Р Е Ш Е Н И Е

№___330____/ 05.12.2019 год. ,гр.Добрич

В ИМЕТО НА НАРОДА

ДОБРИЧКИЯТ окръжен съд ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

На двадесет и шести ноември 2019 г.

В открито заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:АДРИАНА ПАНАЙОТОВА

ЧЛЕНОВЕ:ТЕМЕНУГА СТОЕВА

ЕВА И.

Секретар:Билсер Мехмедова-Юсуф

като разгледа докладваното от съдията Адриана Панайотова

вз.търговско дело № 582 по описа за 2019 год.

за да се произнесе съобрази следното:

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е образувано по въззивна жалба на «***» ЕООД, ЕИК-***, срещу Решение №678 от 10.06.2019 г. ,постановено от ДРС по гр.дело № 1017/2018 г., в частта с която са отхвърлен иска за горницата над установения размер от 743,60 лева до първоначално предявения от 896,83 лева. ,обезсилена е на основние чл. 415, ал. 5 от ГПК Заповед за изпълнение на парично задължение № 1863 от 18.09.2017 година, постановена по ч.гр. дело № 3413/2017г. по описа на РС Добрич, в частта касаеща: присъдената главница в размер на горницата от 893,83 лева до 2161,06 лева и сумата от 5,25 лева – лихва за забава за периода 27.07.2016г. – 04.10.2016г.;отхвърлени са предявените от „***” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Б.” № *, бл. *, вх. В, представлявано от управителите Д. Х., С. Н. Н., О. Л.и И. Х. Г., срещу С.С.Д. с ЕГН ********** ***, осъдителни искове за заплащане на следните суми: сумата от 395,23 лева - договорно възнаграждение за периода от 26.05.2016г. до 26.04.2018г. и сумата 869,00 лева – възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги за периода от 26.05.2016г. до 26.04.2018г. и въззивника е осъден да заплати разноски от 45,91 лева по гр. дело №1017/2018г. на ДРС и сумата от 63,56 лева – дължим остатък от държавна такса за настоящото производство.

Излагат се съображения за неправилност на съдебното решение.

Съдът неоснователно и неправилно е приел, че договорното възнаграждение /договорна лихва/ била нищожна, поради противоречие на добрите нрави.В българското право, в отношенията между правните субекти действал принципът на свободно договаряне,съгласно който и по своя свободна воля страните се били съгласили да сключат договор за кредит с годишен лихвен процент от 76.89 %.

След като "добрите нрави" не били изрично дефинирано понятие, а преценката се прави във всеки конкретен случай, то и въвеждането на параметрите на добрите нрави от ищеца не можели да бъдат изведени по тълкувателен път.При твърдение за нарушение на чл. 9 ЗЗД ищецът следвало да посочи кои конкретно добри нрави са нарушени, каквото позоваване в настоящия случай липсвало. Известен факт било, че паричният ресурс на небанковите институции бил многократно по-скъп от този на банките с поради факта, че те не можели да осъществяват влогонабиране. Известен факт било, че лихвите при небанковите институции са по-високи с оглед риска, който поемат да отпуснат финансов ресурс на кредитополучатели, които не могат да получат такъв от банките поради различни съображения, водещи до ниска кредитоспособност. С оглед на тези обстоятелства меродавна била пазарната цена на кредитите в сектора, а не законната лихва.

Съгласно чл. 2 от Постановление № 5 от 18.01.1991 г. за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите ,лихвите по кредитите, депозитите и влоговете в левове се договаряли между банките и кредитополучателите, съответно депозантите /вложителите/, на пазарна основа. Нямало нормативен акт,който да определя размер на максималната лихва.

Обществените условия били променени значително от датата на сключване на процесния договор и значителна част от хората се съобразяват с норми на поведение, които допускали възнаграждението за кредитора по договор за „бърз“ кредит да достига пет пъти размера на законната лихва.

Освен изменение в обществените условия, налице била промяна в законодателството по отношение на договорите за потребителски кредит, сключвани след влизане в сила на изменението, която също следва да бъде отчетена. С изменението на Закона за потребителския кредит, в сила от 23.07.2014 год., бил въведен максимален размер на годишния процент на разходите, изразяващ общите разходи по кредита (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид) и който не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република Б., което е 50%. Този максимален процент на ГПР предполага лихвен процент от максимален размер също 50%, който надвишава размера на законната лихва, който се твърдяло, че е определен като максимален размер от добрите нрави в обществото.

В срока по чл.263 от ГПК,не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалването, и са процесуално допустими. Същата отговаря на изисквания на чл. 262 ГПК.

Решението на ДРС е валидно като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност. Решението е постановено при наличие на всички предвидени от закона предпоставки и липса на процесуални пречки за възникване и надлежно упражняване на правото на иск, поради което е допустимо.

Съставът на Добрички окръжен съд, като взе предвид оплакванията в жалбите и доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази приложимите законови разпоредби, приема следното:

Първоинстанционният Добрички районен съд е бил сезиран с искова молба от „***” ЕООД, ЕИК ***,гр.София, с която срещу С.С.Д. с ЕГН ********** са предявени обективно кумулатвино съединени установителен иск по чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца част от вземането, предмет на издадената по ч.гр.д. №3413/2017г. на ДРС заповед по чл. 410 от ГПК №1863 от 18.09.2017г., а именно: сумата от: 896,83 лева, представляваща неиздължена главница по Договор за потребителски кредит № **г., ведно със законната лихва, считано от 14.09.2017 г. /датата, на която заявлението е подадено в канцеларията на ДРС/ до окончателното й изплащане и осъдителен иск за заплащане на сумата от 395,23 лева - договорно възнаграждение за периода от 26.05.2016г. до 26.04.2018 г.; както и осъдителен иск за заплащане на сумата 869,00 лева – възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги за периода от 26.05.2016г. до 26.04.2018 г.

