чл. 271, ал. 1 от КТ по отношение на въззивника поради отсъствие на добросъвестност. Поддържа, че възнаграждението за месец февруари 2017 г. е получено без основание, тъй като не се е явил на работа 22 работни дни.

В отговора се сочи, че отсъствието на въззивника от работното му място за периода от 01.02.2017 г. – 07.03.2017 г. е безспорно установено. В тази насока изтъква изявление на жалбоподателя, обективирано в протокол № ПЧР – 756 – 17 – 214/08.03.2017 г., изготвен от отдел „Правен и човешки ресурси“.

Иска решението на първоинстанционния съд да бъде потвърдено. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Пред въззивната инстанция се представлява от юрисконсулт Г., която се придържа към заявеното в отговора.

Въззивният съд, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа страна:

Между страните в настоящото производство е възникнало трудово правоотношение на 08.12.2014 г. със срок на действие до края на мандата на 43 – то Народно събрание (трудов договор на л. 47 от гр. дело № 4037/2018 г. на Районен съд – Добрич), при осемчасов работен ден. Въззивникът бил назначен на длъжността „главен експертен сътрудник“ в Комисията за борба с корупцията, конфликт на интереси и парламентарна етика на 43 – то НС. Уговорили се служителят К.К. да получава основна месечно възнаграждение в размер от 1928 лв.

От длъжностната характеристика към трудовия договор (л. 53 до 56) се установява, че при изпълнение на задълженията си К. е бил подчинен на председателя на постоянната комисия. Били му вменени задължения за участие в организирани от комисията приемни дни за граждани както в Народното събрание, така и в областни и общински центрове; осъществяване на работни и протоколни контакти с Министерски съвет, министерства, държавните агенции, Президентството, международни държавни и неправителствени организации, общински и областни администрации, след съгласуване с председателя на комисията.

От правилника за вътрешния ред на Народното събрание (л. 166) се извежда, че достъпът в сградите на НС, находящи се на пл. „Народно събрание“ и на пл. „Александър I Батенберг“, се осъществява чрез система за контрол на достъпа, използваща безконтактни магнитни карти. Работното време, когато НС не заседава, е установено от 9, 00 часа до 17, 30 часа, с обедна почивка от 12, 30 часа до 14, 15 часа.

Общоизвестен факт е, че с Указ № 59/24.01.2017 г. на Президента на Република България (обн. в Държавен вестник, бр. 9, 26.01.2017 г.) 43 – то Народно събрание е разпуснато на 27.01.2017 г. и са насрочени избори за НС на 26.03.2017 г.

С допълнително споразумение към трудов договор № 67 от 26.01.2017 г. (л. 48) срокът на договора бил продължен до избиране на постоянни комисии на 44 – то Народно събрание, с оглед осигуряване на приемственост в работата на НС – за подготовка и предаване на наличните материали в съответстващата парламентарна структура.

Видно от справка от системата за контрол на достъпа в сградите на НС (л. 126 – 159), за периода от 09.12.2014 г. – 11.05.2017 г., въззивникът се е намирал в НС последно на 02.02.2017 г. в 12, 33 часа.

Изводимо от болнични листове (л. 67, 69), К.К. е бил в отпуск поради болест за периода от 08.03.2017 г. – 17.03.2017 г. и за периода 03.04.2017 г. – 12.04.2017 г.

В производството пред първата инстанция е изготвена съдебно-счетоводна експертиза (л. 200 – 206). На К.К. е било изплатено трудово възнаграждение в размер от 3008, 00 лева за периода януари – април 2017 г. Вещото лице е съобразило, че от преведените на въззивника възнаграждения за месеците март, април и май 2017 г. са направени удръжки, поради неявяването му на работа за периода 02.02.2017 г. – 08.03.2017 г. От заключението се установява, че след приспадането е останала невъзстановена сума в размер на 400, 49 лева.

Ищецът подал до Районен съд – Добрич заявление по чл. 417 от ГПК на 14.03.2018 г., с което искал да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение срещу ответника за сумата от 400, 93 лева, представляваща надплатена сума за трудово възнаграждение за месец февруари 2017 г., остатък от извършени корекции във ведомостите за месец март и април 2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на сумата.

Ответникът е подал възражение по чл. 414 от ГПК срещу издадената Заповед № 653/21.03.2018 г. на Районен съд – Добрич, а ищецът е предявил установителен иск.

При тази фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части.

Ищецът е предявил пред първостепенния съд иск по чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК във вр. с чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

Между страните не се спори, а и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се потвърждава, че на въззивника е било изплатено трудово възнаграждение в размер от 3008, 00 лева за периода януари – април 2017 г., както и че от преведените на въззивника възнаграждения за месеците март, април и май 2017 г. са направени удръжки, поради неявяването му на работа за периода 02.02.2017 г. – 08.03.2017 г. Безспорно е също, че след приспадането е останала невъзстановена сума в размер на 400, 49 лева.

Спорен е единствено въпросът дали тази сума е получена от въззивника без основание. От обуславящо значение за правилния отговор се явява проверката на достоверността на заявеното от всяка от страните относно трудовата дейност на ответника през релевантния период 02.02.2017 г. – 08.03.2017 г.

В тази връзка въззивникът оспорва верността на данните, отразени в справката от системата за контрол на достъпа в сградите на НС (л. 126 – 159), за периода от 09.12.2014 г. – 11.05.2017 г. Излага и твърдения за изпълнение на трудовите си функции извън сградите на НС.

Настоящият състав намира тези твърдения за необосновани.

Задължителността на използването на магнитните карти за достъп от служителите се извежда от Правилника за вътрешния ред на Народното събрание.

