Р Е Ш Е Н И Е

№ 76

гр.Добрич, 02.12.2019г.

Добрички окръжен съд, наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осми октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав с председател К.Димитрова, членове А. Каменски и Г.Пашалиев,

при участието на секретар Е.Александрова, разгледа

в.н.ч.х.д. №310/2019г. на ДОС, докладвано от съдия Каменски

Производството е образувано по реда на гл.ХХI от НПК, по жалба повереника на частния тъжител П.П.С. срещу присъда №20/28.05.2019г. по н.ч.х.д.№1027/2017г. на РС-гр.Добрич, с която и на основание чл.304 от НПК З.И.Т. е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото срещу него обвинение по чл.130, ал.1 от НК, за това, че на 05.03.2017г. в гр.Добрич причинил на С. лека телесна повреда.

Частното обвинение оспорва законосъобразността и обосноваността на поднадзорния акт с доводи за допуснати от първостепенния съд нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно прилагане на материалния закон. Пледира се за отмяна на обжалваната присъда и признаване на подсъдимия за виновен в извършването на вмененото с тъжбата престъпление.

Защитата претендира за отхвърляне на жалбата като неоснователна.

След като обсъди и прецени събрания в хода на разследването доказателствен материал, както и становищата и доводите на страните, с оглед правомощията по чл.314 от НПК настоящият състав извърши цялостна проверка на поднадзорния акт и преюдициалните процесуални действия. Съгласно приложените към атакувания акт мотиви, първоинстанционният съд е приел за установена следната фактическа обстановка:

През м.февруари 2017г., при възникнало ПТП, П.С. причинил известни повреди по автомобила на З.Т.. Претенциите на подсъдимия, че разноските по ремонта надхвърлят изплатеното от застрахователя обезщетение, довели до обостряне на отношенията му с тъжителя, с когото живеел в един квартал.

На 05.03.2017г. в гаража на П. А.,***, се събрали съседи, сред които Д. И. и П.С.. Малко по-късно пристигнал и подсъдимия. С влизането си Т. се обърнал към тъжителя, настоявайки да напусне гаража, тъй като е нежелан. След известни пререкания подсъдимият хванал С. в горната част на връхната му дреха, повдигайки го от стола, за да го принуди да освободи мястото и да напусне гаража. Упражнената за изправянето сила довела до олюляването на двамата и блъскането им в печката, след което тъжителят паднал на земята, а Т. успял да се задържи прав.

Вследствие на падането С. претърпял кръвонасядане на дясната седалищна област, кръвонасядане и ожулване на дясната тазобедрена става. Според експерта по назначената СМЕ констатираните травми съответстват на изведения механизъм на причиняването-падане с или без ускорение върху земна повърхност. Уврежданията са обусловили болка и страдание без разстройство на здравето. Резултатите от травмите следва да са отшумели в рамките на 10-15 дена, без остатъчни явления и необходимост от лечение.

Така установената от първостепенния съд фактическа обстановка изцяло се споделя и от настоящия състав. Същата се гради върху еднопосочните, безпристрастни и взаимно допълващи се показания на свидетелите П. А. и Д. И.-очевидци на инцидента, както и върху част от дадените от подсъдимия обяснения, касаещи конкретно инкриминираната проява. Останалите твърдения на Т., несъответстващи на установеното чрез посочените свидетелски показания, правилно е било окачествено и ценено единствено като защитна позиция в процеса. Наред с това, обосновано и правилно първостепенният съд е отказал да кредитира твърденията на съпругата и на сина на частния тъжител, доколкото двамата не са очевидци на инцидента, а пресъздават единствено споделеното от С., явяват се пряко заинтересовани от изхода на делото лица и наред с това, показанията им относно характера и последиците от претърпените травми са в очевидно противоречие с неоспореното заключение по назначената и приета СМЕ.

В случая не е налице твърдяното от повереника избирателно и превратно тълкуване на доказателствения материал, доколкото предмет на делото е единствено деянието, вменено с обстоятелствената част на процесната тъжба-силно блъсване и събаряне на тъжителя върху асфалтовия под на гаража, окачествявано от частното обвинение като умишлено причиняване на временно разстройство на здравето, неопасно за живота. По воля на тъжителя предшестващата употреба на сила за изправянето на С. не е била инкриминирана като посегателство срещу честта и достойнството, респективно-телесната му неприкосновеност. Същото се отнася и за възвежданите едва в хода на обжалването вербална агресия от страна на подсъдимия, предшестващата извършеното, както и описваното единствено от Т. друго деяние-издърпване на ухото на пострадалия, представляващи посегателства, които също не са били вменени и предявени посредством подадената тъжба. Наред с това, досежно тези прояви липсва каквато и да било опора в показанията на свидетелите-очевидци, а в сила е и правилото по чл.116, ал.1 от НПК, поради факта, че се касае за изолирани от останалия доказателствен материал самопризнания.

Относно приложението на материалния закон:

Във връзка с установените факти първостепенният съд е обосновано е преценил, че същите дискредитират възведените от обвинението твърдения относно механизма на възникване на травмите и не позволяват извършеното да бъде определено като резултат от умишлени действия. Съдържанието и насоката на предхождащите пререкания сочат, че употребата на сила за изправянето на пострадалия от седнало положение е целяла единствено и само принуждаването на С. да освободи мястото и да напусне гаража, в частност-събуждането на чувства на срам и вина. Съчетано с насрещна съпротива, това действие е довело до загуба на равновесие от физически противопоставящите се мъже, овладяно от подсъдимия, но предизвикало залитането и падането на тъжителя на пода на гаража. В този аспект, субективното отношение на дееца по отношение на настъпилите общественоопасните последици не може да бъде окачествено като умисъл, макар че с оглед възрастта и физическото състояние на пострадалия, Т. действително е бил длъжен и е могъл да предвиди възможните неблагоприятни последици при такова потенциално опасно физическо въздействие. Липсата на умисъл в случая дискредитира съставомерността на извършеното и неминуемо е налагала оправдаването на подсъдимия по повдигнатото срещу него обвинение.

Предвид изложените констатации и съображения настоящият състав счете депозираната от защитата жалба за неоснователна. Поднадзорната присъда е законосъобразна, обоснована и правилна, като не са налице основания за отмяна или изменение. По силата на чл.189, ал.3 от НПК в тежест на жалбоподателя следва да бъде допълнително възложен и хонорара на повереника пред въззивната инстанция, поради което и на основание чл.338 от НПК съдът

Р Е Ш И:

Потвърждава изцяло присъда №20/28.05.2019г. по н.ч.х.д.№1027/2017г. на РС-гр.Добрич.

Осъжда тъжителя П.П.С. с ЕГН:********** да заплати на З.И.Т. с ЕГН:********** сторените пред въззивната инстанция разноски в размер на петстотин лева.

Решението е окончателно.

Председател: ………. Членове: ………. ……….