Съставът на въззивния съд, като констатира, че възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка по спорните факти, е в съответствие със събраните в хода на производството доказателства, а така също че като цяло обжалваното решение е дало законосъобразен отговор на повдигнатите в хода на първоинстанционното производство въпроси ,поради което следва да се ползват мотивите по него съобразно чл. 272 от ГПК. Независимо от това и с оглед поставените с въззивната жалба въпроси, настоящата инстанция излага допълнително следните мотиви:

Не може да бъде споделено като основателно възражението на въззивника,че първоинстанционният съд неоснователно и неправилно е приел, че договорното възнаграждение е нищожно, поради противоречие на добрите нрави и че страните по договора по своя свободна воля страните се били съгласили да сключат договор за кредит с годишен лихвен процент от 41.17 %.

Действително договорната свобода (чл. 9 от ЗЗД) позволява на страните по договора свободно да определят съдържанието му, като се съобразяват единствено с повелителните норми на закона и с добрите нрави. Допустимо е съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК страните по договор за потребителски кредит да договорят цена за допълнителни услуги, но същите следва да са в съответствие с разпоредбите на чл. 10а, ал. 2-4 от ЗПК, забраняващи на кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита и да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие, и предвиждащи видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, да бъде ясно и точно определено в договора.

Санкцията при несъобразяване е в чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, според който нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави. Добрите нрави, в качеството им на морални норми, наситени с нравствено-етично съдържание, са въздигнати от законодателя в критерий за оценка на сделките. Тези норми, доколкото не са правни такива са неписани и неконкретизирани, съществуват като общоприети, принципни положения на обществения живот или произтичат от такива. Същите не се налагат принудително и не разполагат със задължително действие, но се приемат от социума в резултат на вътрешни убеждения и най-висши духовни потребности. По правило и дефиниция, накърняването на добрите нрави е обективно състояние – не необходимо страните да съзнават естеството на нравствено-етичните правила, които нарушават с поведението си, нито да целят това. Не всяко нарушение на битуващите морални и етични догми се счита за “накърняване на добрите нрави”, по смисъла на цитираната норма, а само онова, което е грубо и в ярко противоречие с утвърдените нравствено-етични правила за поведение.

Добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 от ЗЗД/. Понятието „добрите нрави” по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея се договарят необосновано високи цени, неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, със сделката се цели недобросъвестна конкуренция, използва се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно условие.

При преценка дали уговорения размер на договорната лихва противоречи на добрите нрави, защото значително надхвърля нормалния и справедлив размер на възнаграждението на кредитора за това, че е предоставил свои парични средства за ползване от потребителя, както и адекватния размер на всички останали разходи, които кредиторът е направил, прави и ще реализира като съпътстващи предоставянето, обслужването и възстановяването на кредита, но които се заплащат от кредитополучателя, следва да се отчете характера на договора, неговата цел, задължението на кредитодателя да предостави договорената сума в уговорения срок и възможността потребителя да я върне разсрочено и на вноски, макар и с лихва.

В случая по процесния договор за потребителски кредит на кредотополучателя е предоставена в заем сума от 950 лв., при уговорен ГЛП в размер на 41,17% . Лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на дадената парична сума. Към датата на сключване на процесния договор обективен критерии за преценка дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен принципа на справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на ответника, следва да се съобрази размера на законната лихва към този момент, без обаче тя да се приеме като максимален размер и за възнаградителната лихва, като съгласно установената съдебна практика по сходни казуси за договори, сключени преди изменението на ЗПК от 2014 г. се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава (в този смисъл Решение № 378/18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о. и др.). В случая това съотношение не е налице. Договорената между страните годишна лихва в размер 41,17% надхвърля значително размера на законната такава от 10,04%, при определения от БНБ основен лихвен процент за 2014 г. и 10 пункта надбавка, поради което уговорката противоречи на добрите нрави и е нищожна.

Висока възнаградителна лихва е типична за дългосрочни кредити /над 15 години/, когато, независимо от обезпечението, рискът на заемодателя е увеличен поради възможните инфлационни процеси, които биха намалили стойността на даденото обезпечение. В настоящия случай такива обстоятелства не са налице.

Налице е явно неравенство между двете престации, като доказателствата по делото не установяват обстоятелства, които да обосновават определянето на ГЛП и на ГПР по процесния договор в такъв висок размер, довел до нееквивалентност на насрещните престации при установената стойност на заема и недоказаността на значителни разходи или риск, поет от заемодателя за срока на договора, които да оправдават договарянето на такива високи проценти.

Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.

Потребителят е по-слабата в икономически аспект страна в това заемно правоотношение, размерът на лихвата по договора е определен едностранно от финансовата институция, а и с оглед последвалата законодателна промяна, чрез въвеждането вече на петкратния размер на законната лихва като ограничение за действителността на съответните клаузи на договора, се налага изводът, че в случая липсва еквивалентност на насрещните престации, още повече, че въпросният кредит е бил обезпечен и със солидарната отговорност на още едно физическо лице, също задължило се към търговеца.

Тъй като в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, установен в обществен интерес, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, нищожността на уговорките може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.

С оглед установената по делото нищожност на сключеното между страните споразумение за заплащане на възнаграждение, това възнаграждение е недължимо,

С оглед направените изводи, първоинстанционното решение не страда от визираните в жалбата пороци и следва да бъде потвърдено.

Като се води от гореизложеното

съставът на Добрички окръжен съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА срещу Решение №678 от 10.06.2019 г. ,постановено от ДРС по гр.дело № 1017/2018 г..

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, на основание чл.280, ал.2 ГПК.

Председател: Членове:1.

2.