От приложената справка по категоричен начин се установява, че въззивникът е бил за последно в сграда на НС на 02.02.2017 г. в 12, 33 часа. След този момент, от приложен по делото болничен лист става ясно, че на 08.03.2017 г. е излязъл в отпуск поради болест. В практиката и теорията е застъпено становище, че отрицателните факти, какъвто е и отсъствието от работа могат да бъдат доказвани, посредством други положителни факти. В случая отсъствието на ответника от сградата на НС и неоправданата липса на престиране на работна сила от негова страна, се извлича чрез доказването на последното му присъствие там и чрез началната дата на отпуска в болничния лист. Отсъствието му от работното място в периода между тези две дати е неоправдано.

По отношение на доказателствената сила на справката от системата за контрол на достъпа е налице съдебна практика на ВКС, обективирана в Решение № 70/19.02.2014 г. по гр. дело № 868/2012 г. на IV г. о. Върховната инстанция приема, че изявленията, които се правят чрез магнитната карта са такива, които по характер се приравняват на подписани саморъчно от притежателя документи. С използването на магнитния носител се създава електронно изявление, чиято словесна част се генерира автоматично от системата за контрол и се изразява в посочване на датата и часа, в които е преодоляна защитата за достъп до сградата. Използването е равнозначно на подписване на изявлението с електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП. Ето защо справката, материализира частни, подписани от ответника документи, които се ползват с формална доказателствена сила за авторството им. Доказателствената им стойност е по-висока, тъй като в тях са обективирани факти, неблагоприятни за автора на изявленията. Следователно справката доказва правнорелевантния факт, че в периода 02.02.2017 г. – 08.03.2017 г. въззивникът не е бил на работното си място в сградата на НС.

Изложеното налага извод за неоснователност на възраженията на въззивника относно приетата като писмено доказателство справка и доказателствената ѝ стойност. Твърденията, касаещи генерираните данни за периоди извън горепосочения, както и дисциплинарната отговорност на ответника, са неотносими към предмета на делото и не следва да бъдат коментирани.

На следващо място, като се е позовал на гаранцията по чл. 271, ал. 1 от КТ, въззивникът е направил и възражение за недължимост на процесната сума поради добросъвестното ѝ получаване. Добросъвестността, която има предвид законодателят, е субективната увереност на служителя, че надплатените суми му се дължат.

Посочената норма следва да се тълкува във връзка с тази на чл. 8, ал. 2 от КТ, която установява презумпция за добросъвестност и поставя в тежест на работодателя оборването ѝ.

Такова обратно доказване е проведено от ищеца, посредством приетата по делото справка от системата за контрол на достъпа в сградите на НС, чиято доказателствена стойност бе подробно обсъдена. На доказаното отсъствие на ответника от сградата на НС за релевантния период, последният противопоставя твърдения, че е престирал работната си сила извън сградата.

Съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК доказателствената тежест за тези факти е за ответника. Ищецът не може да бъде задължен да доказва отрицателни факти, какъвто се явява спрямо него, факта на непрестирането на работна сила от ответника, извън сградата на НС. По делото не са представени доказателства, от които да се установява наличието на този правнорелевантен факт, поради което възражението на последния е неоснователно.

Нещо повече, събраните доказателствени материали не само опровергават твърдението на въззивника, че е изпълнявал трудовите си функции извън НС, но напълно изключват вероятността за осъществяването им на място различно от сградата на НС.

Изхождайки от длъжностната характеристика на К., с основание можем да приемем, че част от задълженията му предполагат изпълнение им да се извършва извън работното му място. Отново от същия документ обаче, е видно, че тези задължения са изпълними, или единствено в условията на работещ парламент, или след съгласуване с председателя на комисията, на когото К. е подчинен. Разпускането на 43 – то НС на 27.01.2017 г. с Указ на Президента на Република България до датата на изборите 26.03.2017 г., лишава ответника от изпълнение на трудовите му функции извън работното място. Това е така, защото разпускането на НС има за своя последица временно преустановяване на функционирането му, оттук и на парламентарните комисии. В подкрепа на изложеното е и изявлението на председателя на НС – Цецка Цачева, материализирано в допълнителното споразумение към трудовия договор, в което е посочено ясно, че последният се продължава до избиране на постоянни комисии на 44 – то НС, но само и единствено за подготовка и предаване на наличните материали в съответстващата парламентарна структура. Установеното положение доказва недобросъвестността, изразяваща се в знанието у ответника, че преведената сума не му се дължи, тъй като в процесния период не е престирал работната си сила.

Изложеното дотук налага извода, че въззивникът не е изпълнявал трудовите си функции за периода 02.02.2017 г. – 08.03.2017 г., поради което сумата от 400, 49 лева му е преведена от НС без правно основание.

Поради съвпадане на изводите на двете инстанции Решение № 399 от 05.04.2019 г. по гр. дело № 4037/2018 г. на Районен съд – Добрич, следва да бъде потвърдено.

По отношение на разноските във въззивното производство:

При този изход на спора пред настоящата инстанция, в полза на въззиваемата страна се поражда правото да ѝ бъдат заплатени направените разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

Пред окръжния съд Народното събрание се представлява от юрисконсулт. Ето защо, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 25, ал. 2 от НЗПП, въззивникът дължи на въззиваемата страна заплащането на сума в размер от 150 лева – юрисконсултско възнаграждение.

При тези мотиви, въззивният съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 399 от 05.04.2019 г. по гр. дело № 4037/2018 г. на Районен съд – Добрич.

ОСЪЖДА К.Г.К., с ЕГН **********,***, да заплати на Народно събрание на Република България, ЕИК ***, гр. София, пл. „Народно събрание“ № 2, сумата от 150, 00 лева – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред окръжния съд.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: Членове: 1.

2.Обн., ДВ, бр. 13 от 9.02.2007 г.